работата и без пари.
Дегизирах го, паркирахме в съседната пряка и му обясних на коя врата да звънне. Изобщо не познавах Дългия, но бях чувал, че е много печен. Знаехме, че преди години беше организирал най-голямото отвличане в Европа с помощта на бившата си жена, бяха взели трийсет милиона марки от германски магнат. Сега Тупана трябваше да звънне директно на вратата и да му каже следното: „Пращат ме твои доброжелатели. Застрашен си. Изчезвай от България!“ Бях сигурен, че дъртият тарикат няма да се обърне към полиция и ако не изчезнеше, то поне щеше да вземе мерки.
Тупана слезе след 15 минути и каза, че приятелката му отворила вратата и му казала, че е на морето по бизнес дела. Помислих дали да не го изпратя отново горе да предаде предупреждението ми, но нямах вяра на жените. В истерията си винаги отиваха в полицията. А това, че е на морето, ми даваше достатъчно бреме да намеря начин да го предупредя. Поли едва ли щеше да изпраща екип да се мотае по Черноморието. По обратния път си насочих мислите около една евентуална среща с Маджо. Погледнах с периферното си зрение към Тупана и видях разочарованието му, изписано на лицето. Беше изпуснал 1000 марки. Трябваше да го успокоя по някакъв начин, за да ми е верен. Смятах да го използвам за бъдещия си план.
— Слушай ме внимателно!
— Слушам те, Жорко — издекламира той.
— Въпреки че вече втора година работиш при мен и ти плащам заплата, аз те приемам като приятел, а не като работник — видях влагата в очите му, но това не ме трогна. Помнех случки от миналото, когато беше готов да се разридае за най-дребното нещо, само да съм милостив. Макар и тъп, беше роден актьор. — Та така, приятелю, — прегърнах го аз — — Решил съм да предприема едно сериозно начинание. Мога ли да имам думата ти, че ще си до мен?
— Можеш — огромното му туловище се разтресе от вълнение.
— Слушай тогава какво трябва да направиш. Когато ти дам знак, ще трябва да вземеш едни автомати и да ги прибереш.
— Няма проблем, Жорко, но нали знаеш, че у моята живеят още пет човека. Страхувам се да не ги намерят там.
— Измисли нещо.
— Сетих се — след няколко секунди каза с блеснал поглед. — Те имат една вила в Бистрица, ще ги скрия там.
— Само че ги прибери на сухо и гледай да не ги открие някой. И после ще трябва да се срещнеш със Стуканьов.
— За какво ни е този боклук, нали навремето го изхвърли?
— Сега имаме нужда от него. Искам да ми уреди една среща. Затова ти трябва да го подготвиш, че всичко е наред и не му гоня никакъв гарес. Успокой го и му кажи, че ще се срещнем на централно място.
— Не знам дали ще мога да го убедя, Жоре, взел си му страха. Не е ли по-лесно ти да се срещнеш с него? По-убедителен си…
— Разбира се, че ще е по-лесно, но не е редно да падам на нивото му. В Организацията има закони.
ГЛАВА 8
Обядвахме в един ресторант. Очаквах Поли да се обади за автоматите. Докато Тупана омиташе втората си пържола, чух емисията по радиото за среднощен разстрел, но не разбрах подробности.
— Я иди спешно да вземеш „Нощен Труд“ — прекъснах Тупана.
Ресторантът бе отдалечен и се наложи той да слезе до центъра. Забави се доста и това ме изнерви. Поръчах си голяма водка и с първата глътка изпих 3 диазепама.
— Какво става, идваш ли? — изкрещях нервно в слушалката.
— Всеки момент пристигам — гласът му трепереше. Сякаш нещо ме резна, усетих нотка на уплаха. Явно нещата не бяха наред.
