изправили пред голяма обява, закачена на стената.
— Обява за негър — обясни накъсо някой наблизо.
Мистър Уилсън, така се казваше старият джентълмен, стана, грижливо намести чадъра и куфара по- навътре под стола, внимателно извади очилата си и ги сложи на носа. След като завърши тази процедура, той прочете следното:
„Избягал е млад мулат на име Джордж, притежание на долуподписания. Височина — 5 фута, кожа доста светла, къдрава кестенява коса; много интелигентен, говори добре, чете и пише. Вероятно ще иска да мине за бял. На гърба и на раменете му има дълбоки белези. На дясната ръка е жигосан с буквата Х.
Давам 400 долара на този, който го хване жив, и също толкова на оня, който ми даде задоволителни доказателства, че е убит.“
Старият джентълмен прочете полугласно обявлението открай докрай, като че ли го проучваше. Дългокракият артилерист, който бе обсадил камината, свали краката си от перваза, изправи се в целия си ръст, приближи се до обявата и изплю върху нея цял залп от сдъвкан тютюн.
— Ето какво е моето мнение! — кратко поясни той и отново седна на мястото си.
— Ей, чужденецо, защо правите това? — запита съдържателят.
— Същото бих сторил, ако пред мен се намираше този; който е написал това обявление — каза дългокракият и спокойно възобнови заниманията си, като отряза ново парче тютюн. — Човек, който притежава такъв забележителен роб и не умее да се отнася както трябва с него, заслужава да го загуби. Такива обявления са позор за Кентъки. Това е моето мнение, ако искате да знаете.
— Да, имате право — каза съдържателят и се наведе да вписва сметки в тефтера си.
— Имам сума негри, сър — продължи дългокракият, като поднови нападението си срещу железния прибор на камината, — и често съм им казвал: — Момчета, ако искате да бягате, бягайте още сега. Хайде, няма да тръгна да ви гоня. И като знаят, че не ги задържам, минава им всяко желание да бягат. Нещо повече: приготвил съм им на всички документи за освобождаване, в случай че умра. Те знаят и това. И казвам ви, чужденецо, в целия окръг никой няма негри, които така добре да работят както моите. Ами че аз съм ги пращал в Цинцинати с жребци, които струват над петстотин долара, и винаги са се връщали с всичките пари. Няма нищо чудно в това. Отнасяйте се с тях като с кучета, и те ще ви работят като кучета. Отнасяйте се с тях човешки, и те ще ви работят като хора.
Честният скотовъдец разпалено подкрепи думите си с мощна струя тютюнев сок в камината.
— Мисля, че сте напълно прав, приятелю — каза мистър Уилсън. — Мулатът, за когото е поставено обявлението, е прекрасен човек. Той работи около шест години при мене в моята фабрика за чували и беше най-добрият ми работник, сър. Той е изключително способен човек. Изнамери машина за чистене на коноп — нещо наистина ценно; вече се използува и в други фабрики. Господарят му взе патент за тази машина.
— Обзалагам се, че взема сума пари от тази работа — каза скотовъдецът, — а на роба си за благодарност жигосва дясната ръка! Ех, да можех, бих го жигосал аз него, та да носи белега цял живот.
— Тези многознаещи негри са страшно неприятни и дръзки, затова ги и дамгосват — обади се от другия край на стаята един грубоват човек. — Ако те се държаха както трябва, това нямаше да им се случва.
— Което ще рече: господ ги е направил хора и не е така лесно да ги превърнеш в животни…
— Никаква полза нямат господарите от такива многознаещи негри — продължи другият, без да забележи насмешката в думите на събеседника си. — Какво ме интересува, че някой си негър имал дарба или нещо такова, ако човек не може да извлече полза от нея. За какво им служат тези дарби — само за да те надхитрят. Имах ги аз такива умници, но ги продадох на Юг. Рано или късно щяха да избягат…
Тук разговорът се прекъсна. Пред вратата на гостилницата спря малка луксозна двуколка. От нея слезе изискано облечен джентълмен и негър — кочияш.
