Бебето, момченце на десет месеца, беше необикновено едро и силно за възрастта си и много пъргаво. То не оставяше майка си нито за момент спокойна: тя трябваше да го държи и да го пази да не падне.
— Какво хубаво дете! — каза един човек и неочаквано се спря пред него с ръце пъхнати в джобовете. — На колко е години?
— На десет месеца и половина — отговори майката. Непознатият подсвирна на детето и му подаде един бонбон. То го сграбчи лакомо и бързо го сложи в устата си.
— Чудно дете! Разбира кое е сладко! — каза човекът, подсвирна отново и се отдалечи. Той мина на отсрещната страна на парахода и се спря пред Хейли, който пушеше, седнал върху куп сандъци.
Непознатият драсна кибрит и запали пура. После се обърна към Хейли:
— Прекрасна стока сте намерили в този край, драги.
— Да, смятам, че не е лоша — каза Хейли и изпусна кълбо дим от устата си.
— На Юг ли ще я водите? — запита човекът. Хейли кимна утвърдително и продължи да пуши.
— За плантациите ли?
— Да — отвърна Хейли, — имам да изпълнявам поръчка на една плантация и мисля да я дам там. Казват за нея, че е добра готвачка. Те могат да я използуват за тая работа или да я пратят да бере памук. Има пръсти тъкмо за това. Видях ги. Във всеки случай ще я продам добре… — И Хейли захапа наново пурата.
— Те едва ли ще искат малкия в плантацията — каза човекът.
— Ще го продам при първа възможност — отвърна Хейли и запали друга пура.
— Предполагам, че няма да искате за него много? — каза човекът и се качи върху купчината сандъци, където се разположи удобно.
— Не знам — отговори Хейли, — то е доста хубаво дете, правилно развито, пълничко и силно; месото му е твърдо като камък.
— Много вярно, но докато порасне, колко грижи и разноски ще иска!
— Глупости — отговори Хейли, — какви ти особени грижи! Растат си сами като кученца. Още месец и детето ще тича навсякъде.
— Имам предвид добро място за неговото отглеждане… и реших да го купя — каза човекът. — Една готвачка загуби своето миналата седмица — удави се в коритото, когато тя простираше дрехите… Мисля, че ще е добре да й се даде да го отгледа.
И двамата продължиха мълчаливо да пушат. Нито единият от тях не искаше пръв да заговори за най- важното. Най-после събеседникът на Хейли наруши мълчанието:
— Вие навярно не очаквате да получите за това дете повече от десет долара, още повече че трябва да се отървете от него. Хейли поклати отрицателно глава и презрително плюна.
— Няма да го бъде в никакъв случай — каза той и продължи да пуши.
— Добре, колко искате за него?
— Вижте — каза Хейли, — аз мога сам да отгледам това дете, а мога и да го дам другаде да го отгледат. Детето е необикновено хубаво и здраво и за него ще взема сто долара след шест месеца, а след една-две години ще ми донесе двеста, ако се гледа добре.
Затова не мога да го дам и за един цент по-малко от петдесет долара сега.
— О, драги, това е просто смешно!
— Както искате — каза Хейли и решително тръсна глава.
— Ще ви дам тридесет за него, но нито цент повече.
— Слушайте какво ще ви кажа — почна Хейли с подновена решителност, след като наново се изплю. — Да поделим разликата. Ще ви го дам за четиридесет и пет. Това е последното, което мога да отстъпя.
— Добре! Съгласен съм! — отговори непознатият, след като помисли малко.
— Значи прието! — каза Хейли. — Къде слизате?
— В Луисвил — отговори непознатият.
— В Луисвил — повтори Хейли. — Прекрасно! Ние пристигаме там привечер. Детето ще е заспало… Прекрасно… Ще го измъкнем тихо и мирно, без плачове… Много добре се нарежда. Обичам всичко да става тихичко. Мразя всякакви вълнения и тревоги.
