към борда и той чу плясък във водата. Никой друг освен него не видя и не чу нищо. Той повдигна глава. Мястото, където стоеше жената, беше празно. Той стана и започна да я търси, но напразно. Нещастното, изтерзано сърце най-после намери покой, а реката струеше и се вълнуваше, като че не бе се затворила над него.
Търговецът се събуди рано и в хубаво настроение. Веднага отиде да прегледа живата си стока. Сега бе негов ред да гледа като зашеметен.
— Къде е тази жена? — запита той Том.
Том, който отдавна бе разбрал, че е по-добре да се мълчи в такива случаи, не намери за необходимо да съобщи своите наблюдения и подозрения и каза, че нищо не знае.
— Не е възможно да е слязла през нощта на някое от пристанищата, защото аз бях буден и нащрек всякога, когато параходът спираше. В тези работи не се доверявам никому.
Тези думи бяха отправени към Том доста поверително, като че ли особено го интересуваха, но Том не каза нищо.
Търговецът на роби претърси целия параход, навсякъде — всред сандъците, денковете и буретата, край машините, около комините, но напразно.
— Слушай, Том, не крий — каза Хейли след безрезултатно търсене. — Ти знаеш нещо по тая работа. Не отричай. Знам, че знаеш. Аз видях жената просната тука към десет часа и после в дванадесет часа, и после между един и два часа. А в четири часа вече я нямаше. Ти спеше точно тука през цялото време. Ти знаеш… Не може да не знаеш.
— Да, господарю — каза Том. — Към разсъмване като насън ми се стори, че нещо се промъкна покрай мене, после чух силен плясък, тогава се събудих. Жената я нямаше. Това е всичко, което знам.
Търговецът на роби не се стресна, дори не се учуди, защото, както казахме, той беше привикнал на много неща, от които ние нямаме и представа. Дори страхотното присъствие на смъртта не го накара да трепне от ужас. В своята професия той беше видял смъртта много пъти и беше добре запознат с нея. На нея той гледаше само като на жесток конкурент, който много пречи на търговията му, и то по много непочтен начин. Затова той само изсипа куп проклятия по адрес на негърката и оплака своята нещастна съдба: „Ако така ми върви, няма да спечеля нито цент при това пътуване“.
Накратко казано, Хейли се смяташе за жестоко изигран, и то безвъзвратно, защото жената беше избягала в щат, който никога не връща бегълците, каквито и строги закони да го задължават. Крайно ядосан, търговецът седна, извади бележника си и вписа изчезналото човешко същество в графата „загуби“.
Глава XIII
СЕЛИЩЕТО НА КВАКЕРИТЕ8
Пред нас сега се открива тиха, спокойна картина. Голяма просторна кухня — стените й грижливо измазани, жълтият под е лъснат и свети от чистота — нито една прашинка няма по него; готварската печка е добре лъсната с черна боя; цяла редица бакърени съдове блестят и загатват за безброй вкусни неща. Солидните зелени дървени столове са полирани; малък люлеещ се стол с възглавничка, сръчно съшита от вълнени разноцветни парчета, а до него друг старинен и по-голям, истински удобен стол с широки облегала и пухени възглавници ви предразполагат към приятна почивка. А на този стол с наведени очи върху изящно ръкоделие седи нашата стара позната Елиза и леко се полюлява назад и напред. Да, тя е наистина, само че сега изглежда отслабнала и по-бледа, отколкото беше в Кентъки, със следи от тиха печал, притаена под сянката на дългите й ресници и в гънките на красивите й устни. Личеше, че нежното сърце на младата жена се беше закалило под суровите удари на голямата й скръб. И сега, когато вдигаше големите си черни очи и поглеждаше Хари, който подскачаше като пеперудка насам-натам из кухнята, в тях се четеше сила на волята и твърда решителност, които й бяха чужди в предишните й по-щастливи дни.
