стоки на долната палуба и които, изглежда, не ценяха предоставените им удобства, а седяха вкупом и тихичко разговаряха.
— Е, момчета — извика Хейли, като се приближи до тях неочаквано, — надявам се, че се чувствувате добре и се забавлявате. Няма защо да се мръщите. Горе главата, момчета. Дръжте се добре с мене и аз ще бъда добър с вас.
„Момчетата“ в хор му отговориха с вечното „да, господарю“, което от столетия не слиза от устата на нещастните синове на Африка. Но трябва да се признае, че те съвсем не изглеждаха весели. Колкото и да е странно, те обичаха своите жени й деца, майка и сестра, с които оку-що се бяха разделили завинаги, и не им беше така лесно „да изглеждат весели“, както това изискваха купувачите.
— Жена ми, нещастната, не знае какво е станало с мене — каза едно от „момчетата“, посочено в обявлението като „Джон — 30 г.“, и постави окованата си ръка върху коляното на Том.
— Тя къде живее? — запита Том.
— Тука някъде наблизо, у стопанина на гостилницата, дето работи — отговори Джон. — Да можех да я видя поне още веднъж, докато съм жив! — добави той.
— Том въздъхна от дълбочината на наболялото си сърце и се опита някак да го утеши.
А над тях в каютите беше спокойно и приятно. Там седяха бащи и майки, съпруги и съпрузи, а весели жизнерадостни деца играеха около тях като множество малки пеперуди…
— Мамо, знаеш ли — извика едно момченце, което току-що бе се изкачило отдолу. — На парахода има един търговец на негри и той води четири-пет роби.
— Нещастните създания! — отговори майката и в гласа й се чувствуваше едновременно и съжаление, и негодувание.
— Какво има? — попита друга лейди.
— Долу има няколко нещастни роби — отговори майката.
— И всички са във вериги — добави момченцето.
— Какъв срам за страната ни представляват тези зрелища — каза друга една жена.
— О, мене ми се струва, че много неща могат да се кажат за и против това — намеси се една елегантно облечена жена, която седеше с ръкоделие пред отворената врата на своята кабина, а край нея играеха малкото й момиченце и момченце. — Аз съм била на Юг и трябва да кажа, че негрите-роби живеят по-добре, отколкото ако биха били свободни.
— В известно отношение някои от тях живеят добре, съгласна съм — каза жената, чиято забележка предизвика този разговор.
— Но според мене най-ужасното в робството е насилието над техните чувства и привързаност. Вземете например раздялата със семейството…
— Да, разбира се, това е ужасно — каза елегантната дама, като вдигна пред себе си току-що завършената детска рокличка и се загледа внимателно в набора на воланчетата, — но аз мисля, че това не се случва често.
— Уви, твърде често — каза първата леди с жар. — Аз съм живяла дълги години в Кентъки и във Вирджиния и това, което съм виждала, може да ви разкъса сърцето. Представете си, госпожо, че ви отнемат двете деца и ги продадат.
— Ние не можем да сравняваме нашите чувства с тези на негрите — отвърна другата леди, като оправяше някаква прежда на коленете си.
— Наистина, госпожо, вие съвсем не ги познавате, щом можете да говорите така за тях — отговори разпалено първата леди. — Аз съм родена и отрасла сред тях и знам, че техните чувства са толкова силни, колкото и нашите, ако не и по-силни.
— Така ли! — отговори с прозявка елегантната жена, загледа се през прозореца на кабината и като заключение повтори забележката, с която бе почнала: — Въпреки всичко намирам, че те живеят по-добре, отколкото ако биха били свободни!
— Без съмнение провидението е решило африканците да бъдат роби — каза един господин с изискана външност и в облекло на пастор. — „Проклета да е Ханаанската земя. Нейните чеда ще бъдат слуги на слугите“ е казано в Библията.
Един висок и строен младеж, чието интелигентно лице издаваше чувствителния му характер, се намеси:
— „Не прави другиму това, което не искаш да правят на тебе“ е също казано в Библията.
„Прекрасната река“ продължаваше гордо своя път. Пътниците се забавляваха кой както може: мъжете разговаряха, разхождаха се безгрижно по палубата, четяха и пушеха, жените се занимаваха с ръкоделието си, а децата играеха.
Един ден, когато параходът се спря на едно малко пристанище в щата Кентъки, Хейли слезе на брега по някаква работа.
Том, комуто веригите не пречеха да прави малки движения, се доближи до борда на парахода и загледа разсеяно към брега. След малко той забеляза Хейли да се връща с бързи крачки заедно с една негърка, която носеше дете на ръцете си. Тя беше доста добре облечена. След нея вървеше негър, който носеше малък куфар. Жената разговаряше оживено с него, мина по мостика и се качи на парахода. Камбаната удари, парата изсвистя, машината запъшка и „Прекрасната река“ се понесе надолу по водата.
Жената се промъкна между сандъците и денковете на долната палуба, намери си място за сядане и весело зачурулика на детето си.
Хейли се разходи един-два пъти по горната палуба, после слезе долу, седна до нея и почна да й говори на нисък глас.
Том скоро забеляза как тъмен облак помрачи израза й и я чу да му отговаря бързо и с голямо вълнение.
— Не вярвам. Не мога да повярвам! Вие само се подигравате с мен.
— Ако не вярвате, погледнете това — каза търговецът, като извади някаква хартия. — Това е актът за продажбата и това е подписът на твоя господар. А мога също да ти кажа, че платих доста солидна сума за тоя подпис. Да, да.
— Не мога да повярвам господарят така да ме е излъгал… Това не може да е вярно — продължаваше жената с растящо вълнение.
— Ако не вярваш, можеш да попиташ кой да е от тези хора, който знае да чете… Моля — обърна се той към един от минаващите пътници, — ако обичате, прочетете това. Тази жена не ми вярва, когато й казвам какво е написано.
— Това е акт за продажба, подписан от Джон Фосдик — каза запитаният пасажер. — „Прехвърля ви се собствеността на негърката Люси и на нейното дете.“ Доколкото виждам, документът е редовен.
Отчаяните викове на жената събраха около нея много хора и Хейли накратко им обясни причината на това вълнение.
— Той ми каза, че отивам в Луисвил да се условя като готвачка в същата гостилница, където работи и моят мъж. Това ми го каза самият господар. И аз не мога да повярвам, че той ме е излъгал — говореше жената.
— Нещастната, но той те е продал. В това няма никакво съмнение — й каза един добродушен човек, като прегледа документа.
— Продал те е и толкова.
— Тогава няма какво да се говори повече — каза жената и отведнъж се овладя. Тя притисна по-силно детето към себе си, седна върху сандъка и като се извърна, разсеяно се загледа в реката.
— Изглежда, че ще се примири в края на краищата — си каза търговецът. — Не е упорита, види се.
Жената изглеждаше съвършено спокойна. Приятният тих летен ветрец галеше лицето й, като че й съчувствуваше — този нежен ветрец, който никога не пита дали челото, което милва, е черно или бяло. Тя гледаше как слънцето блести над златните бразди на водата, чуваше весел смях и радостни гласове на доволни и щастливи хора, но на сърцето й беше тежко, като че огромен камък бе паднал върху него. Бебето се изправи на коленете й, пляскаше я по бузите с мъничките си ръчички, подскачаше, пискаше и бъбреше, сякаш искаше да я съживи. Отведнъж тя го притисна силно към гърдите си, а сълзите й бавно една след друга закапаха върху неговото учудено невинно личице. Постепенно, малко по малко тя се успокои и почна да го занимава и да го храни.
