— А сега кажи ми, колко време ще пътуваш по този начин? Надявам се, немного дълго, нито надалече. Ти си неузнаваем, но все пак много е смело и рисковано. А кой е твоят черен спътник?
— Верен другар, които преди повече от една година избяга в Канада. Там той научил, че вбесен от неговото бягство, неговият господар бил с камшик нещастната му майка. И той се върна, за да я утеши и ако може, да я изведе.
— Тя с него ли е?
— Още не; той обикалял около фермата, но не успял да я измъкне. Сега идва с мене до Охайо, за да ме свърже с приятели, които на времето са му помогнали, и пак ще се върне за майка си.
— Опасно, много опасно! — каза мистър Уилсън. Джордж се изправи и се усмихна презрително. Старият джентълмен го изгледа от главата до петите, без да може да прикрие наивното си възхищение.
— Джордж, какво чудо е станало с тебе? Ти се държиш и говориш като съвсем друг човек — каза мистър Уилсън.
— То е, защото съм свободен човек — гордо каза Джордж.
— Да, сър, никой вече няма да чуе от мене думата „господар“. Аз съм свободен!
— Внимавай, още не е сигурно. Могат и да те хванат!
— Ако се дойде дотам, мистър Уилсън, всички хора са равни и свободни в гроба — каза Джордж.
— Аз съм изумен от твоята смелост — каза мистър Уилсън.
— Да дойдеш тъкмо тук, в най-близката гостилница!
— Това е толкова дръзко и гостилницата е толкова наблизо, че никога няма да им мине през ума. Те ще ме търсят по-далеч. И вие дори не можахте да ме познаете. Джим, моят спътник, не е познат в този край, неговият господар не е от този окръг. Освен това него вече никой не го следи, а не вярвам някой да може да ме познае по обявлението.
— А белегът на ръката ти?
Джордж свали ръкавицата и показа пресния белег на ръката си.
— Това е прощалната любезност на мистър Харис — каза той презрително. — Преди около две седмици той реши отведнъж да я прояви, защото, казваше, допускал, че съм щял да се опитам да избягам. Красиво, нали? — И младият човек отново сложи ръкавицата си.
— Просто ми се смразява кръвта, като помисля за твоето положение и за опасностите, на които се излагаш — каза мистър Уилсън.
— Моята кръв дълги години беше смразена, мистър Уилсън, но сега тя кипи — каза Джордж. — Да, сър — продължи той след няколкоминутно мълчание. — Аз забелязах, че вие ме познахте. Реших да ви поканя тук да поговорим, защото се опасявах да не би вашият учуден поглед да ме издаде. Заминавам утре рано, преди още да е съмнало. Надявам се утре вечер да бъда в безопасност в Охайо. Ще пътувам денем, ще отсядам в най-добрите хотели, ще вечерям на една и съща маса с богатите земевладелци. И така, сбогом, сър! Ако чуете, че съм заловен, знайте, че не съм между живите.
Джордж стоеше изправен като скала и гордо подаде ръката си. Добрият старец я стисна сърдечно и след като изля цял поток съвети, взе чадъра си и излезе предпазливо от стаята.
Джордж гледаше замислено към вратата, докато старецът я затвори. Някаква мисъл проблесна в главата му. Той бързо скочи към вратата, отвори я и извика:
— Мистър Уилсън, още една дума. Старият джентълмен се върна и Джордж отново заключи вратата. Няколко мига той стоеше неподвижен, впил очи в пода, и не се решаваше да заговори. Най-после с видимо усилие той вдигна глава и каза:
— Мистър Уилсън, мога ли да разчитам още веднъж на вашата доброта?
— Какво има, Джордж?
— Вие имате право, сър. Аз се излагам на страшна опасност. Няма жива душа на тази земя, която да ме съжали, ако загина — добави Джордж. Той дишаше тежко и говореше с голямо усилие. — Аз ще бъда изритан и заровен като псе и на другия ден вече никой няма да си спомня за мене освен нещастната ми жена. Бедната! Тя ще страда и ще плаче… Мистър Уилсън, не бихте ли се съгласили да й изпратите тази малка брошка. Тя ми я подари за Коледа. Дайте й я и й кажете, че съм я обичал до последния си дъх. Ще го направите ли? Нали няма да ми откажете? — настойчиво питаше той.
