— Разбира се, че ще ти обясня всичко. Помниш, че те измъкнах от село и съм те научил на всичко, което можеш в тоя живот. И на това ще те науча. Само едно искам да знам. Ще ти издържи ли психиката? Познавам много хора, които са се захванали с тази работа, но не им стиска. А това, помни, е най-лошото. Не може да вършиш нещо и да не си сигурен в себе си.
— И аз не знам, Жорко — съвсем се обърка Тупана. — Ти прецени. Знаеш ме по-добре, отколкото аз себе си.
— Добре. За това ще говорим утре, след като свършиш това, което ще ти кажа.
Обясних му схемата, по която трябва да вземе пистолетите. Можех да пратя друг, а можех и сам да отида, но не ме напускаше мисълта за лошата поличба. Нямах доверие на Поли, винаги съм го подозирал, макар че и Тупана не беше за подценяване, но пък той все още беше глупав страхливец. Смятах, че така ще поеме каръка, пък и идеално се вписваше в схемата, която бях замислил на връщане от болницата. Изпратих го до вратата, като му обясних, че неговата задача е да скрие пистолетите, но първо внимателно да ги разглоби и почисти.
— Не се напъвай да се учиш да стреляш, просто се научи как се борави с пистолета. Защото ще простреляш Славчо от упор.
Мислех, че му бях дал достатъчно указания и вече го избутвах навън, когато той ме попита:
— А моето бившо приятелче Сашко, да го застрелям ли?
— Няма проблем, ако ти пречи! Но не разчитай да получиш пари за това.
ГЛАВА 4
Всъщност бях излъгал донякъде Поли, че имам информация за Славчо. В последно време и аз не бях в течение, но пък Стуканьов, който ми беше послушното пале, продължаваше да живее в старата кооперация в Орландовци.
Оставих Тупана да се научи да разглобява и почиства оръжието и след това го пуснах да проследи Стуканьов. Отдавна следвах желязното правило: проследиш ли навиците на кучето, ще знаеш всичко и за шефа.
Тук Тупана за пръв път доказа качествата си на голям имитатор. Досега никога не му бях възлагал задача от подобен род, но винаги го пусках с другите си момчета. Не можех да не призная, че бе попил всичко от тях и сега се представи брилянтно. Имах известни притеснения относно Стуканьов. Все пак цяла година го обучавах и никак не бих се учудил, ако разбере, че го следят. Явно манията за величие бе обхванала и него, както и неговия бос Славчо, най-върлия лакей на Костов, и бе забравил да бъде предпазлив.
Бях обяснил на Тупана да проследява на етапи. Идеята беше за няколко дни да се проследи разписанието, като се прихващат обектите от различни места, но той, както винаги, се престара и за един ден знаеше цялата му програма.
— Казвай! — подхванах го веднага щом се появи запъхтян вкъщи.
— Всичко знам! — отвърна ми гордо той, сякаш е открил нов континент.
— Карай отначало! — приземих го с леден тон.
— Ами значи… Зачаках аз Сашко с моята лада пред тях и по едно време видях Коце, другия му охранител. Дойде с нова С класа да вземе Сашко.
— Ахаа, този боклук се е обзавел с новата С класа — зачудих се аз. — До миналата година караше една стара — пренабиван мерцедес, купен от Венци Стефанов. Пораснала му е работата, значи!
— Е, сега си е с новата — продължи Тупана с треперлив глас, усетих колко е припрян и бърза да разкаже всичко, каквото е научил. — Аз се притесних, че няма да мога да ги настигна с моята строшена лада, но те караха внимателно.
— Нали знаеш, че Славчо ще ги разкъса и за най-малката драскотина.
— Следих ги от Орландовци чак до Банкя. Видях палата на Славчо. — Тупана още трепереше, докато ми разказваше. — Взеха го и го оставиха пред някакъв офис на „Мария — Луиза“. Чакаха го цял ден отпред. На връщане минаха покрай едно заведение „SALOON“ по пътя за Банкя. Срещнаха се с Бойко Борисов.
