— Е, щом е така, ще дойда малко да ви изпратя и ще ви покажа по-добър път. Та този, по който сте минали, е много лош!
Джон се облече и след малко, с фенер в ръка вървеше пред каретата на сенатора. Той я изведе на един път, който минаваше зад фермата. Когато се разделяха, сенаторът пъхна в ръката му десетдоларова банкнота.
— Това за нея — каза той.
— Добре — отвърна Джон.
Те си стиснаха ръцете и се разделиха.
Глава X
СТОКАТА ПОТЕГЛЯ
Сивото дъжделиво февруарско утро надникна в колибата на чичо Том и освети лица, помрачени от голяма скръб. Малката маса пред огнището беше постлана за гладене; на облегалото на стола висяха две груби, но чисти ризи, току-що изгладени, а третата лежеше на масата под ютията на леля Клоу. Тя старателно оправяше и преглеждаше всяка гънка и всеки ръб, като от време на време повдигаше ръка, за да избърше сълзите, които струеха по бузите й.
Том седеше до масата, подпрял глава с ръце; пред него лежеше разтворена Библията. И двамата мълчаха. Беше още рано и децата спяха в грубото подвижно легло.
Том, като истински син на своята нещастна раса, беше привързан с цялото си сърце към семейство и дом. Той стана, тихо се приближи до кревата и дълго гледа децата си.
— За последен път! — каза той.
Леля Клоу не отговори; тя продължаваше да движи ютията върху ризата, която отдавна беше безупречно изгладена. Изведнъж тя остави гладенето, отпусна се на стола и заплака на глас.
— Да се покоряваме на волята божия!… Но как да се покоря? Да знаех поне къде отиваш и в какви ръце ще попаднеш! Мисис казва, че щяла да те откупи след година-две. Господи милостиви, та оттам връщане няма! Чувала съм, че там, на плантациите, ги убиват от работа!
— Господ е един навсякъде, Клоу. Той няма да ме остави и там.
— Добре де, да речем, че е един навсякъде, но понякога позволява да се вършат страшни дела. С това ти не можеш да ме успокоиш.
— Аз се поверявам на божиите ръце — продължи Том. — Трябва да му благодарим поне за това, че съм продаден само аз, а не и ти, и децата. Тук ти си на сигурно място. Каквото и да стане, ще страдам само аз. Но господ ще ми помогне… Той няма да ме остави.
Том говореше с мъка, гласът му се задавяше, но все пак думите му звучаха твърдо и смело.
— Не, това не е справедливо. Господарят не трябваше да те продаде за дълговете си — продължаваше да излива мъката си леля Клоу. — Ти си му дал с работата си два пъти повече, отколкото той ще получи сега за тебе. Той ти бе обещал да те освободи и трябваше да го направи още преди години. Може би сега е заставен да постъпи така, но аз чувствувам, че той не постъпва справедливо към тебе и нищо не може да ме разубеди. Толкова предан си му бил винаги! Ти се грижеше за неговите работи повече, отколкото за своите, и заради него забравяше дори собствените си жена и деца. Ти си привързан към него с цялото си сърце, а той те продава, за да се отърве от дълговете си. Господ ще го накаже за това.
— Клоу, ако ме обичаш, не говори така сега, когато може би сме за последен път заедно. И не бива да казваш нито една лоша дума за господаря. Той беше съвсем мъничък, когато старата мисис ми го повери. И нищо чудно няма в това, че аз непрестанно мисля за него. А той… той, разбира се, не може да мисли толкова много за бедния Том. Господарите са навикнали ние да се грижим за тях и това им се струва естествено. Човек не може да очаква нищо друго от тях. А ти сравни само нашия господар с останалите! Къде бих живял така добре?… Къде биха се отнасяли с мене така, както тука се отнасят? И той никога нямаше да ме продаде, ако можеше да постъпи другояче. В това аз съм твърдо убеден.
— Не, не. Тук нещо не е в ред! — упорито настояваше леля Клоу, която имаше силно развито чувство за справедливост. — Не знам у кого е вината, но нещо не е в ред. В това съм уверена.
— Отправи мисълта си към господа, Клоу. Той стои над всичко. И врабчето не пада без неговата воля.
