щуротии, че парите нямат значение и че това е техният старт в организацията. Това, че ще са прочистващ отряд, ще ги накара да се гордеят. Все ми е тая колко ще им даваш, но нека са най-малко, така че ще ги използваме по-дълго.
— Добре, Поли — кимнах.
— Да минем на Славчо.
— Пак имаш късмет. Аз знам всичко за него. Къде живее, какво прави. Можеш ли да ми дадеш повече информация? — иронично го погледнах.
— Само „Олимп“, нищо друго.
— Стара ти е информацията — отговорих. — От доста време не ходи там.
— Не демонстрирай превъзходство. И не ме вземай за глупак. Какви пари искаш за него?
— Двайсет и пет хиляди марки — толкова струваше един тристаен апартамент в Дружба.
— Не са ли много? — ядоса се Поли.
— Поли — погледнах го съвсем спокойно, — ти спестяваш нещо много важно — Славчо играе с Иван Костов.
— Така е, Жоро, знам, че му е сол ташак.
— Нали знаеш, че после Костов ще изрови държавата, за да разбере кой е убил вярното му куче.
Слушай ме сега внимателно. Ще ти кажа нещо важно. Костов е премиер на България. Точно му е през кура дали ще е Славчо или някой друг. Запомни едно нещо от мен: Няма благодарен политик. Най-малко пък премиер, а и на всичкото отгоре Костов скърбящ?! Ха-ха. Знаеш ли коя е силата ни в тази ситуация? Костов втора година мачка СИК. Сега дори ще се радвам той да разбере откъде идва удара. А най-важното е, че той няма да се обвърже със смъртта му, ако иска да остане чист. Ще излезе иначе, че общува с престъпници.
Нали знаеш, че всеки убит е криминален елемент. Не забравяй — Славчо поръча Емо Русия, а той ми беше приятелче. Така че Забрави какво ти казах току-що. Ние отмъщаваме за Емо. И последно, като определим парите, ще определим и срокове.
— Искам два месеца за Славчо — погледнах го съвсем спокойно аз.
— И двайсет хиляди марки — допълни Поли.
— Грешиш! Казах двайсет и пет.
— Ти грешиш, Жоро! Свърши работата, вземи двайсет и да минаваме на следващата поръчка. И понеже вече ме развесели, ще ти кажа и коя е тя — смени тона Поли и ме погледна сериозно. Помълча малко и тържествено изтърси: — Бай Миле.
Това ме разкова. Бай Миле беше дясната ръка на Маджо. Но не това ме накара да онемея, а, че Поли посяга съвсем безцеремонно на свой близък приятел. За миг осъзнах и друго — че може би самата организация СИК иска смъртта на Бай Миле. Поли усети стъписването ми.
— Бай Миле е приел поръчката от Славчо за убийството на Емо. Но не ме питай повече. Достатъчно е да ти кажа цената… петдесет хиляди марки!
Станахме и мълчаливо вървяхме по алеята. Изобщо не чувах какво ми говори Поли. Не ме вълнуваше и Славчо от „Олимп“, и цялата им мръсна игра. Единственото, което ме терзаеше в случая, беше дали Маджо знае, че искат да убият свещената му крава. Главата ми се пръскаше и трескаво мислех как да постъпя. Трябваше да се обадя на Сашо Стуканьов, моя стар приятел и работник, когото навремето всички наричахме Крейзи, а сега беше дясната ръка на Славчо.
ГЛАВА 2
Седнахме в RED бара между стадиона и БСФС. Заведението държеше Жоро Пехливанов и отдавна бе сборният пункт на бригадите. Ние ходехме много рядко. Седнахме в едно от сепаретата. Изпоцапани и изпотени от сутрешната разходка, изглеждахме като двама много добри приятели, излезли да потичат и да обърнат по едно освежаващо питие. Поли пиеше само водка и предимно вечер. Аз не пиех, но се случваше За компания да изпия петдесет грама уиски. Поли поръча две малки с условието, че ще ми се разсърди, ако не пийна с него за доброто старо време.
