Ева стоеше с баща си на борда и наблюдаваше как параходът се отделя от пристанището. Толелото направи две-три превъртания във водата, но при едно внезапно движение момиченцето загуби равновесие и полетя надолу във водата. Бащата, без да съзнава дори какво прави, поиска да се хвърли във водата след него, но бе задържан от хората, които видяха, че детето има много по-бърз и надежден спасител.
Том стоеше точно под момиченцето, на долната палуба, когато то падаше. Той го видя как цамбурна във водата и потъна и в миг се хвърли след него. За такъв здрав и широкоплещест човек не беше трудно да се задържа над водата, докато след миг или два детето се издигна на повърхността. Той го пое на ръце и доплува до парахода. Стотици ръце като една се протегнаха стремително, за да го поемат. След няколко секунди то беше в ръцете на баща си, който го отнесе мокро и безчувствено в женската каюта, където, както става обикновено, обитателките съвсем доброжелателно и добросърдечно, разбира се, се засуетиха. Те сякаш се стараеха да предизвикат колкото се може по-голяма суматоха и да затруднят по всевъзможни начини свестяването на детето.
Следният ден беше горещ и задушен. Параходът се приближаваше до Нови Орлеан и на него цареше обичайната в такива случаи суматоха. В кабините пътниците събираха багажа си и се готвеха да слязат на брега. Прислугата усърдно почистваше, излъскваше и подреждаше луксозния параход за тържествено пристигане.
На долната палуба стоеше нашият приятел Том, Скръстил ръце на гърдите си, той тревожно поглеждаше към другия край на парахода.
Там стоеше русокосата Ева и само бледото й лице напомняше за преживяното премеждие. До нея приятен и строен млад човек бе небрежно облегнал лакът върху бала памук и бе разтворил бележник. Още от пръв поглед се виждаше, че този джентълмен беше бащата на Ева. Той имаше същите благородни черти на лицето, същата златиста коса, същите големи сини очи, но изразът им беше друг — не мечтателен, а ясен и смел; в ъглите на красивата му уста играеше горда, донякъде подигравателна усмивка, а в движенията му — непринудени и изящни — прозираше чувството му за собствено превъзходство.
Той беше в добро настроение и полупрезрително, полуподигравателно слушаше как Хейли словоохотливо хвалеше качествата на стоката, за която се спазаряваха.
— С други думи, всички душевни и християнски добродетели в черна кожена подвързия, и то пълно събрание на съчиненията — каза той, когато Хейли свърши. — Добре, драги мой, накратко…! Колко трябва да платя? С колко ще ме излъжете? Хайде кажете!
— Колко ли? — отговори Хейли. — Ако ви кажа хиляда и триста долара, нищо не печеля от този негър, честна дума.
— Горкият — извика младият човек и го погледна подигравателно с проницателните си сини очи. — Сигурно ще ми го отстъпите за толкова само от особено уважение към мене.
— Ами да. Пък и младата госпожица, изглежда, много иска да го купите.
— О, разбира се, ние разчитаме на вашето благоволение… И понеже сте толкова безкористен, кажете за колко ще го отстъпите на малката госпожица, за да й направите удоволствие.
— Вижте го само — продължи търговецът на роби. — Погледнете краката му, широките му гърди… Силен е като кон. А вижте и главата му: високото му чело показва, че е от умните негри, способни за всичко. Забелязал съм това. Негър с такова силно телосложение, дори да беше глупав, си струва парите. А като прибавите и неговите умствени и други качества, разбира се, цената му се повишава… Та той управляваше цялото имение на бившия си господар, има необикновени делови качества.
— Лошо, лошо, много лошо. Знае прекалено много — възрази младият човек със същата подигравателна усмивка на устните. — Тези умници винаги бягат, крадат коне и правят какви ли не пакости на своите господари. Мисля, че трябва да намалите цената с няколко стотарки заради неговия ум.
— Това, което казвате, щеше да бъде вярно, ако Том имаше друг характер. Мога да ви покажа писмените препоръки от бившия му господар, за да се уверите, че той е най-смиреният, най-тихият и най- набожният негър, който някога сте срещали.