— Да, разбира се, бедни приятелю! Разбира се! — със сълзи на очи и с треперещ глас отговори старият джентълмен и взе брошката.
— Кажете й още — продължи Джордж, — и това е моето последно желание, ако може да избяга в Канада, да отиде там. Няма значение, че господарката й е добра и че обича своя дом. Молете я да не се връща, защото робството носи само мъка. Кажете й да възпита нашето дете като свободен човек и тогава то няма да страда като мене. Кажете й това, мистър Уилсън, нали ще й го кажете?
— Да, Джордж, ще й кажа. Но аз вярвам, че няма да загинеш. Имай кураж — ти си смел човек! Имай вяра в бога, Джордж. От сърце желая да излезеш благополучно оттука, въпреки че… Това е всичко.
— А нима има бог, комуто да се вярва? — с такъв отчаян глас извика Джордж, че прекъсна стареца посред думите му. — Такива неща съм видял през живота си, че не вярвам да има бог. Вие белите не знаете какво чувствуваме ние. Ако има бог, той е само за вас. Нима има бог и за нас?
— Недей… Не бива да говориш така! — каза старият джентълмен и едва възпираше сълзите си. — Не се отдавай на такива мисли. Бог ще ти помогне и всичко ще се оправи, вярвай ми.
— Благодаря ви, приятелю, за тези думи. Няма да ги забравя.
Глава XII
НЯКОЛКО СЛУЧАЯ НА ЗАКОННА ТЪРГОВИЯ
Колата се подрусваше бавно. Мистър Хейли и Том продължаваха пътя си, всеки погълнат от своите собствени мисли.
Странно е колко различни могат да бъдат мислите на двама души, седнали един до друг. И двамата имат същите очи, уши, ръце и разни други сетива; пред погледа на двамата минават едни и същи картини, а мислите им нямат нищо общо.
Да вземем например мистър Хейли: отначало той мислеше за Том — за неговия ръст, тежест и широчина на гърдите, мислеше за колко може да го продаде, ако не спадне в тегло и се запази в добро състояние, докато го изведе на пазара; той мислеше как да състави групата, какви мъже, жени и деца да включи в нея, колко пари ще вземе от тях и за други подобни въпроси, свързани с неговата търговия. След това той се замисли за самия себе си, колко е хуманен — как докато другите хора сковават ръцете и краката на своите негри, той слага вериги само на краката… и бе оставил на Том да си служи свободно с ръцете — разбира се, докато той се държи добре… И той си помисли с въздишка колко неблагодарен е човешкият род… Може дори да се допусне, че Том не цени неговото милосърдие!… Колко пъти му се е случвало „тези негри“, които той облагодетелствува, да му се отплатят с неблагодарност!… И все пак той се учудваше, че продължава да бъде добър с тях.
А Том, той мислено си повтаряше любимите места от Библията и намираше в тях утешение и подкрепа.
Мистър Хейли извади от джоба си няколко вестника и започна с голям интерес да преглежда обявленията. Той не беше много грамотен и имаше навика да срича гласно, за да може да проверява с ушите си дали очите не са го излъгали. И сега сричка по сричка, той прочете следното обявление:
„Публична продажба на негри!
Съгласно постановлението на съда в четвъртък, 20 февруари, в гр. Вашингтон, щата Кентъки, пред вратата на съдебната сграда ще се извърши публична Продан на следните негри: Хейгар — 60 г., Джон — 30 г., Бен — 21 г., Саул — 25 г., и Албърт — 14 г., в полза на кредиторите и наследниците на мистър Джекс Блъчфорд.
Съдебни изпълнители:
Самуел Морис ’ Томас Флинт“
— Трябва да ги видя тези — каза Хейли на Том по липса на друг събеседник. — Ще видиш, аз ще съставя заедно с тебе първокласна група за надолу, Том. Ще имаш весели и приятни другари. Първо, трябва веднага да отидем във Вашингтон, това е най-главното, а там ще те оставя в затвора, докато си свърша работата.
Том прие покорно това приятно известие. Той само си помисли колко ли от тези обречени на гибел хора
