— Той трябва да се затвори — изкомандува лелята, притисна нещата и скочи върху капака на куфара. Все пак оставаше малък отвор. — Ева, ела и ти отгоре — не се обезсърчаваше мис Офелия. — Този куфар трябва да се затвори и заключи; Значи ще го направим… и толкова.
И куфарът, сигурно уплашен от нейната решителност, се предаде. Ключалката щракна. Мис Офелия завъртя ключето и го сложи победоносно в джоба си.
— Сега сме готови. Време е да се изнесе багажът. Но къде е татко ти? Ева, иди да го потърсиш.
— О, той е отсреща в пушалнята и яде портокал.
— Той може би не знае, че вече пристигаме — започна да се вълнува лелята. — По-добре иди да го повикаш.
— Татко никога за нищо не бърза — отговори Ева. — И ние още не сме стигнали пристанището. Нека излезем на палубата… Виж, това е нашата къща, там, на онази улица!
Параходът тежко пъшкаше като голямо чудовище и се промъкваше между-другите кораби на пристанището. Ева радостно показваше разните кули, куполи и други забележителности на родния си град.
— Да, да, милинка, прекрасно е — каза мис Офелия. — Но, боже мили, параходът спря! Къде е баща ти?
Настъпи неизбежната при подобни случаи суматоха. Носачи сновяха нагоре-надолу, мъже мъкнеха куфари, пътнически чанти, сандъци. Жени неспокойно викаха децата си и всички се тълпяха към стълбата за пристанището.
Мис Офелия седна решително на току-що победения куфар. Тя бе наредила целия багаж в образцов военен ред и изглеждаше твърдо решена да го брани докрай.
Около нея се сипеха предложения: „Да взема ли куфара ви, госпожо?“, „Да ви помогна ли, мисис?“, „Да ви пренеса ли багажа, мисис?“ Но мис Офелия стоеше строга, изправена като забодена игла, стискаше свързаните чадъри и отказваше предложените й услуги с мрачна решителност, която плашеше дори носачите. От време на време тя се обръщаше към Ева:
— Какво, за бога, прави баща ти? Не вярвам да е паднал от парахода. Но нещо трябва да му се е случило.
И тъкмо когато почваше да изпада в истинско отчаяние, Сен Клер пристигна с присъщата си нехайна походка, подаде на Ева парче от портокала, който дояждаше, и запита:
— Е, братовчедке, надявам се, че си готова.
— Аз съм готова и чакам от един час — каза мис Офелия. — Започнах наистина да се безпокоя за теб.
— Наистина ли? — каза той. — Каретата чака, хората вече напуснаха парахода и човек може да слезе на брега тихо и мирно, без да го блъскат.
— Ей, вземете тези неща — обърна се той към носача зад него.
— Аз ще отида с него — каза мис Офелия — да видя как ще ги качи в колата.
— Но, братовчедке, това съвсем не е нужно.
— Добре, тогава аз сама ще нося това, това и това. — И мис Офелия отдели настрана три кутии и една пътническа чанта.
— Мила братовчедке, остави тези вермонтски навици. Трябва да свикнеш поне малко с тукашните порядки — ще те вземат за прислужничка, ако слезеш от парахода с целия този товар. Остави всичко на този момък. Той ще пренесе багажа така внимателно, като че в него има яйца.
Мис Офелия хвърли отчаян поглед към братовчед си и се успокои чак когато се намери в каретата при съкровищата си и се убеди, че са напълно запазени.
— А къде е Том? — запита Ева.
— Той е при кочияша, котенце. Ще подаря Том на майка ти, дано вече не се сърди за оня пиян безделник, който обърна каретата.
— О, Том ще бъде чудесен кочияш! — извика Ева. — Той няма никога да се напива, сигурна съм.