До Елиза стоеше една жена и чистеше сушени праскови в лъскава бакърена тавичка. Снежнобялата й квакерска шапчица и скромната й сива рокля ясно показваха обществото, към което тя принадлежеше. Тя може би имаше петдесет и пет или дори шестдесет години, но лицето й беше от тези, които времето докосваше само за да разхубави и освежи: кръгло, с розови бузи, с мекота и свежест, които напомняха зряла праскова. Косите й, едва посребрени от годините, бяха гладко вчесани назад и откриваха високото й спокойно чело. Ако се вгледате в големите й ясни, честни, обични кафяви очи, ще разберете какво добро и вярно сърце тупти в гърдите на тази жена. Толкова е възпявана красотата на Щадските девойки, а защо някой не разкрие очарованието на възрастната жена? Ако някой би пожелал вдъхновение на тази тема, ние го, насочваме към образа на нашата добра приятелка Рейчъл Холидей. И нека я погледне сега, както е седнала в малкия люлеещ се стол; Този стол имаше навика да скърца и скрибуца, останал тумор може би от простуда на млади години, поради заболяване от астма или просто от слаби нерви, и когато Рейчъл Холидей се люлееше леко назад-напред, столът тихо повтаряше „скръц, скръц“ — нещо, което на никой друг стол не би било простено. Но старият Саймън Холидей често казваше, чеза него това е истинска музика, а децата заявяваха, че за нищо на света не биха се лишили от песента на майчиния стол.
— Значи, Елиза, ти все още смяташ да отидеш в Канада? — запита Рейчъл, като продължаваше да преглежда сушените праскови.
— Да, госпожо — твърдо отговори Елиза. — Трябва да продължа пътя си. Не смея да остана по-дълго тука.
— Но какво ще правиш, когато стигнеш там? Помислила ли си за това, дъще моя?
Думите „дъще моя“ прозвучаха съвсем естествено в устата на Рейчъл Холидей, защото лицето й и цялата тя съвършено отговаряха на представата ни за майка.
Ръцете на Елиза затрепераха, няколко сълзи паднаха върху ръкоделието й, но тя отговори твърдо:
— Готова съм да върша всякаква работа. И се надявам, че все нещо ще се намери.
— Но ти знаеш, че при нас можеш да останеш, докогато искаш — каза Рейчъл.
— Благодаря ви — отговори Елиза, — но — тя посочи с очи към Хари — не мога да спя нощем. Нямам ни минута покой… Нощес сънувах, че онзи човек влиза в двора. — И тя цяла потрепери.
— Горкото дете! — каза Рейчъл и избърса сълзите си. — Но ти напразно се тревожиш. В нашето селище досега не са заловили нито един беглец. Няма теб първа да хванат.
В този момент вратата се отвори и на прага се показа мъничка пълна жена с живо цветущо лице като зряла ябълка. Тя беше облечена също като Рейчъл, със скромна тъмносива рокля и муселинена кърпа, кръстосана на гърдите.
— Руд Стедмън! — извика Рейчъл и радостно стана да я посрещне. — Как си, Рут? — Тя сърдечно стисна и двете й ръце.
— Много добре — отговори Рут, свали тъмносивата си качулка и започна да я изтупва с носната си кърпичка. Под качулката се показа квакерската й шапчица, кацнала немирно на малката й кръгла глава. Пълничките ръце напразно се опитваха да я оправят. Няколко непослушни къдрици бяха се измъкнали и трябваше също да бъдат пригладени и върнати по местата им. Най-после гостенката, която нямаше повече от двадесет и пет години, се отдръпна от огледалото много доволна от себе си — и с право, защото надали някой би останал недоволен, като гледа това весело, добродушно и жизнерадостно същество.
— Рут, тази приятелка е Елиза Харис, а ето и нейния син, за когото ти говорих.
— Много се радвам, че те виждам, Елиза. Много се радвам — каза Рут и стисна ръката й като на стара дългоочаквана приятелка. — А това е твоето дете… милото… донесох му нещичко — каза тя и подаде на детето медена питка във формата на сърце. Детето погледна изпод падналите на челото си къдри и срамежливо прие подаръка.
— А къде е твоето бебе? — запита Рейчъл.
— Сега ще дойде. Твоята Мери го грабна, като идвах, и го отнесе в колибата да го покаже на дечурлигата.
Още не бе довършила и Мери, румена девойка с големи като на майка си кафяви очи, се показа на вратата с бебето.
— Аха, ето го! — каза Рейчъл и взе в ръце едрото, беличко, пълно дете. — Колко добре изглежда и колко е пораснал!
— Действително добре расте — отговори Рут, като се суетеше. Тя взе детето, свали му синия копринен катошон и разните шалчета, наметки и горни дрешки, сетне го подръпна тук, поглади го там, нагласи го,