— Може да е така, но то не ме утешава — въздъхна тя. — И няма смисъл да приказваме повече… Ей сега ще залея баницата и ти ще си хапнеш здравата… Кой знае кога пак ще ти се случи такова ядене.
За да разберете колко страдат негрите, когато ги продават на Юг7, трябва да имате предвид, че те са хора със силно развита чувствителност. Негърът е привързан към родните места; той обича своя дом, своето семейство. Прибавете към това и всички ужаси, които се крият за него в неизвестността. Не забравяйте също, че той още от детски години е заплашван със заканата, че „ще бъде продаден на Юг!“ И тази заплаха за него е най-страшното наказание, по-страшно от бой, по-страшно от най-силното мъчение.
Самата аз съм свидетел на тези чувства и на непритворния ужас, с който в свободните вечерни часове те разправят ужасяващи случки „от Юг“.
Един мисионер, живял всред негрите бегълци в Канада, разказваше, че много от тях напущали сравнително добри господари и не са се побояли да се изложат на опасностите, свързани с едно бягство, само поради ужаса, че може да ги продадат на Юг. Тази заплаха, която вечно виси над негъра, над неговата жена и деца, дава на тези иначе кротки, търпеливи и нерешителни хора невероятна смелост и те понасят глад, студ, страдания и дори превъзмогват страха, че ще бъдат жестоко наказани, ако бъдат заловени…
Утринната закуска беше сложена на масата; от нея се вдигаше топла пара. Мисис Шелби беше освободила тази заран леля Клоу от работата в господарската къща и нещастната жена събра последните си сили, за да приготви прощалната гощавка. Тя бе за клала и сготвила най-хубавото пиле, приготви с много старание сладки от царевично брашно — точно по вкуса на чичо Том, и извади няколко загадъчни гърнета с лакомства, които се вадеха само при особени случаи.
— Гледай, Пит, каква закуска имаме тази сутрин — извика Моз възторжено и сграбчи парче пиле.
Леля Клоу му залепи една силна плесница.
— На какво прилича това? Горкият ви баща за последен път закусва в къщи, а вие сте награкали около яденето.
— Клоу! — меко я укори Том.
— Не мога повече — извика тя и закри лицето си с престилката. — Толкова съм объркана, че сама не знам какво правя.
Момчетата стояха вцепенени и поглеждаха ту към баща си, ту към майка си, а бебето дърпаше леля Клоу за полата, викаше и сякаш даваше някакви заповеди.
— Ето няма повече — каза леля Клоу, като избърса очи и взе детето на ръце. — Няма повече да плача… Хайде сядайте на масата. Това е най-хубавото ми пиле. Яжте, деца. Бедничките! Изпатихте си днес от майка си.
Момчетата не чакаха втора покана и се нахвърлиха върху яденето; и добре че те ядоха до насита, защото иначе всичко щеше да остане почти непокътнато.
— Сега трябва да ти приготвя нещата — каза леля Клоу след закуска и се засуети из стаята. — Така или иначе, той сигурно ще ти вземе всичко. Зная ги аз тези — те са крадливи негодници… В този ъгъл ти слагам фанелата. Ще я облечеш, ако те хване ревматизъм. И внимавай! Няма кой да ти даде друга. Ето тук са старите ти ризи, а там новите. Чорапите ти замрежих снощи; слагам ти и кълбо с конци за кърпене. Господи, отсега нататък кой ще те кърпи? — Леля Клоу нямаше повече сили да потиска мъката си, отпусна глава върху сандъчето и зарида. — Като си помисля само… Болен ли си, здрав ли си — да няма кой да се погрижи за тебе… Аз за какво съм вече?
Момчетата изядоха всичко, което беше на масата, и сега те за първи път се замислиха върху това, което ставаше около тях. Щом видяха майка си да плаче, а баща си толкова натъжен, те също започнаха да хълцат и трият очите си с ръце. Чичо Том взе бебето на коленете си и му позволи да се забавлява с него както си иска: то му дращеше лицето, дърпаше го за косата и пищеше от радост, а на какво се радваше, само то си знаеше.
— Радвай се сега, горкичкото ми дете — каза леля Клоу, — и тебе ще те сполети същото. И ти ще доживееш да видиш как продават мъжа ти или тебе самата. И вас, момчета, и вас ви очаква същото, когато