Каретата се спря пред голяма хубава старинна къща в особен полуиспански, полуфренски стил, който се среща в някои квартали на Нови Орлеан. Вътрешният двор беше обграден от четирите страни с широки колонади, чиито мавритански арки, стройни колони и прекрасни арабески напомняха като насън времето на ориенталската романтика в Испания. В средата на двора един фонтан високо пръскаше сребристите си води, които падаха непрестанно в мраморен басейн, обиколен с широк венец благоуханни теменуги. Кристално бистрата вода бе оживена с неизброими златни и сребърни рибки, които блестяха като хиляди живи брилянти. Около басейна имаше алея, покрита с прекрасна мозайка от камъчета, разположени в най- странни очертания, а зад нея се разстилаше трева, гладка като зелено кадифе. Всичко това бе обградено от широка алея за коли. Две големи портокалови дървета, целите в цвят, хвърляха приятна сянка. По краищата на поляната бяха наредени мраморни вази в мавритански стил с най-избрани тропически растения. Грамадни нарови дървета с лъскави листа и огнени цветове, тъмнолист арабски жасмин, обсипан със сребристи звездички, гераниум, разкошни розови храсти, натежали от цветове, върбини с мирис на лимон — всички цветове и благоухания се сливаха. А тук-таме някой тайнствен стар столетник със странни дебели листа, като побелял древен магьосник, чаровно величав, гледаше нетрайната красота на другите обитатели на градината. Цялото място имаше разкошен и романтичен вид.
Когато каретата влезе в двора, Ева, извън себе си от възторг, приличаше на птичка, готова да изхвръкне от кафеза.
— О, не е ли красиво, прекрасно! Моя мил, роден дом! Леличко Офелййо, нали е прекрасно?
— Да, хубаво е — каза мис Офелия и слезе от колата. — Но за моя вкус всичко това е някак остаряло, езическо.
Сен Клер, който обичаше разкоша, се усмихна на забележката на мис Офелия и се обърна към Том, който със сияещо от възторг лице оглеждаше мястото. Той каза:
— На теб, драги Том, изглежда, ти харесва.
— Да, господарю. Добре е…
Внесоха багажа в къщата, платиха за каретата, а в това време множество слуги от всички възрасти — мъже, жени, деца — се тълпяха, за да посрещнат господаря при завръщането му. Между тях изпъкваше млад мулат, облечен по най-последната мода. Той се чувствуваше много важен, изящно махаше напарфюмираната си батистена кърпичка и се стараеше да пропъди насъбралите се негри на другия край на верандата.
— Назад, назад, ви казвам. Засрамете се! — подвикваше той.
— Господарят едващо пристигна; а вие му пречите да се види със своите близки!
Смутени от тези изискани думи, казани с такъв важен тон, всички се отдръпнаха на почетно разстояние. Останаха само двама едри негри, които се заеха да пренасят багажа.
Когато Сен Клер освободи каретата и се обърна, видя само слугата, който привличаше вниманието с атлазената жилетка със златна верижка за часовник и белите панталони. Той се кланяше с неизразима изящност и учтивост.
— О, Адолф, ти ли си? — каза господаря и му протегна ръка.
— Как си, приятелю?
Адолф красноречиво започна „импровизираната“ си реч, която старателно бе подготвял цели две седмици.
— Добре, Адолф, добре си се подготвил — каза Сен Клер с обикновения си небрежно-закачлив тон. — Погрижи се за багажа. След малко ще дойда да ви видя всичките.
Й той отведе мис Офелия през верандата в голяма гостна стая.
А в това време Ева бе прехвръкнала като птичка край тях, за да отиде в съседния малък будоар.
Висока бледа жена с тъмни очи се повдигна малко от кушетката, където лежеше.
— Мамо — радостно извика Ева, хвърли се на шията й и възторжено започна да я милва и прегръща.
— По-внимателно, детето ми, стига, ще ме заболи главата — каза майката и безжизнено целуна момиченцето.
Влезе и Сен Клер. Той прегърна жена си и й представи своята братовчедка. Мари повдигна големите си очи, погледна я с известно любопитство и я поздрави учтиво, но с безразличие. При вратата на будоара се