Тупана задъхан се стовари на стола и ми подаде вестника. На първа страница се мъдреше заглавие „Убит мъж на улица Гургулят“. В статията надълго и нашироко обясняваха житието на убития Кузман Гуслеков. Тупана дишаше в рамото ми и следеше, докато четях. Взирах се във вестника, докато овладея обзелото ме напрежение. Не трябваше да показвам слабост.
— Ех — усмихнах му се широко и метнах вестника на масата. — Какво се стягаш? Промених си решението за този боклук.
Исках Тупана да си мисли, че аз съм свършил работата. Знаех, че обвързвайки го с тази жестока тайна, той ще се страхува от мен.
— Не че ми пука, Жорко — направи опит да се успокои Тупана и продължаваше да ме гледа — ама нали оная, неговата пичка ме видя…
— Нали беше дегизиран, бе — срязах го аз. — А сега и тя е зверски уплашена. Дори и да те е запомнила, няма да те опише на полицаите. Нали се страхува?
— Не бях се замислил, прав си — отпусна се лицето му.
— Карай ме към нас да си почивам. Довечера ще ходим на дискотека, имаме повод.
Всъщност въобще не ми се прибираше, но ролята, която играех пред Тупана, ме изтощаваше. Трябваше да остана сам.
Докато пристигнахме до вкъщи, диазепамът вече ме беше хванал, но скришом глътнах четвърти. Изскочих от колата бодро, махнах му да не ме изпраща до входната врата, хвърлих му двеста марки на седалката:
— Иди си купи една хубава риза. Искам довечера да си по — официален, изглеждаш като селяк! — с този жест исках да го убедя, че аз стоя зад цялата работа.
Не ми пукаше за Кузо Дългия, беше закоравял престъпник. Това, че исках да предотвратя смъртта му, бе защото знаех за поръчката и не исках да тежи на съвестта ми.
Вечерта, естествено, отложих дискотеката. Не можах да мигна цяла нощ, едва призори съм задрямал. Събудих се внезапно от страшен кошмар. Плувнал в пот, скочих и първата ми работа беше да изгълтам 5 диазепама на гладно. Бях видял Кузо Дългия.
ГЛАВА 9
В ранния следобед ме потърси Поли. От гласа му струеше щастие.
— Жоро, гледай какви страшни работи стават нощем из София — обичаше да демонстрира величието си. — Тази вечер ще имаш играчките.
— Айде, че аз съм готов. Само теб чакам.
— Вземай ги довечера и действай. Както виждаш, оная нощ счупихме каръка. А нещо като се връзва, да се кара докрай.
След минута — две ми пусна SMS с обяснение откъде трябва да взема автоматите.
Вечерта с Тупана заложихме на полето зад последните блокове на „Младост 2“. Поли отново приложи старата схема за разминаването с доставчика, но ние отидохме по-рано. Това беше важно за мен. Залегнахме на около 200 метра от 3 гаражни клетки, където щяха да бъдат скрити автоматите. Подадох бинокъла на Тупана, защото едва гледах, замаян от диазепама. След двайсетина минути до гаражите паркира голяма кола.
— Жоре, вземи — подаде ми бинокъла Тупана. — Това е твоят приятел Момчил. Видях мой съученик и стар партньор, който напъхваше огромен сак под гаража. „Смотаняк, да ходи с личната си кола да доставя оръжие“. Но пък се зарадвах, че имам ценен коз, явно Момчил беше посветен в тайните на Поли. „Твърде вероятно бе и той да е освиткал Кузо Дългия“ — мина ми през ума. Това, че Поли го използваше като скрито оръжие, ме развесели. С него, ако се наложеше, щях да се оправя лесно. Мозъкът му беше скапан от коката, който вземаше от години, а и винаги е бил цар на гафовете. Не се научи да работи чисто. Пратих Тупана да вземе сака. Докато се върне, аз направих голяма глупост.
— Всичко е ОК, но защо ми пращаш тоя боклук лук? — обадих се на Поли.
