— Навремето се подвизаваше на Магурата, но дълги години беше в Испания.
— Не се сещам — наистина не се сещах и единственото, което си мислех, беше в какъв ли капан отново се опитва да ме вкара.
И по-добре. Мислех, че сте приятели от едно време. Но така задачата ще ти е по-лесна. Ще бъда кратък. Давам петнайсет хиляди марки За него. Затова заеби Славчо за малко, защото този ми трябва спешно. Ето това е радостната новина. Получаваш петнайсет хилядарки за човек, който се разхожда свободно. А съм те улеснил. Пратих хора да повредят вратата на входа. Така че действай!
— Казвай къде живее? Приемам. Ти наистина ми правиш голяма услуга — прозвуча гласът ми саркастично, но той така се беше отплеснал, че бях сигурен, че не го долови.
— Знаеш ли къде е улица „Гургулят“? — попита ме Поли.
— Знам я, разбира се.
— Там, където пресича „Витошка“. До офиса на ВИС-2 е неговият вход. Той е на втория етаж. Кара едно „Гранд Чероки“, бордо металик и една зелена БМВ седмица.
— Нова или стара? — попитах равнодушно, но усещах как се нагнетявам от напрежението.
— Нова, той си е тарикат. Има пари.
— Какъв го играе?
— Ами не знам точно — долових в гласа му трепет и вече знаех, че премълчава нещо. Никога не можеше да се прикрива. Не обичаше да лъже, но обстоятелствата го налагаха и той го правеше съвсем неприкрито.
— Дай ми още малко информация.
— За какво ти е бе Жоро? Нали знаеш къде живее… Но щом настояваш — поомекна той. — Единственото, което съм чувал, че всяка вечер Забавлява висаджийските пички в ресторанта „Къщата“, знаеш я, на съседната пряка. Явява им се като клоун. Аха а, щях да забравя, ако го няма, да не се притесниш, строи хотели във Влас, сигурно се мотае и там няколко дни.
— Договорихме се — стиснах му ръката и се обърнах да тръгвам.
— Сега, като излезеш навън, моите хора ще ти дадат нов телефон. Не знаех каква марка да ти избера и предположих, че си свикнал с твоя „Сони“ и затова ти купих същия. Вътре има и активирана карта на името на една шушумига, който бачка в моето чейндж бюро.
По това време все още единственият мобилен оператор „МТел“ не предлагаше предплатени импулси и една карта струваше почти колкото един телефон. И ние понякога се налагаше да си купуваме по няколко апарата с цел да не ни подслушват.
Стана ми ясно, че за да се бръкне с хиляда долара за телефон, не ще да е подарък от душа, а наистина беше на зор и не можеше да си събере сигурен екип.
— И аз съм се подсигурил с телефон — каза Поли, — като излезеш навън, ще ти звънна, за да имаш номера ми. Не използвай телефона за други разговори. Така ще поддържаме връзка. И дръж телефона в джоба си, не е нужно да знаят, че имаш и друг.
Навън дебелаците на Поли ми връчиха кутията с известна доза завист. Не бяха виждали Поли да подарява нещо, камо ли скъп телефон. Махнах с досада, метнах се в колата и потеглих рязко. Малко по- нагоре в една алея отбих. Усетих че се задушавам. С треперещи ръце се опитах да изпия два диазепама.
Тъкмо около Славчо видях пролука — и сега с тази нова задача Поли отново ми затваряше схемата. Ако при Славчо имах вариант за измъкване, тук нямах. Копелето за пореден път поставяше капан на собствените си хора. Излязох от колата и поех дълбоко въздух. Диазепамът започваше да действа и само след няколко минути попаднах под фалшивата илюзия, че нещата са лесни и че всичко ще се нареди. Изчистих си мислите и набързо подредих възможните комбинации. Вече знаех какво трябва да правя. Реших да издебна Кузо Дългия, да изчакам да затвори входната врата и да изстрелям два три куршума в нея. Лошото е, че това трябваше да свърша сам. Нямаше начин да се доверя на друг. Ако Поли разбереше, си подписвах смъртната присъда. А той винаги разбираше.