— Как позна, че е Бойко? Та ти не му знаеш колата.
— Нали знаеш, че съм наблюдателен, видях голямата му глава. Седяха два часа там и после се прибраха вкъщи.
— Добра работа си свършил — потупах го по рамото. — Продължавай да го следиш.
— Няма ли да действаме? Там пред къщата ми се стори удобно — попита ме Тупана.
— Трудно ще се измъкнеш оттам. Банкя е далеч.
— А и ще трябва да думна Коце и Сашко — допълни замислен Тупана. — Май наистина си прав!
— Засега продължаваш да следиш. Но те предупреждавам, видиш ли Славчо да се среща с мъж с две черни S класи с номер 1442, изчезвай веднага. Това е Маджо, а охраната му не бръсне никого. Ти Бай Миле не го познаваш, нали? — попитах го аз.
— Не… знаеш, че само него не съм го виждал от всичките.
— Ще ти го опиша. Висок, рижав и много дебел. Кара тъмночервена S класа, няма как да я объркаш, единствена е с този цвят в София.
— Ще го разпозная — ентусиазирано закима с глава Тупана.
— Много е важно да знам, ако ги засечеш тримата на среща с Маджо и Славчо.
— Нали ми каза, ако видя Маджо, да бягам — погледна ме той със зле прикрит страх.
— Да, но ако видиш и други около него, рискувай и разбери дали е Бай Миле! Това е важно.
— Свободен ли съм вече, или ти трябвам за още нещо, Жорко? — натегна ми се той.
— Бягай да почиваш — гадеше ми се от покорното му държание и гледах да го отпратя.
Трябваше ми глътка въздух и да се отпусна от напрежението. Излязох на балкона. Беше ми абсолютно безразлично къде живее Славчо. По-важното бе Тупана да ги засече тримата заедно с Бай Миле и Маджо. А станеше ли това, моят план безспорно щеше да се задейства.
ГЛАВА 5
На другата сутрин Поли не пропусна да ме събуди.
— Във фитнеса на „Мария — Луиза“ съм. Ще минеш ли да се видим?
— След половин час ще съм там.
На входа на фитнеса ме посрещнаха дебелаците от охраната му. Не бяхме се виждали отдавна, но винаги се държаха сервилно. Подозирах, че бяха наясно, че аз поемам тежките поръчки. Но бях сигурен, че ако научат за сегашните, щяха да се търкалят по корем пред мен.
Поли тичаше на пътеката. На врата се бе наметнал с кърпа, с която попиваше от време на време потта си. Бях учуден, че спортува. За миг предположих, че е там заради някаква среща.
Като ме видя, скочи от пътеката и ме разцелува. Разиграваше театър пред охранителите си и показваше колко много ми се радва. Не искаше да се знае за срещата ни в Борисовата градина. Хвана ме под ръка и ме поведе към стъклената врата, която водеше към басейните.
— Какво има, Поли? — подсмихнах му се аз — — Защо разбиваш конспирацията, нали Пехливанов ни беше връзката?
— Абе, още не съм го вкарал в играта. А не искам да го подплаша. Предпазлив е.
— За мен така е по-добре.
— Как вървят нещата със Славчо? нетърпеливо ме погледна Поли.
— Всичко е наред. Мисля до седмица да действаме.
— Много бързо — учуди се Поли.
— Знаеш, че винаги свършвам нещата докрай.
— Никога не съм се съмнявал в теб, Жоро, но това е от друго естество.
Не сметнах за нужно да му отговарям, но мразех да ме подценяват и го показах красноречиво.
— Не се сърди — плесна ме закачливо Поли. — Повиках те, за да те зарадвам.
— Аха, и с какво?
— Помниш ли Кузо Дългия? — Не.
