действаме чрез софийския прокурор Кокинов, който щеше да постави Велчев пред свършен факт. Спиридонов щеше да направи същото с Румен Петков.
С Иван вече чакахме пред прокуратурата, за да дам показания пред въпросния Чавдар, помощник на Кокинов.
Чавдар беше мазен тип. Усетих го, щом се качи в колата. Предложи да отидем до скрито кафене и да уточним детайлите. Чувствах, че има нещо нередно в него. Струваше ми се, че умишлено ни кара да се отдалечим от Прокуратурата, сякаш за да спечели време. По пътя в колата не спря да ме разпитва:
— Какви доказателства имаш?
— Спиридонов не ти ли е казал? — отрязах го. Каза ми — смути се Чавдар. — Значи само дума срещу дума. При това положение не мога да ти дам никакви гаранции. Аз ще пусна заповед да го задържат, но нямам гаранции, че няма да го пуснат.
Влязохме в кафенето, но вътре вече нямаше какво да си кажем. Именно затова не вярвах на Спиридонов.
Беше ме подвел, че всичко ще е наред. Не защото искаше да ме прецака, а защото бе голям службогонец. От години мечтаеше да залови най-големия бандит в държавата. Неведнъж ми бе казвал: „За вас Маджо може да е Кръстника, но за мен е обикновен бандит и аз трябва да си свърша работата!“ — Обясних ти всичко, сега ти решаваш — погледна ме страхливо Чавдар.
— На мен ми се струва, че свириш отбой — казах аз — Питай Банката — сконфузи се Чавдар — винаги съм готов на такива екшъни.
Иван бе забол глава в масата.
— Ти какво би ме посъветвал? — обърнах се отново към Чавдар.
— Ами… не знам, ти си решаваш, аз ти казах… дума срещу дума…
Вече всичко ми се изясни. Стиснах им ръцете и излязох. Иван се опита да ме догони.
— Няма смисъл, Иване, виждаш, че не става! През целия път Спиридонов звънеше на Иван и го питаше какво става. А той му отговаряше с „Още малко“. При поредното позвъняване аз вече бях с гръб към него и чух:
— Жоро се отказа!
— Жоро, трябва да те видя спешно — рано на другия ден Иван ме повика отново.
Отидох сънен в много лошо настроение. Но това, което чух, ме шокира.
— Жоре, предали са ни! — започна да кърши ръце Иван и не смееше да ме погледне.
— Какво имаш предвид?
— Кокинов… докато сме били на среща с Чавдар, е докладвал на главния прокурор. Той се обадил на Румен Петков, а Петков привикал шефа. Поискал му обяснение защо върши акции без негово знание. Шефът се държал мъжки и му отговорил, че не е длъжен на този етап да му докладва.
— Къде е сега Спиридонов? — вбесих се аз. Спиридонов поправяше личната си кола в някакъв гараж на „Сливница“.
— Какво става? — едва сдържах яростта си.
— С кое, Жоро?
— Нали си бил снощи при министъра?
— Да — спокойно ми отговори той. — Е, и?
— Вече ти знае името и че искаш да свидетелстваш срещу Маджо. И главният прокурор Знае същото.
— Нали ми обеща, че това няма да стига до тях, преди да заключат Маджо?
— Да, но вчера ти не пожела да свидетелстваш.
— Това какво значение има?
— Аз какво да направя, че Кокинов ни е предал? Виждаш… това е нашата полицейска работа. Ние бачкаме, даваме всичко от себе си и накрая един прокурор може да провали всичко.
Спиридонов беше прав, нямаше какво да му се сърдя. Той и Иван наистина вложиха всичко от себе си.
— И сега какво? — попитах.
— Притесняваме се за теб.
— И има защо. Днес Маджо не се яви на делото. Няма логика вчера да пристигне и да не се яви. Явно вече е предупреден. Затова какво смятате да направите?
— И ние не знаем. Ще е по-добре известно време да не се чуваме, защото сега ще подслушват и нашите телефони. Но ако искаш, да идем при шефа на СДВР, той ще измисли нещо. На него може да му се има доверие.
Това с доверието ми прозвуча много пошло. Махнах с ръка и тръгнах пеш по улицата.
Месец по-късно убиха Румен Пешев Швейцареца — Дъртия, пред дома му. Знаех, че Дъртия също бе склонил да свидетелства срещу Маджо, а той знаеше повече от мен. Говореше се, че е участвал в подготовката и убийството на Васил Илиев.
Два месеца след смъртта на Пешев Бойко Борисов заяви пред пресата: „Наскоро убиха човека, който ме предупреди, че искат да ме ликвидират“. Така и не посмя да му каже името.
ГЛАВА 1
Мразех да ставам рано, но тази сутрин се налагаше да го направя. По стар навик се обличах лежерно и все пак предстоящата среща предполагаше да съм по-официален Беше дъждовно и бях решил да ползвам старото БМВ на майка ми. Макар че харесвах мерцедесите, последните години сменях на няколко пъти колите си: БМВ седмици, S класи и аудита лимузини. В моя свят истерията по марковите коли беше голяма и не въртиш ли хубави марки, често ти вреди на изградения имидж.
Колата се давеше и потеглих на пресекулки. Сега си давах сметка, че човек свикне ли с хубавото, започва да става капризен.
Когато майка ми подаде ключовете, срещнах учудения й поглед.
— Не е ли рано?
— Отивам за риба — отвърнах й мимоходом. — Затова ще съм с твоята кола.
Знаех, че не ми повярва. Но се надявах да не ми задава повече въпроси.
Срещата беше в кафе-сладкарница „Лучано“. Очаквах всичко да мине гладко, но вече се бях научил да се пазя и заобиколих, докато се уверя, че всичка е наред и нямам опашка. Напипах пистолета под якето. Бях го метнал върху марковия си екип. Отдавна вече не се обличахме с анцузите, налагаше ни се да бъдем по- официални, но понякога ползвахме спортното облекло за екипировка. Никога не бе излишна малка предпазливост.
Беше точно осем. Валеше ситен дъжд. Видях го да ме чака на уреченото място и да ме търси с поглед. Учудих се този път на точността му. Знаех, че обича да се прави на тежък. Беше със зеленикав анцуг, нахлупена до ушите шапка и изненадващо за мен — с бели маратонки. Явно се опитваше да се прави на спортист. Той си беше стиснат. Ходеше само с едни и същи дрехи. Винаги в черно. Сега бе изневерил на стила си. Но пък си дадох сметка, че и той трябваше да се прикрива. Постоях няколко секунди, като че ли нарочно ми се искаше да се намокри от дъжда.
— Здрасти — подадох ръка и знаех, че това ще го убеди в искреността ми.
Случваше се да не подава ръка на събеседник. С това показваше абсолютното си превъзходство и безразличие към него. Когато се ръкуваше, казваше: „Стисни ме като мъж, да не съм ти някое пиче!“ Той пое моята ръка. Усетих промяната у него. Нямаше злоба в очите му, по-скоро примирение, и това ми подсказа, че има сериозна нужда от мен.
— Къде ти е колата? — лека нотка на нервност премина по лицето му.
