— Не бой се, Джордж — успокои го Саймън. — Днес ще постоите тука, а нощес в десет часа Финиъс Флечър ще ви откара по-нататък до следващата спирка. Преследвачите са по петите ви и не бива да се бавите.
— Но ако е така, защо да чакаме до довечера?
— През деня тука сте в пълна безопасност. В селището всички са приятели и бдят. От опит знам, че е по-безопасно да се пътува нощем.
Глава XIV
ЕВА
Полегатите лъчи на залязващото слънце хвърляха златни отблясъци по люлеещата се тръстика и по високите мрачни кипариси, увити с гирлянди от траурночерен мъх, и трептяха по широката като море повърхност на реката, по която се плъзгаше тежко натовареният параход.
Отрупан от горе до долу с бали памук, събрани от много плантации, гледан от известно разстояние, параходът приличаше на огромен сив блок. Трябва дълго да търсим из претъпканите палуби, за да намерим отново нашия скромен приятел Том. Най-после го виждаме на горната палуба, сврян в едно ъгълче между обемистите бали памук.
Отчасти благодарение на отзивите на мистър Шелби и отчасти благодарение на своята необикновена покорност и кротост Том неусетно спечели до голяма степен доверието дори на такъв човек като Хейли.
Отначало търговецът го следеше непрекъснато през деня, а нощем не го оставяше да спи без окови. Но малко по малко неговото безропотно послушание и явната му примиреност го накараха да отмени постепенно тези ограничения и след известно време Том, дал честна дума, можеше да се движи свободно по целия параход.
Кротък, услужлив и винаги готов да се отзове при всеки труден момент, Том спечели разположението на матроси и машинисти. Той им помагаше по цели часове със същото желание и усърдие, с което беше свикнал да работи в Кентъки. А когато нямаше работа за него, той се качваше горе и свит в някое ъгълче всред балите памук, потъваше в четене на Библията. В такъв момент именно го заварваме сега.
От Нови Орлеан в продължение на сто и повече мили нивото на Мисисипи е по-високо от околната местност и реката носи мощните си води между големи валове, високи двадесет фута9. От палубата на парахода като от върха на плаваща крепост се открива гледка към околността на много мили разстояние. И пред очите на Том се разстилаха плантация след плантация — картина на живота, който го очакваше в недалечно бъдеще.
Той видя в далечината роби на работа по полето; видя техните селищабарачки, изложени на слънчев пек, далеч от великолепните господарски къщи и паркове. И когато картините се сменяха пред очите му, нещастното му сърце се изпълваше с копнеж по фермата в Кентъки със старите сенчести буки, по господарската къща с нейните широки и прохладни стаи и малката колиба до нея, обвита в бегония и рози. Струваше му се, че вижда скъпите лица на другарите си, с които бе израснал от дете; виждаше пъргавата си жена да се суети около приготвянето на вечерята; чуваше веселия смях на децата, които си играят, чуруликането на бебето на неговите колене… и отведнъж всичко изчезна. Пред него отново се плъзгаха тръстики, кипариси и плантации, скърцаха и пъшкаха машините… Всичко му напомняше, че предишният му живот е отлетял безвъзвратно.
При подобен случай вие бихте писали писмо на жена си и бихте се обадили на децата си. Но Том не можеше да пише. За него все едно, че не съществуваше поща. Той нямаше отде да чуе приятелска дума или да получи вест от дома, за да хвърли мост върху бездната, която го разделяше с близките му. Чудно ли е тогава, че сълзи капят по страниците на Библията, сложена върху балата памук, по които той търпеливо движи пръста си и бавно минава от дума на дума. В Кентъки Том беше свикнал децата на господаря, а най- вече младият господар Джордж, да му четат на глас тази книга. И когато те четяха, той подчертаваше смело пасажите, които особено му допадаха или го трогваха, за да може веднага да ги намира. Сега всяко подчертано място му напомняше за живота в неговия дом, за минали радости. Така Библията беше единственото, което му оставаше от миналия му живот.