Няколко банкноти преминаха от портфейла на чужденеца в портфейла на Хейли и той продължи да пуши пурата си…
Беше ясна и тиха вечер. Параходът спря на пристанището в Луисвил. Майката бе седнала с детето в ръце, което сега спеше дълбоко. Когато чу да извикват името Луисвил, тя стана, бързо сложи наметката си върху една празнина между сандъците, направи нещо като детска люлка и внимателно постави детето в нея. После изтича към края на палубата, като се надяваше, че между натрупалите се на пристанището разни прислужници от хотелите може случайно да види своя съпруг. С тази надежда тя си проби път към предните перила на парахода, надвеси се над тях и напрегнато се взря в движещото се множество на брега. А в това време пасажерите на тълпи минаваха между нея и детето.
— Сега е моментът — каза Хейли, вдигна спящото дете и го подаде на купувача. — Само да не се разбуди и да не заплаче. Иначе с жената не можеш излезе наглава.
Човекът взе внимателно пакета и скоро се загуби всред навалицата на пристанището.
Когато параходът със скърцане и пухтене се отдели от пристанището и почна бавно да се плъзга по реката, жената се върна на мястото си. Търговецът седеше там. Детето го нямаше.
— Какво, къде е?… Къде е? — объркана завика тя, обезумяла от ужас.
— Люси — започна търговецът, — детето ти замина. По-добре е да го знаеш още отсега. Ти не можеше да го вземеш със себе си на Юг и аз се възползувах от един щастлив случай да го продам на много добро семейство, където ще го отгледат по-добре, отколкото ти би могла.
Нейният див поглед, пълен с мъка и с безгранично отчаяние, би смутил всекиго, но не и Хейли, който бе привикнал. Той стотици пъти беше виждал същия поглед. Търговецът гледаше смъртната мъка, изписана върху черните лица, конвулсивно сключените ръце и затаения дъх като неща, неизбежно свързани със занаята. Сега за него беше важно само едно: дали тя ще изпищи и ще предизвика суматоха на парахода или не. Защото Хейли не можеше да понася излишен шум и вълнения.
Но жената не заплака. Ударът бе попаднал право в самото й сърце… Тя се строполи зашеметена на сандъка. Ръцете й увиснаха безжизнени, очите й бяха устремени напред, но тя нищо не виждаше. Шумът и глъчката на парахода и грохотът на машините стигаха до нея като насън. Бедното й разбито сърце не намираше нито стон, нито сълзи, за да облекчи непоносимата си болка. Тя изглеждаше съвършено спокойна.
Търговецът, като прецени положението, счете за необходимо да се постарае да я утеши.
— Ти си умна жена, Люси — настояваше Хейли. — Ще бъда добър с тебе. Ще ти намеря някое добро място надолу, на Юг. Ти скоро ще си намериш друг съпруг. Такава красавица като тебе…
— О, господарю, само не ми говорете! — простена жената с глас, в който се чувствуваше толкова остра и жива болка, че търговецът разбра, че неговият начин на действие е съвършено неуместен. Той стана, а жената се извърна и зарови глава в наметката.
Хейли закрачи назад-напред по палубата, като от време на време се спираше и я поглеждаше.
„Тежко го понася — разсъждаваше Хейли, — неспокойно. Ще се помъчи малко, но ще й мине полека- лека.“
Том беше свидетел на тази сделка и още в началото разбра какъв ще й бъде краят. Сърцето му се обливаше в кръв, като гледаше тази нещастна жена, тази жива страдаща вещ, която съгласно американските закони беше равна със сандъците, пълни със стоки, и с балите памук, върху които тя лежеше сега като стъпкана тръстика.
Той се приближи до нея и се опита да я заговори, но тя продължаваше да стене.
Настъпи нощ — тиха, спокойна, величествена нощ. Блестяха безброй звезди, прекрасни, но безмълвни. От това далечно небе не идваше нито една утешителна дума, нито един състрадателен глас, нито една ръка за помощ. Един след друг заглъхваха разговорите — делови или весели. Всичко на парахода спеше и ясно се чуваше плясъкът на вълните, които параходът цепеше. Том се излегна върху един сандък и до него достигаха непрекъснато глухите стенания на нещастната жена.
— Какво да правя сега? Боже мой, боже мой, помогни ми! — Постепенно думите замираха.
Среднощ Том се събуди внезапно, като че някой го блъсна. Някаква черна сянка мина бързо покрай него