Беше едва десет и половина. Още не бяхме вдигнали приятелска наздравица, когато в заведението нахлуха Иван Тодоров — Доктора, и Пепи Амигоса. Доктора беше се изтупал в костюм на BOSS, а Амигоса почти винаги залагаше на Армани. Двамата често използваха заведението за служебни срещи.
— Полиии! — развика се Доктора. — Точно теб търсим!
— Къде ме търсите в събота сутринта!
— Не… решихме да си поръчаме нещо и да те поканим при нас! — каза Амигоса.
— Абе защо сте толкова кални и с анцузи? Да не сте копали някъде — Доктора беше добронамерен в закачките си и затова почти никой не му се сърдеше, когато се бъзикаше.
— Не съм те виждам дълго време — погледна ме Амигоса. — Дори чух, че не бачкаш тук.
— Вярно е! — изпревари отговора ми Поли. — Жоро вече се занимава със собствен бизнес. А сме с анцузи — погледна той Доктора — …защото ходихме да правим кросче!
— И сега се загрявате с уиски? — не сдържа усмивката си Доктора.
— Иване — раздразнението на Поли стана очевидно, — недей да оригиналничиш толкова. За какъв дявол съм ви притрябвал събота сутринта?
— За Брендо, Поли!
— За Брендо, за Брендо… — повтори след него Амигоса, това му беше стар навик.
— Имате предвид нашия бизнес партньор Ивелин Банев — с насмешка каза Поли — Защото като Брендо го знаехме на Магурата.
— Той и сега предпочита да си е Брендо — отвърна Доктора. — Вярваш ли ми, че няма и пет души от тези, с които работи, да му знаят истинското име?
— Все ми е тая — махна с ръка Поли. — Та какво за него?
— Ами ти сигурно си забравил — Амигоса потрепери от нерви. — Нали ни каза да го изрежем от бизнеса с цигарите и сега всеки ден идва във финансовата къща да си търси пропуснатите ползи. Знае, че последната голяма сделка я направихме без него, а все пак той ни създаде канала.
— Е, и? — погледна го Поли. — Припомнете му на това момче, че последния път трябваше да внесем банкови гаранции по сделката петстотин хиляди марки. Вие, аз и Фатик, който безспорно ми помага повече от Брендо. Внесохме нашия дял. И тогава, в последния момент, Брендо ми каза, че има само единайсет хиляди марки вместо сто. Затова ви накарах да го изрежете. И вие това го знаехте много добре — повиши глас Поли. — Защо го настройвате срещу мен?
— Истината, Поли, е, че Брендо е закъсал отвсякъде — намеси се Доктора.
— Добре де. Нали взима колкото нас — ядоса се Поли.
— Взима, взима… ама се опитва да прави и друг бизнес. А на него все не му стига. Дори отново е тръгнал да търгува с кока. Но е потънал.
— Не мога да повярвам, че Брендо може да фалира — облегна се назад Поли. — Все пак е женен за дъщерята на Сашо Бицианито.
— И какво от това? — погледна го Доктора.
— Как какво бе, Иване, Александър Добринов има четириетажен магазин на „Витошка“. А аз например, като шеф на СИК — нямам. Така че, не ми разправяй глупости. Те си държат стандарта.
— Стига бе, Поли — раздразни се Доктора и завъртя броеницата си, с която не се разделяше. — Ти навит ли си да станеш на петдесет години и да останеш само с един четириетажен магазин на „Витошка“?
— Па се е кяр… — разсмя се Поли. Често използваше култовата си фраза: Ти, Иване, си странен човек. Не цениш парите, все ти се малеят. Размишлявал ли си върху това, ако те хване рак? Тогава за какво ще са ти всичките тия пари?
— Престани с твоя песимизъм, Поли! Защо трябва да ни се случва винаги нещо лошо? Ще одъртеем и ще станем богати старци, а кой знае, може да измислят лекарство за дълголетие. Ще живеем вечно! — усмихна се Доктора. — Но Брендо не е за подценяване. Знай, че сме израснали заедно.
— Брендо е мишок — прекъсна го Поли, след което ме погледна — Задържах те много, Жоро. Хайде, ще те изпратя.
