Кимнах му небрежно. Не го харесвах, дори го презирах. Но трябваше да си поддържам статута на шеф в организацията и не беше нужно да му обръщам повече внимание. Милен си взе две бири за вкъщи от бара, после кимна пак за довиждане.
— Много ви товари шефа — подхвърлих иронично. Нямаше спор, че до късно беше при боса си, иначе едва ли щеше да е с мерцедеса му.
— Работа, к’во да правиш — повдигна извинително рамене Милен.
Още на мига в главата ми се оформи план. Действието на транквилантите в комбинация с алкохол отново изостри сетивата ми. За момент дори реших, че е най-добрият план, който съм имал. Звъннах спешно на Тупана.
— Да, Жорко! — гласът му звучеше глухо, като изпод гроб, но тонът беше подмазвачески.
— Идвай веднага пред нас!
За кратко време той пристигна. Винаги ме е учудвала бързината, с която се появява.
— Какво става със Славчо? — почнах направо.
— Нищо, Жоре! Едно и също. Никаква промяна — впусна се да обяснява отново надълго и нашироко.
— Не ме интересува — срязах го. — Кажи ми само засичал ли си го с Бай Миле и Маджо?
— Не, Жорко. Само с Бойко Борисов. Набрах от втория телефон тайния номер на Поли. Не ми пукаше, че е късно. Знаех, че това ще го развълнува. Поли вдигна на секундата. Усетих напрежението в гласа му.
— Какво става, Жоро! Проблем ли има? — въпреки че се правеше на железен, усещах, че и той не издържа на напрежението.
— Не, но трябва да ти кажа нещо интересно!
— Ами… идвай направо в нас! Чакам те! Съвсем отскоро Поли си беше купил апартамент в моя квартал. Накарах Тупана да спре в съседната пряка и отидох пеша до блока му. Той забраняваше нашите кучета да знаят къде живее. Звъннах му отдолу. Манията му беше стигнала дотам, че си бяха направили личен асансьор Заедно с Косьо Самоковеца, който живееше на горния етаж. Поли ме чакаше официално облечен, по чорапи. Сигурно очакваше неприятности или просто беше още една от многото странности, които вече не ме учудваха. Минах покрай него и видях, че в дясната си ръка стискаше огромната „Барета“, с която наскоро се беше сдобил официално. Сближи се с някакъв полковник Цолов от служба КОС, който срещу 10 000 долара му предостави разрешително за оръжие, въпреки че беше в списъка на криминално проявените. Той заключи след себе си четирите ключалки на вратата си и се намъкнахме в трапезарията. На огромен телевизор наблюдаваше шестте си охранителни камери, които обхващаха етажа и входа пред блока.
— Да не е станал някакъв гаф с Дългия? — погледна ме той.
— Не, Поли. С Дългия всичко е ОК. Скоро ще приключа. Славчо го държа в разработка и с него ще свърша след това. Но излезе нещо по-важно — не го изчаках дори да каже нещо и изстрелях. — Мога бързо да освиткам Бай Миле?
— Как? — напълно беше забравил, че ми спомена Бай Миле като бъдеща мишена.
— Преди да ти отговоря, имам два въпроса.
— Питай — издекламира като развълнуван ученик Поли.
— Ти знаеш ли къде живее? — изстрелях аз — Не бе, никой не знае — направи отчаяна физиономия Поли, която издаваше безсилие.
— Абсолютно никой? — Поли не усети подвеждащия ми въпрос, беше налапал въдицата.
За пръв път направи фатална грешка, а той рядко грешеше.
Отговорът, който ми даде, предрече съдбата му.
— Абе, знае Маджо, ама как да го питаме него? Кръвта нахлу в главата ми, бях сигурен, че извъртях Поли. Не исках той да разбере колко съм развълнуван.
— Слушай ме, Поли. В моя квартал живее Милен. Помниш ли го?
— Да, бе. От сто години е охрана при Бай Миле.
— А така, знам точно къде живее. Той прибира и той взима Бай Миле — мярнах блясък в очите му, но продължих бързо: — До две три седмици ще вляза в схемата му. Но, ако кажеш — смених рязко тона си на примирение — продължавам си с Кузо. И без това тия дни ще приключа с него.
— Не бе, не бе, ти луд ли си? — възпря ме Поли. — Как ще изпуснем Бай Миле? Минаваш директно на него. Само че, Жоро — издиша едва от напрежение Поли, — трябва да знаеш, че освен Милен Бай Миле води още четири човека. А и сигурно си чувал, че се вози в бронирано паджеро. S класата е за охраната.
— Кое беше това паджеро бе, Поли?
— Ами едно от онези седемте, които карах в СИК. А ти имаш ли екип? За него ти е ясно, че ще ти трябва.
— Имам, Поли. При мен кадри колкото искаш!
— Знам, знам — развесели се Поли.
— Ще ми трябват спешно автомати.
— Колко и какви?
— Искам четири от десантните калашници със сгъваемите приклади.
— Няма проблем, но нали искаме всичко да стане бързо. А сега имам само два от тях и два скорпиона. Ще ти свършат ли работа?
— Ще ги взема. Няма време за чакане.
— Добре. Утре по обед ще ти звънна, за да ти кажа откъде да отидеш да ги вземеш вечерта.
Подадох му ръка за довиждане, но той направи нещо, което ме изненада. Стисна ме в прегръдките си, целуна ме и каза: „Обичам те!“ — Знаеш, че си върша работата, Поли — отрязах го сухо и влязох в асансьора.
Идеше ми да крещя от радост, но камерите жужаха наоколо и аз се сдържах, докато пресякох улицата и потънах в тъмнината. Там се спрях, свих ръце и изкарах цялото си напрежение. Всичко беше ясно. Поли смяташе да убие Бай Миле без знанието на Маджо. Това беше моментът, който чаках от толкова години. Да се отърва от Поли и да оправя живота си завинаги. Смятах, че по право дори ми се полагаше мястото на Поли и вече се виждах на една ръка разстояние от него.
Тупана дремеше в колата. Но както обикновено, за да докаже, че ме чака, чинно скочи и отвори вратата от моята страна. Плеснах го развеселен по врата.
— Гладен ли си?
— Ами малко да — смънка ми той.
— К’во ти се яде? — Знаех, че вечно е гладен.
— Ми то, по това време, Жорко, бих изял една голяма пица…
— А две ще изядеш ли? — подкачих го аз.
— Съмняваш ли се в мен?
— Карай тогава към някоя пицария…
ГЛАВА 7
Поли наистина ми се обади на другия ден Обясни ми, че може да достави автоматите чак след две седмици. Определено беше бесен. Знаех, че за склад ползваше Женята. А твърде вероятно бе да е посегнал на оръжието и да го е шитнал, ако е закъсал за пари.
— Ако искаш, върни се към Кузо Дългия, да не губим време.
— Не става, Поли, тъкмо съм се концентрирал. Когато човек е подхванал нещо голямо, не бива да се разсейва.
— Само ще те помоля да направим размяната на пистолетите пак там, в парка — предложението му ме изненада. Вече бях сигурен, че щеше да даде поръчката на друг. И това никак не беше добре. Първо, Дългия ще си замине — той беше лесна плячка, а аз не успях да го предупредя. И второ, сега вече бях сигурен, че Поли има и резервен екип, а това беше опасно и противоречеше на информацията, която имах, че Женята не приема мокри поръчки.
Още същата вечер пратих Тупана да остави пистолетите и да дойде у нас. Обясних му че искам от него услуга, за която ще получи хиляда марки. Той се съгласи, макар че ми даде да разбера, че ще свърши