Всички обърнаха очи към новопристигналия и започнаха да го разглеждат с любопитство, присъщо на безделниците, които убиват времето си в гостилница през дъждовен ден. Новият гост беше много висок, с мургава кожа като испанец, с хубави изразителни тъмни очи и лъскава, черна къдрава коса. В красивата извивка на орловия му нос, в тънките му стиснати устни, в цялата му стройна фигура имаше нещо необикновено, което веднага привлече вниманието на присъствуващите. Той спокойно влезе в гостилницата, кимна на слугата къде да остави куфара му, поклони се на всички в заведението и с шапка в ръка бавно се запъти към тезгяха и съобщи името си:
— Хенри Бътлър от Оуклъндс, окръг Шелби. — След това се обърна и равнодушно прочете обявлението.
— Джим — каза той на слугата си, — струва ми се, че срещнахме такъв човек в Бернан, помниш ли?
— Да, господарю — отговори Джим, — само не съм сигурен дали имаше белег на ръката си.
— Е, не съм му гледал ръцете, разбира се — каза младият човек и се прозина отегчено. После пак се отправи към съдържателя и поиска отделна стая, като добави, че имал да пише бързи писма.
Съдържателят прояви необикновено раболепие. Седем души негри, стари и млади, мъже и жени, големи и малки, се раздвижиха като ято яребици, бързаха, бутаха се, настъпваха се, спъваха се един друг в усърдието да приготвят стаята на господаря, а той седна спокойно на един стол по средата на гостилницата и започна разговор със седящия до него.
Още с влизането на непознатия мистър Уилсън го загледа със смущение и любопитство. Струваше му се, че познава този човек, че го беше срещал някъде, но не можеше да си спомни точно кога и къде. Щом като непознатият заговореше, направеше някакво движение или се усмихнеше, мистър Уилсън трепваше и устремяваше поглед към него, но големите черни очи го гледаха с такава студенина и безразличие, че той смутено отстраняваше погледа си. Но изведнъж му просветна и той загледа с учудване и ужас новодошлия, който стана и се приближи до него.
— Мистър Уилсън, ако се не лъжа — каза той и протегна ръка. — Извинете, не можах да ви позная веднага. Виждам, че не сте ме забравили — мистър Бътлър от Оуклъндс, окръг Шелби.
— Да, да, да, сър! — мистър Уилсън говореше като насън. В този момент един негър съобщи, че стаята на господаря е готова.
— Джим, погрижи се за куфара — небрежно каза джентълменът на своя слуга и после се обърна към мистър Уилсън: — Бих желал да поговоря малко с вас по една работа. Ако обичате, елате в моята стая.
Мистър Уилсън го последва като сомнамбул. Те се качиха по стълбата и влязоха в голяма стая. В камината пращеше току-що запален огън, а слугите още шетаха насам-натам, като привършваха подреждането.
Когато най-после останаха сами, младият човек грижливо заключи вратата, сложи ключа в джоба си, обърна се към мистър Уилсън, скръсти ръце и го погледна право в очите.
— Джордж! — извика мистър Уилсън.
— Да, Джордж.
— Не вярвам на очите си!
— Добре Съм се преобразил, нали? — с усмивка каза младият човек. — Малко орехова кора и жълтата ми кожа доби мургав аристократичен оттенък; косата си боядисах черна, така че сега не отговарям на описанието, дадено за мене в обявата.
— О, Джордж, ти играеш опасна игра. Аз не бих те съветвал да…
— Аз отговарям сам за себе си — прекъсна го младият човек със същата горда усмивка.
Трябва да отбележим мимоходом, че по баща Джордж беше от бял произход. От майка си той беше наследил слаб жълтеникав оттенък на кожата, а така също и прекрасните й черни очи. Една малка промяна в цвета на кожата и косата го бе преобразила в същински испанец. А присъщите му изящни маниери и благородна осанка му помагаха без затруднение да играе смелата роля, която си бе избрал: ролята на джентълмен, който пътува със своя слуга.
Мистър Уилсън беше добродушен, но крайно предпазлив и страхлив старец. Той неспокойно се разхождаше из стаята, раздвоен между желанието да помогне на Джордж и някакво неясно задължение да поддържа реда и законността. Той почна да разсъждава на глас:
— Значи, Джордж, ти бягаш, бягаш от своя законен господар. Това съвсем не ме учудва. Но все пак съжалявам, че си постъпил така, Джордж… Много съжалявам. Считам за свой дълг да ти го кажа.
— За какво съжалявате, сър? — спокойно запита Джордж.
