— Ами да идва тук в „Олимп“ — чух гласа на Славчо.
— Сашко! — изкрещях в слушалката.
— Можеш ли да дойдеш тук пред ресторанта, аз ще те чакам — не смееше пред боса си да ме нарича „шефе“, явно се страхуваше.
— Аз к’во ти казах на теб, бе, кретен! Нали трябваше да разкажеш едва след като ти се обадя за какво става въпрос — яростно извиках.
Крейзи занемя, явно не знаеше как да реагира.
— ОК, не се стягай — минах по-спокойно аз, и без това бях сигурен, че нямаше да устиска и щеше да изпее всичко на боса си. — Това Славчо ли е до теб?
— Да — едва чуто промърмори той.
— Нека да дойде в ресторант „Русалка“.
— Бате — без да затваря телефона, каза Крейзи. — Човекът иска да се видите в „Русалка“.
— Абе ква „Русалка“, не мърдам оттук — изнервничи Славчо. След което явно се досети, че го чувам, и посмекчи тона: — Кажи на приятеля ти, че всичко е наред. И без това идва с добро.
— Нали чу — проплака в слушалката Крейзи.
— Добре. Ще дойда. Но ме чакай на кръстовището на Ситняково — След колко време?
— Тръгвай веднага за там. Ще ме чакаш, докато дойда.
— Тръгвам — отсече Крейзи, без да се консултира с боса си.
След около петнайсетина минути паркирах колата зад един блок срещу кръстовището. С мен водех Тупана и Никеца. Можех да доведа поне петнайсетина души, но все пак реших, че срещата е достатъчно важна, че да рискувам да изтече информация. Тупана бе достатъчно забъркан, а Никеца бе от малкото ми останали верни истински приятели. И макар извън играта от доста време, бе готов да ми се притече на помощ винаги. Видях отдалеч Крейзи да се мотае около кръстовището, заобиколихме през градинката и го изненадахме в гръб. Тупана и Никеца го хванаха и започнаха да го душат. Застанах пред него и направих знак да го пуснат.
— Предаде ли ме?
— Не, шефе, извинявай! Просто не издържах и казах на Славчо. Притеснявах се. Казал съм му само добри неща за теб!
— А каква беше реакцията му? — все още заплашително го стрелках с поглед.
— Ами аз му казах… още веднага, като ме пуснахте от Орландовци. Затвори се в тоалетната и повръща около час и после се затвори в стаята и каза, че не иска да му се мяркам пред погледа, но да стоя в къщата. — тресеше се Крейзи. — Не знам какво е правил, но се появи в два часа след полунощ треперещ, но ми каза, че ще ми е длъжник цял живот.
— Защо пък на теб? — развеселих се аз — Нали му обясних това, което ми каза. Че не ти пука за него, а си искал да не оттека аз.
— Ето че съм ти вдигнал акциите! Трябва да се реваншираш — погледнах го. Боклуци като него винаги трябва да бъдат мачкани и да се чувстват виновни. Пуснеш ли им малко аванта, и ти се качваха на главата. — Я ми кажи сега има ли куки в „Олимп“?
— Няма никой, шефе, само Славчо и няколко момчета. Коце го знаеш и сме взели едно момче, ресторантът е затворен за посетители. Чакаме само теб.
— Има ли камери?
— Няма никакви — опита се да ме успокои Крейзи.
— Не ме лъжи… Славчо скоро завърши ремонта. Не може да не е сложил. Нали преди няколко месеца някой ви взриви стъклата.
Наистина преди време Славчо завърши ремонта. И от неугледната барака, която изглеждаше преди, сега превърна сградата в нещо като мавзолея на Георги Димитров. Дотам се бе увлякъл, че купи целия първи етаж зад ресторанта, прегради го и го направи като кухня. Бях чул, че да за да се сдобие с тези апартаменти, бе обезщетил собствениците с по-големи апартаменти в квартали по избор.
— Не може да няма камери — продължих да тормозя Крейзи. — Костов всеки обед е при вас, а жена му вечеря.
