Георги Стоев
Истинската история на Маджо
ПРОЛОГ
Мотаех се у нас, когато Иван Йорданов от отдел „Престъпления към личността“ в СДВР ми се обади задъхан:
— Кажи откъде да мина да те взема? Много е важно!
— Пак от същото място.
— Тогава тръгвам натам. Ти кога ще дойдеш?
— И аз тръгвам — затворих му аз. Пристигнах пръв пред зала „Универсиада“.
Видях как Иван паркира бялата „Нива“ с тъмни стъкла и се запъти към входа на сладкарницата. Подсвирнах му леко. Той се обърна рязко, завих зад блока и го изчаках. Беше запъхтян и пренапрегнат и едва успя да изрече:
— Снощи е пристигнал. Тука е… Сутринта видях в компютъра информацията, че е преминал границата.
— Кой?
— Младен, как кой! Значи утре със сигурност ще се яви на делото.
— Ти сигурен ли си, че наистина е пристигнал?
— Да бе, ако трябва да идем в управлението, ще ти покажа в компютъра. Шефът ни чака там, а и прокурорът е готов. Само кажи и действаме!
— Знаеш, че съм обещал и ще действаме. Не ме е страх. Искам само да се уверя, че не ме въртите.
— Добре, какво да направя? — разпери ръце Иван.
— Обади се на Ивайло Спиридонов. Искам да го чуя лично от неговите уста. Иван веднага го набра:
— Шефе, Жоро иска да те пита нещо — подаде ми телефона си.
— Кво бе, Жоро — попита изнервен. — Нали действаме?
— Да, само че искам да го чуя от теб, дали човекът наистина е тук.
— Е, как да не е… Ако искаш, Иван ще те вкара в Управлението и ще ти покаже в нашия компютър.
— Не е нужно! Вие може да вкарате всякаква информация. Искам само думата ти.
— Имаш я. Каква сметка имам да те лъжа?
— Добре. Тръгвам с Иван да вършим работа.
— Не се притеснявай — успокои ме Спиридонов. — Няма да те подведем!
— Обаждай се на прокурора — казах на Иван.
— Той се беше притеснил толкова, че не можа да извади номера от указателя на телефона. Ръцете му трепереха. Накрая измъкна визитката му от колата и набра номера.
— Чавдаре, аз съм с човека. Откъде да те вземем? Ти докладва ли на Кокинов?… Добре, идваме! Жоре — обърна се към мен, — това е същият този Чавдар, с когото те срещнахме вчера. Ще ходим да го вземем и няма да влизаме в Прокуратурата. Никой не трябва да ни вижда.
Качихме се в служебната „Нива“ и потеглихме към Прокуратурата.
С Иван Йорданов се запознах преди около година. Бях станал шеф на охраната на Жоро Пехливанов. Смятахме да правим общ бизнес и да използваме обща охрана, за по-малко разходи. Затова и по цял ден се возехме заедно. Но за охраната се бяхме разбрали, че отговарям аз. Един ден Пехливанов ми каза, че имал среща във фитнеса на Японския, и ме помоли да дойда с него. Не искаше да вкарва охранители вътре. Седнах на една от масите в кафенето, а той влезе в залата. Появи се след минути, говорейки с млад мъж, остриган нула номер.
Пехливанов бе с гръб към мен, а другият постоянно ме наблюдаваше. Сетих се, че това е старият ми познайник Кирил Димов. Пехливанов говори с него не повече от десетина минути, след което тръгнахме.
— Това не беше ли онзи, дето навремето ме разпитва за Велизар? — подхвърлих вяло, качвайки се в джипа.
— И той те разпозна — усмихна се напрегнато Пехливанов и зави наляво в една глуха уличка. — Да слезем да си кажем няколко приказки. Ще бъда откровен — започна той. — Този Димов ми е доказал, че ми мисли доброто. Още като ми се обади вчера, каза да те взема с мен. Сега ми обясни, че миналата седмица при тях дошъл някакъв човек, който преди време си наел да ме убие. Казвал се Радослав. Утре ме викат в Управлението, За да ми кажат повече подробности — замълча за миг. — Познаваш ли такъв човек? — не изчака да отговоря. — И да си го мислил преди време, няма да ти се разсърдя. Знаеш какви метаморфози претърпяха отношенията ни. Човек в един момент си мисли едно, в друг друго. Така е в нашия свят — въздъхна той. — Така че, каквото и да е, ще те разбера, просто искам да знам истината.
