Явно се притесни, че щях да науча много повече от това, което трябваше да знам. Не бях в течение с бизнеса им с цигари и Поли се издразни на недискретността на Доктора и Пепи. Здрависах се с двамата и Поли ме изпрати до ъгъла на улицата. Тупна ме приятелски по гърба. Прегърна ме, за да се наведа към него, защото ми стигаше до брадата, и ми прошепна:
— Ще кажеш на твоите хора да стрелят първо в трупа, че е по-лесно, и после да дават не един, а два контролни от упор в главата. И още нещо щях да забравя. Оттук нататък няма да се виждаме, за да не ни заподозрат куките. Ще контактуваме през Жоро Пехливанов.
Това ме изненада доста, а не ми стана приятно. Намесваше се още един човек в схемата.
— Нужно ли е? — показах съвсем ясно, че не съм съгласен.
— Спокойно — продължи да ме прегръща Поли и да ми шепне, — Жорката е наш човек. Не е в час с тия неща, но пък ми е много верен!
Прибрах се вкъщи. Нервите ми бяха опънати до крайност. Дори не отидох да върна колата на майка ми. Започнах да кръстосвам апартамента и усещах как главата ми ще се пръсне от болка. Години наред разигравах Поли и влизах в какви ли не роли пред него. И сега, когато смятах, че ще се измъкна, отново бях в капана му. Не го осъзнавах по време на срещата, но проумях как този дребен нещастник ме беше оплел яко. Нямаше да ме пусне така лесно. Или поне щеше да е много трудно.
Налях си чаша вода и изпих два диазепама по десет милиграма. Не бях прибягвал до тях повече от година, но сега се тресях от нерви.
През последните години с Поли ни свързваха жестоки тайни, но това, което ми довери днес, вече ми дойде в повече. Знаех, че едва ли ще успея този път да се измъкна, затова приех играта. Бях хазартен тип. И съвсем ясно осъзнавах защо го правя. Трябваше да е отърва от Поли. Мразех го наистина. Този човек беше най-големият мръсник и гад, когото познавах. Естествено, че нямах намерение да убивам никого. Исках да го изиграя. Разбира се, че имах и хора, подходящи за тази работа, но смятах да симулирам, че върша нещата така, както иска Поли. Да го разигравам колкото се може повече, докато намеря най-подходящия начин да го отстраня. Отново се замислих за Сашо Стуканьов. Без да се усети, подхвърляйки ми за Бай Миле, Поли ми даде голяма преднина. В главата ми се оформяше сериозна идея и започнах да придобивам увереност, че именно това ще ме качи на върха, към който винаги съм се стремял, и ще прати Поли към небитието.
Разбира се, че и дума не можеше да става да пропея пред полицаите. Знаех доста случаи за хора, които се бяха опитвали да се измъкнат по този начин, но Поли имаше информатори навсякъде. Крайната равносметка беше, че Поли си оставаше невредим, а те — по-мъртви от всякога. И то за далеч по-дребни престъпления. Все пак зад Поли стоеше СИК — най-могъщата организация.
СИК — ето, нея щях да използвам, за да детронирам Поли.
Лошото беше, че Поли вкара и Пехливанов в играта. Макар и без опит в тежките престъпления, Жоро беше умен и пресметлив. Отново ме стегна болката в главата. Дори да отстранях Поли, трябваше да се преборя с Пехливанов. Това охлади ентусиазма ми, а знаех, че тази битка трябваше да водя до края.
Хубавото на диазепама беше, че от всичките подобни лекарства те хваща най-бързо. За десетина минути почувствах облекчение от разлялата се топлина по корема и по гърба ми.
Вдигнах телефона и набрах номера на охранителя ми Жоро Тупанов.
— Ела спешно! В нас съм — провлачих думите.
— Идвам, Жорко — издекламира покорно той.
Затворих и се отпуснах на дивана. Всичко плуваше пред очите ми и ме караше да се чувствам като размазан.