— Изнервен си, шефе, и не мислиш трезво! — учуди ме смелостта му и бях готов да му забия един, но той побърза да обясни: — Прав си, Костов и Елена идват всеки ден, а па от двете им щерки не можем да се отървем, водят цели компании. Освен тях започна да се мъкне и Надежда Михайлова. Затова помисли — именно заради тях не монтирахме камери. Още щом завърши ремонтът, Костов изпрати свой човек да провери дали има. Беше печен, не остави непроверен сантиметър. Мисли логично — още по-смело ми каза той. — Никой от тях не иска да бъде заснеман.
Логиката му беше желязна и реших, че има резон в обясненията му. Запътихме се към ресторанта. Паркингът беше празен.
— Къде ви е колата? — сръгах Крейзи.
— Откакто разказах на боса, всички се движим само с таксита.
Крейзи ми отвори раболепно вратата, махнах на моите хора да ме изчакат във фоайето, където Славчо се бе погрижил да има пълен мини бар за охраната на клиентите си.
Влязох в тежкарската обстановка. Безспорно всичко бе направено като за императори. На служебната маса ме чакаше самият бос. Крейзи остана в ъгъла до вратата, където ме наблюдаваха изплашени Коце и още едно, непознато момче. Славчо ми се стори съвсем оплешивял, явно стресът му се бе отразил зле. Беше брадясал, нещо, което никога не си позволяваше. Очите му се въртяха уплашено във всички страни. Изглеждаше безумно облечен в тесен впит кафяв пуловер и син панталон, подобен на тези, които навремето носеха бакшишите. Рязко се изправи и подаде трепереща ръка:
— Здравей, Жоре — стиснах му силно ръката, За респект. — Отдавна не сме се виждали.
Бях сигурен, че не ме помни, дори и името ми не знаеше. „Значи се беше подготвил“ — помислих си аз.
Е, време беше — погледнах го с насмешка задържайки ръката му. — Я ела да се преместим на друга маса — подръпнах го леко.
— Че какво й е на тая? Тя си е моята — но преди да му отговоря, се усети — Притесняваш се да не би да съм монтирал бръмбари. Айде избери си която искаш. Всички са свободни.
Салонът беше с разположение на две нива. Долното беше като коктейл бар, а горното — за обеди и вечери. Избрах си една маса в импровизирания коктейл бар. Дръпнах покривката и огледах наоколо пред изплашения поглед на Славчо.
— Съблечи се! — наредих му аз безцеремонно. Знаех, че прекалявам, но само с брутално държа ние щях да пробия защитата му. След миг колебание повдигна блузата си и свали панталони те, за да се убедя, че е чист.
На колана имаше закачен „Макаров“.
— Нали не се сърдиш, че го нося? — погледна ме извинително той.
— Няма проблем, щом смяташ, че ще ти свърши работа — погледнах го иронично. Изчаках го да се облече и точно преди да седне отново, му наредих: — Я си свали обувките и си навий крачолите да видя дали имаш жици!
Видях, че му дойде в повече и въпреки това го изпълни.
Сядай сега и по същество! — през това време се доближи оберкелнерът, но Славчо му направи знак да се отдалечи. — Жоре, искаш ли да хапнем и да пийнем нещо? Знаеш, че ресторантът ми е от класа.
— Дошъл съм по работа. Не да ям и да пия! Въпреки отказа ми махна на оберкелнера и само след минута той се върна с кана вода и две чаши.
— Поне водичка, Жоре! На мен ми е пресъхнала устата.
Макар и жаден, не докоснах чашата. Бях решил да спазвам всякакви мерки. Притеснявах се да не би да ме отрови или най-малкото да ми използва отпечатъците.
— Чуй ме сега, бате! — започнах аз. Знаех от Крейзи, че много обича да го наричат така. А и след като го унижих, бях решил да му покажа, че това не е омраза и сега засвидетелствах уважение. В никакъв случай не желаех за враг най-близкия човек на премиера. — Доколкото разбрах, Сашко ти е разказал всичко.
Явно поласкан от обръщението, той се пооживи:
— Да, но не му се сърди! Той е раздвоен. Държи и на мен, и на теб… много добро момче е!