— Тогава бих могъл да го използувам като домашен свещеник. Идеята не е лоша. Набожността и без това е нещо рядко за нашия дом.
— Вие се шегувате…
— Откъде разбрахте това! Хайде покажете ми книжата. Ако търговецът на роби не беше забелязъл лукавите пламъчета, които играеха в големите сини очи, и ако не беше сигурен, че всички закачки в края на краищата ще се обърнат в пари, той може би щеше да загуби търпение. И затова извади от джоба си мазен тефтер, постави го върху балата памук и започна внимателно да търси някои книжа под насмешливия и весел поглед на младия човек.
— Татко, купи го, колкото и да струва — тихичко пошепна Ева. Тя бе се качила върху един сандък и обвиваше с ръце шията на баща си. — Ти имаш много пари, аз зная, а той много ми харесва.
— Защо ти е, котенце? Искаш да играеш с него като с дрънкалка, дървено конче или какво друго?
— Искам да го направя щастлив.
— Необикновено желание наистина…
Хейли подаде препоръчителното писмо от мистър Шелби. Младият човек го пое с върха на дългите си пръсти и небрежно го прочете.
— Почерк на джентълмен — каза той. — И културно написано… Но все пак ме смущава набожността на този човек — добави той и предишното лукаво пламъче блесна отново в очите му. — Страната ни е на път да загине благодарение на тези набожни бели хора… Толкова набожни политици има точно преди изборите, толкова набожност се среща навсякъде: и всред поповете, и всред управниците, че човек просто не знае кой ще го измами. Не знам как се харчи напоследък набожността. Но колко я оценявате у вашия човек?
— Ето че пак се шегувате — усмихна се Хейли. — Но има нещо вярно във всичко това. Набожният честен негър обаче за нищо на света не би отишъл против съвестта си. А за Том нали прочетохте какво пише старият му господар.
— Добре, добре. — И младият джентълмен подаде на търговеца пачка банкноти. — Ето пребройте си парите, приятелю.
— Така, отлично! — каза Хейли, целият сияещ от радост. Той извади мастило и след няколко минути актът за продажбата на Том беше готов.
— Да вървим, Ева. — И Сен Клер взе дъщеря си за ръка и отиде с нея на другия край на парахода. Той небрежно бутна с върха на пръста си негъра за брадата и му каза добродушно: — Погледни и виж дали ще ти хареса новият господар!
Том вдигна глава. Естествено бе това младо и красиво лице да хареса на всеки, който го погледнеше. Том се просълзи и каза развълнувано:
— Господ да ви благослови, господарю!
— Да се надяваме, че ще ме благослови… Как се казваш? Том? Можеш ли да караш коне, Том?
— Винаги съм се занимавал с това — каза Том. — Мистър Шелби отглеждаше много коне.
— Добре, ще те направя кочияш, но при условие че няма да се напиваш повече от веднъж в неделята освен в извънредни случаи. Том го погледна учуден и оскърбен и каза:
— Аз никога не пия, господарю.
— Слушал съм ги такива и друг път. Том. Но ще видим. Ако това, което казваш, е истина, ще бъде от голяма полза за всички ни. Ти не се обиждай, приятелю — добави той, като видя, че Том продължава да бъде мрачен. — Не се съмнявам в твоите добри намерения.
— Да, господарю — отвърна Том.
— И ти ще бъдеш добре при нас — добави Ева. — Татко е толкова добър към всички; само че обича да се шегува.
— Татко ти е много задължен за препоръката — засмя се Сен Клер и се Отдалечи.
Глава XV
ЗА НОВИЯ ГОСПОДАР НА ТОМ И ЗА РАЗНИ ДРУГИ НЕЩА
Тъй като съдбата на нашия скромен герой Том се преплете с живота на хората от висшето общество, трябва да кажем няколко думи за тях.
Огъстин Сен Клер беше син на голям плантатор от Луизиана.
Семейството му произхождаше от Канада. Баща му и чичо му напуснаха тази страна и се заселиха