ГЛАВА 6
Втора седмица обикалях около входа на Кузо Дългия. Бях навлякъл прокъсани дънки и избеляло кожено яке. На главата си носех дълга перука, залитах, гушнал еднолитрова бутилка бира. Въобще имах вид на изпаднал метълист, дрогиран и пиян. Макар и ноември, все още беше приятно топло. Наоколо в градинката беше пълно се тийнейджъри, отдали се на удоволствия. Докато заглеждах от време на време входа, хвърлях и по едно око натам. Едно девойче беше се свряло между краката на подпийнал младеж и усърдно му въртеше свирка. Вече бях и като част от пейзажа, но за всеки случай държах дрехите в един контейнер и от мен се носеше ужасна смрад. Още първия ден проверих вратата на входа и тя беше развалена. Хората на Поли си бяха свършили работата, а със сигурност нехайството на живеещите в кооперацията можеше само да ми помогне. За пореден път се убеждавах, че разбира този занаят. И съветът му беше толкова точен, че нямаше нужда дори да импровизирам. Огледах наоколо и разбрах какво е имал предвид, като ми каза да свърша работата във входа. Ако го изпреваря и вляза във входа, спокойно можех да 20 изчакам и да му пусна няколко куршума.
Моята идея беше все пак да се опитам да оставя жив Кузо Дългия, но и да разбере, че животът му е в опасност, и естествено, да остана чист пред Поли, че съм направил всичко по силите си, за да изпълня поставената задача. И затова бях решил да изчакам, когато Дългия влезе, и да стрелям във вратата на входа. А на Поли бях приготвил своята версия. Щях да се оправдая с полицейска патрулка, а на „Витошка“ гъмжеше от тях. Знаех, че щеше да се ядоса много, но когато нещо не вържеше, той винаги казваше: „Така е било писано да стане… Господ му е дал още дни, важното е, че си постъпил мъжки!“ Въпреки благосклонността си, Поли не даваше пари при провал и аз знаех, че нямаше да получа нищо, но пък за мен беше добре. Важното бе да се измъкна от ситуацията.
Явно бях уцелил момента, когато Кузо обикаляше морето, иначе не можех да си обясня, че за десет дни поне веднъж не се прибра. Чакането засилваше напрежението ми. Бях изпипал всяка подробност до последно, ръкавиците и пистолетът бях скрил в близките храсти и само чаках удобен момент. Докато стоях на пейката, Замислен, чух зад гърба си тийнейджърски глас:
— Бате, имаш ли трева?
Толкова се ядосах, че за миг забравих за какво съм там. Обърнах се и извиках:
— Да ви приличам на дилър! — дори не се стреснаха.
— Айде бе, пич, свои хора сме — изкискаха се хлапетата — имаме и мангизи, няма да те предадем, к’во се стягаш?
Бях свикнал хората да се плашат от мен и да бягат, но за миг осъзнах, че с този си вид едва ли ще уплаша някой, и реших по-добре да си вляза в ролята.
— Виждам, батенце, че сте от нашите! — измънках. — Ама трябваше да ви пробвам, че много куки се въртят наоколо. Ама тая вечер наистина тревичката ми свърши.
— ОК, ще потърсим другаде — хлапетата тръгнаха и аз чух как едното подхвърли на другото: „От този съм взимал и друг път… много е готин!“ В същия миг погледнах към входа и забелязах как един огромен мъж със сак отваря входната брата. Не го познавах, но ме прониза светкавично една мисъл „Кузо!“. Озърнах се и видях червеното чероки. Побеснях. Заради хлапетата работата ми се закучи и сега трябваше да чакам пак, за да го засека.
Прибрах се вкъщи изтощен. Нямах намерение да викам Тупана да ми обяснява докъде са стигнали със Славчо. Едва ли щях да изтърпя сервилното му държание. Но напрежението ми дойде в повече и не ми се искаше да съм сам. Хвърлих си един душ и излязох, макар че рядко го правех най-малко в квартала. Седнах в едно близко кафене с надеждата, че заради късния час никой няма да ми досажда. Поръчах си една голяма водка и глътнах три диазепама. Съзнавах, че прекалявам с тях, но само те ми помагаха да се сдържам, а и бях сигурен, че винаги мога да ги спра. А сега самото очакване на действието на диазепама ме успокояваше. Докато отпивах от чашата, видях как С класата на Бай Миле паркира. От шофьорската страна слезе високо и стройно момче — Милен. Живееше в моя квартал, а за Бай Миле бачкаше от пет шест години като шофьор и охрана.
— Здрасти — поздрави ме учтиво.