ГЛАВА 3
Късно вечерта паркирах с очуканото БМВ на майка ми на гърба на зала „Фестивална“. Реших, че ще ми свърши по-добра работа за конспиративната дейност, която бях замислил. Бях напазарувал от МЕТРО три плика и ги бях метнал на задната седалка. Смятах, че ако имам проблеми с ченгетата, ще изглеждам като доброто момче на мама, което е отишло да напазарува. Уговорката с Поли беше в паркчето пред залата негов човек да ми остави два пистолета „Макаров“ със заглушител. Бях подранил с пет минути. Поли ми беше дал инструкции да набера по телефона точно време и да чакам, когато обявят двайсет и един часа, петдесет минути и нула секунди, да отида да взема пистолетите. Подозирах, че е дал подобни инструкции и на човека, който трябваше да ги остави — само и само за да не се засечем. Запътих се към горичката, когато ненадейно Поли ми звънна. Изненадата ми беше голяма, защото не се бяхме разбрали да ме проверява.
— Жоро — избоботи той в телефона, — срещата за тази вечер отпада. Утре по същото време и по същия начин.
Побеснях. Изхабих доста усилия да се подготвя психически. Когато се обърнах, за да се върна, паднах от малката височинка и си навехнах глезена. При опитите си да се изправя ме прониза остра болка. За няколко мига останах неподвижен, за да премине. В спорта се бяхме научили да ги преодоляваме. С усилия закуцуках към колата и вече почти си наложих да не мисля за нея, когато ме връхлетя една натрапчива мисъл. Нещата отиваха на зле… Нямаше как да е друго, това беше поличба. Доста бяхме суеверни и такива случки ни разтрисаха. Въпреки че служим на дявола, вярвахме в Господ. Това сякаш ми подсказваше, че не трябва да се захващам с тази работа. Години по-късно се уверих, че тези знаци имат своето значение.
Подкарах към ИСУЛ. Сметнах, че силната болка може да е от счупване, и първата ми работа беше да ида в травматологията. Лекарят ме успокои, че само съм си навехнал крака, бинтоваха го, за да е неподвижен, и се прибрах вкъщи на края на силите си.
Повиках Тупана да дойде у нас. Предишната вечер се бяхме уговорили, че ще му дам на съхранение пистолетите, без да му обяснявам какво и защо и той се беше съгласил безропотно. Все пак очакваше от мен работа и пари. В мига, в който ме видя, пребледня:
— Какво ти е, Жорко? — разтреперан ме попита.
— Разхождах кучето. Мислех да подишам чист въздух но то се нахвърли да се бие и докато се опитвах да го удържам, си навехнах крака.
— И сам ли си се бинтовал?
Знаех, че трудно би ми повярвал. Бях го свикнал за най-малкото нещо да идва с мен. Продължаваше да ме гледа с недоверие, но не ме питаше повече, защото усети, че се стегнах.
— Не ме занимавай с глупости. Имам да ти кажа нещо важно! — казах му аз.
— Слушам те — погледна ме с влажен поглед на бито псе, което ме вбесяваше, но с годините бях свикнал и просто демонстрирах отегчение.
— Знаеш, че опитах да се занимавам с нормален бизнес, — не знам защо реших да пунтирам Поли от вчерашната ми среща.
— Да, Жорко — отново закима Тупана.
— Добре, щом си наясно. Искаш ли да изкараш сериозни пари по лесен начин?
— Каквото кажеш, всичко ще направя, верен съм ти.
— Знам, знам… — плоското му лицемерие за почваше да ме дразни и спрях тирадата му вбесен. — Тук става въпрос, че ако човек върши подобна работа, трябва да получи и подобаващо възнаграждение. Знаеш, че ти давам солидна заплата и чакалъци, но това е нещо, което наистина ще ти промени живота — погледнах го с поучителен тон.
Погледът му блесна. Алчността му беше голяма и аз залагах на това.
— Искам да убиваш хора! — държах го за врата с длан и го гледах право в очите.
Усетих тръпката на страх, която премина като ток през тялото му, но той се овладя.
— Готово, Жорко!
Не очаквах и друга реакция от него и продължих:
— Ще започнеш с шефа на бившия ти колега, Сашко.
— Славчо Дебелия ли? — усетих облекчението в гласа му.
— Пет хиляди марки и един месец срок, за да свършиш работата!
— Жоре — лицето му се изкриви жалостиво. — Знаеш, че никога не съм вършил такива неща.
Научи ме как става това!
