Той мълча около минута и след това каза спокойно:
— Айде стига си се връзвал, де, той е просто проводник. Нищо не знае…
Действай си по задачата — отсече Поли. — Нали искаш 50 000 марки.
На следващия ден Тупана занесе автоматите на вилата на своята приятелка и се зае да ги чисти и изпробва. Нямаше да ги използвам, но Тупана не трябваше да знае за моето намерение. В събота го изпратих в Орландовци в сладкарницата, където знаех, че Крейзи пие сутрешното си кафе с приятели. Тупана се прибра чак на обед в добро настроение. Явно си бяха припомнили добрите стари времена. По мои указания беше ми уредил среща с Крейзи за идната събота. Знаех, че трябва да изчакам да се видя с него, а не исках да го отварям, че ми е нужен спешно. Това бе част от стратегията ми.
В уречения ден паркирах близо до сладкарницата и пратих Тупана да доведе Крейзи.
— Жоре, да не се уплаши? Не знам дали ще мога да го доведа — заинати се Тупана. — Той си мисли, че ще се видите в сладкарницата.
— Няма, нали виждаш, че сме се спрели на централна улица, а и той знае, че не обичам да се показвам много.
Видях го отдалеч. Тътрузеше се, сякаш е глътнал бастун. Знаех, че е страхлив, и нищо чудно да се обърне и да хукне, въпреки отчаяните опити на Тупана да го успокои, и реших да го улесня. Излязох от колата и му махнах приятелски. Видях облекчението, изписано на лицето му. Той се затича към мен.
Прегърнахме се и в един миг на порив се опита да ме целуне. Отдръпнах се леко, устата му вонеше от развалените му зъби. Отворих му задната врата и го поканих. И за да го успокоя съвсем, отпратих Тупана и минах от другата страна. Крейзи се намъкна в колата. Сега изражението му беше ведро и дори малко се наду, защото разбра, че разговорът ще е поверителен.
Размаза се от любезности и фалшиви излияния за преданост и обич.
— Слушай ме, Сашко, искам една услуга от теб — започнах направо.
— Винаги, шефе — продължаваше да ме нарича така, макар че отдавна не работеше за мен. — Щастлив ще съм да ти помогна, стига да мога. Отворих вратата и махнах на Тупана. Той се приближи, отбори багажника и изнесе сака с автоматите. Заизважда ги един след друг.
— Знаеш ли какво е това?
— Ихаа — блеснаха му очите като на малко момче, на което са подарили страхотна играчка.
— Към всеки автомат има и резервен пълнител.
— Можеш ли да преброиш колко са патроните? — злобно подхвърли предварително репетираната си реплика Тупана.
— Май не мога да броя до толкова. Зле съм с математиката — виновно се усмихна Крейзи.
С жест отпратих Тупана и се обърнах отново към Крейзи:
— Ти, сигурен съм, не си забравил, че навремето ти обещах, ако излезе поръчка за Славчо, да ти я подаря.
Крейзи хлъцна и пребледня. От отговора му зависеше и съдбата му. Целия театър разигравахме заради този отговор. Ако Крейзи приемеше, трябваше да се отървем и от него. Значеше, че ще ни предаде и в бъдеще. С огромно напрежение очаквах реакцията му.
— Не съм забравил, шефе! — проплака Крейзи. — Но сега е друго, Той много се промени, дори показа чувства към мен. Мисля, че и аз го обичам. Отдъхнах си. Прегърнах Крейзи, тупнах го по гърба и му казах.
— Запомни кой ден сме днес и прави курбан. Този отговор те спаси.
Крейзи съвсем се обърка. Онемя, усещах истерията как напира в него.
— Чуй ме внимателно, Сашко. Тези оръжия са от Поли. Имам поръчка от него да убия Славчо. На мен обаче той ми е абсолютно безразличен. Но се замислих, че ща — не ща, ще трябва да извъртя и теб покрай него. А с теб, за добро или лошо, се познаваме вече десет години.
Това беше финалната сцена на моята роля, трябваше да вербувам Крейзи, да го разчувствам, за да остане на моя страна. Така и стана. Той се разплака.
— Кажи ми какво се иска от мен?
— Остават няколко дни до Нова година. И нищо няма да се случи. Поръчката е моя. Дублиращ екип не е предвиден. Искам до Нова година да си гроб.
— Не е ли опасно? Да не стане нещо през това време?
— Вече ти казах, че няма да стане — опитах да се овладея.
— А защо трябва да мине Нова година? — попита наивно Крейзи.
— Защото искам спокойно да си изкарам празниците. На втори искам да говориш със Славчо, На трети да ми уредиш среща. Искам да вложиш цялото си старание, за да го убедиш, че може да ми се довери.
— Ще го направя, шефе! — промълви Крейзи.
— Това е — стиснах му ръката. — Весели празници! Изчакай, и твоя колега иска да ти каже нещо — кимнах към Тупана.
Сега беше негов ред да завърши спектакъла. Отдръпнах се на разстояние, но достатъчно близо, че да чувам.
Тупана зае моето място и започна това, което бе репетирал цяла седмица:
— Сашко, моят човек — махна той към мен знае за това, което ще си говорим. Помолих го да ми позволи да ти кажа няколко думи и той ми разреши. Ако нещо се случи с него, ти може и да се покриеш. Но аз не съм забравил, че ти ми споделяше кое ти е най-милото.
— За майка ми ли говориш? — изхленчи Крейзи.
— За нея… Та пак ти казвам, ако направиш някой въртел на моя човек, няма да те търся… — Замълча драматично и после завърши:
— Отивам и й отрязвам главата!
— Имаш думата ми, братчето ми! — изплака Крейзи.
— Не съм ти братче — сряза го Тупана и го избута от колата.
Крейзи тръгна унил по улицата, тътрузейки се едва-едва.
Същата вечер седях на дивана в трапезарията на Поли.
— Всичко е наред — погледнах го аз — Щом минат празниците, действам. Дори може и навръх Нова година да се пробвам. Имам един малък проблем, но смятам, че ти бързо ще го разрешиш.
— Казвай! — напрегна се Поли.
— Аз познавам перфектно Бай Миле. Години наред се засичаме — Поли кимна и аз продължих: — Както знаеш, няма да участвам в акцията и ще си създам алиби. Често в колите му се возят Румен Пешев — Швейцареца, и онзи Любо от Видин. Да не вземат да ги объркат моите момчета. Те никога не са виждали Бай Миле.
— Ааа, много си прав — отдъхна си Поли, явно очакваше по-голям проблем. — Веднага ще го разрешим.
Скочи и изчезна в другата стая. След десетина минути се върна и сложи на масата отрязък от снимка. Оттам ме гледаше ухилената физиономия на Бай Миле, позиращ с два големи рака в рибарска лодка.
— Вземай тая снимка, Жоро, и бягай да вършиш работа. Но след това да я изгориш!
Грижливо я прибрах във вътрешния си джоб. Капанът щракна.
ГЛАВА 10
Обадих се на Крейзи от „Булфон“. Имах му доверие, но бях свикнал да съм предпазлив.
— Аз съм, Сашко — знаех, че познава гласа ми перфектно.
Крейзи се сконфузи и започна да мънка, а и около него се чуваха музика и гласове и едва го чувах.
— Чакай малко — измърмори той.
— Кво ще те чакам — креснах аз, — не прави въртели!
Не ми пукаше от Славчо, но се опасявах да не предупреди куките. Знаех, че като приятел на Костов това не му беше никакъв проблем. Чух Крейзи как пита на висок глас:
— Бате, човекът се обади. К’во да му кажа?