— Познавам го, разбира се. Докато беше жив Бай Миле, ме помоли да го взема като охрана. Каза, че при него нямало място, а бил верен човек. Можел да потрябва. И без това се нуждаех от хора. Нали бях започнал да правя верига от аптеки. Този същият Радослав е от Разград. Каза ми, че се познава с дилърите, които вземат лекарства на по-тънки цени от завода в града. Дадох му десетина хиляди лева и списък, за да направим едно първоначално зареждане. Той изчезна, а по това време умря и Бай Миле. Нямах идея как да го намеря, в крайна сметка открих адреса на жена му в Поморие. Оказа се, че била бивша проститутка, регистрирана за грабеж на влак. И родителите на жена му не знаеха къде са. Няколко дни по-късно се свърза с мен, видяхме се и ми разказа, че полицията го задържала някъде при Богров с калашник в багажника. Разрева се и ме молеше за милост. Обясни ми, че Бай Миле го пратил при мен с поръчката, да те застреля теб…
— Аха — въздъхна Пехливанов. — Значи, Милчо е знаел, че по онова време се срещахме често?
— Радослав ми разказа, че не е имал никакво намерение да стреля по теб. Запознал се с Бай Миле покрай някакъв колега. Самият той беше бивш полицай. Бай Миле просто му дал калашника, без никакво капаро. Радослав го беше закъсал яко и затова призна, че като е взел десетте хиляди от мен, не издържал. Купил един „Опел Вектра“, изнесли се с жена си към морето, но случайно ги заловили. Твърдеше, че е изхарчил остатъка от парите по адвокати. Получил условна тригодишна присъда с петгодишен изпитателен срок. Подписа ми записна заповед за парите, но така и не можа да ми ги върне в уговорения срок. Не мога да проумея защо ме топи в момента. Цялата история е смешна, защото съм го осъдил по тази записна заповед. Имам решение от съда. Единственото ми обяснение е, че Маджо отнякъде го е набарал и му е платил. Явно иска да направи интрига между нас, за да се избием.
— Има голяма логика в това — потри брадата си Пехливанов.
— Ние сме големи хора — продължих аз. — Преживяхме заедно какво ли не. Но сега ти предлагам да се разделим веднага и всеки да обмисли нещата сам за себе си. Ясно е, че в момента каквото и да се убеждаваме, червеят на съмнението се е загнездил и у двама ни.
— Прав си! — стисна ми ръката Пехливанов.
— Това е най — разумният вариант. Разделихме се и се замислих. Бях почти сигурен, че това е инсценировка на Маджо. С него не се бяхме виждали близо пет месеца, след повече от четиригодишното му настояване да убие Пехливанов. Накрая разказах на Жоро. Не заради приятелството, просто в нашите среди имаше само интереси. Понякога заради тях се налагаше да работиш години наред с някого, който те бе поръчал. А поръчки се даваха и отменяха. Затова с Пехливанов изградихме следния план. Той щеше да се скрие за две седмици в имението си на Щъркелово гнездо. След което аз щях да кажа на Маджо, че на тайна среща съм го застрелял и съм захвърлили тялото в дълбок язовир. Офертата на Маджо за Пехливанов беше стигнала 300 000 хиляди евро. Беше обещал да я плати до няколко часа след смъртта му. Задействахме плана рано сутринта. Пехливанов излезе от дома си без охрана, но въоръжен. Киро малкия от Благоевград го чакаше в съседна пряка с бронирания си джип.
Знаехме, че Маджо има достъп до разпечатките на телефоните и бяхме сигурни, че ги проверява внимателно. Затова го набрах и го попитах дали идва.
— Идвам — кратко ми отговори. С Киро Малкия бяхме карали по посока Монтана, където Пехливанов бе откачил батерията на телефона си. Искахме, ако се засича телефона, да отчита Монтана като последната