Всред пътниците на парахода беше и младият богат и виден джентълмен от Нови Орлеан Сен Клер. С него пътуваха дъщеря му — момиченце на петшест години, и една леди, която, изглежда, беше тяхна роднина и се грижеше за детето.
Том често виждаше това малко момиче. То беше необикновено подвижно. Да се задържи на едно място беше толкова трудно, колкото е трудно да се задържи слънчев лъч или пролетен ветрец, а който го видеше веднъж, не можеше лесно да го забрави.
Фигурката му представляваше съвършенство на детска красота, без да бъде пълничка, както биват обикновено децата. Лицето му пленяваше не само със своята изключителна красота, но и с особения си замечтан и сериозен израз, с дълбокия одухотворен поглед на теменужните очи с дълги ресници, с дългата лека като облак златистокестенява коса. Всичко това го отличаваше от другите лица и заставяше хората да се обръщат и да го гледат, когато тичаше нагоре-надолу по парахода.
Бащата и жената, която се грижеше за момиченцето, непрекъснато тичаха подир него, но едва успели да го хванат, то им се изплъзваше отново като лятно облаче. Тъй като никой не му се караше, нито го мъмреше, то правеше каквото му хрумне и неуморно тичаше по целия параход. Беше облечено винаги в бяло и като сянка се провираше навсякъде, без да се изцапа или замърси. Нямаше място или ъгълче на парахода и горе, и долу, където да не бяха се докосвали леките крачка на тази фея и където да не се мяркаше тази замечтана златна главичка с дълбоките сини очи.
Като изправяше приведената си глава, огнярят виждаше понякога тези очи да гледат учудено яростния пламък на пещта и да се отправят уплашено и със съжаление към него, сякаш се бояха, че го застрашава страхотна опасност. Кормчията често спираше да върти кормилото и се усмихваше, когато прекрасната главичка се появяваше за миг на прозореца на кабината. Хиляди пъти през деня при нейното появяване сурови лица се озаряваха с усмивка на необикновена кротост, а груби гласове я благославяха. Когато момиченцето тичаше безстрашно към опасни места, мазолести и изцапани ръце се протягаха неволно към него, за да го запазят.
Том, който беше добър и впечатлителен както повечето негри и обичаше простодушието и детското у хората, с ежедневно растящ интерес наблюдаваше малкото създание. Той знаеше голям брой залъгалки, с които можеше да привлече вниманието на децата, и реши да прояви умението си. Той можеше изкусно да изрязва малки кошнички ’от черешови костилки, да прави смешни фигури от желъди, страшни подскачащи човечета от бъзова сърцевина и беше ненадминат майстор на свирки от всички видове и големини. Джобовете му бяха пълни с най-разнообразни привлекателни предмети, които в миналото бе събирал за господарските деца. Сега той ги вадеше едно по едно постепенно и пестеливо като предисловие за запознаване и сприятеляване.
Момиченцето беше срамежливо и не му беше лесно да свикне с него. То кацваше като канарче върху някоя каса или бала близо до Том, който майстореше споменатите залъгалки, и с голяма стеснителност приемаше малките играчки, които той му предлагаше. Най-после те успяха да се сприятелят.
— А как се казва малката мис? — запита Том, когато намери, че нещата бяха назрели и вече можеше да постави подобен въпрос.
— Евангелина Сен Клер — отговори момиченцето. — Но татко и всички други ме наричат само Ева. А ти как се казваш?
— Казвам се Том. Но там далеч, в Кентъки, децата ми казваха чичо Том.
— Тогава и аз ще ти казвам чичо Том, защото, знаеш ли, ти много ми харесваш — каза Ева. — А закъде пътуваш, чичо Том?
— Не зная, мис Ева.
— Не знаеш? — учуди се Ева.
— Не. Ще ме продадат на някого. Не знам кой ще ме купи.
— Татко може да те купи — каза бързо Ева. — А ако те купи, ще живееш много добре. Ще го помоля още днес.
— Благодаря ви, моя малка леди — каза Том. В този момент параходът спря на малко пристанище, за да натовари дърва. Ева, щом чу гласа на баща си, се затича лекичко, към него. Том стана и отиде в същата посока, за да помогне на работниците, които товареха дърва на парахода.
