единият в прекрасна ферма във Вермонт, а другият стана богат плантатор в Луизиана. Майката на Огъстин беше французойка. Прадедите й — хугеноти — бяха емигрирали в Луизиана още в началото, когато този щат започваше да се заселва. Тя беше необикновено издигнат човек, жена с рядка душевна чистота и Огъстин нарече дъщеря си на нея с надежда тя да стане като баба си. Жена му не одобряваше голямата му обич и привързаност към детето и го ревнуваше. Откакто се роди Ева, тя почна да боледува и непрекъснато се оплакваше от най-различни страдания, но най-често от мигрена и с дни не излизаше от стаята си. Цялата къща остана в ръцете на слугите и Сен Клер не намираше семейното си огнище особено приятно и привлекателно. Единствената му дъщеря беше много нежно дете и той се страхуваше за здравето, дори за живота й, тъй като тя растеше едва ли не без майчини грижи. Затова той я взе със себе си при едно пътуване до Вермонт и убеди братовчедка си — мис Офелия Сен Клер — да дойде с него в Нови Орлеан. И сега те тримата се връщаха с парахода, гдето ги представихме на нашите читатели.
А докато далечните куполи и кули на Нови Орлеан постепенно израстват пред нашия поглед, имаме тъкмо време да се запознаем с мис Офелия.
Който е пътувал през щатите Нова Англия, сигурно си спомня, че е виждал в някое прохладно селце голяма фермерска къща с чист тревист двор, засенчен от гъстата зеленина на кичести кленове. Той си спомня реда и тишината, вечния и ненарушим покой, които облъхват тези места. Всичко там е прибрано и подредено. Нито един кол на оградата не стои накриво. Тревистият двор с люлякови храсти, посадени точно под прозорците на къщата, е спретнат и чист. А вътре колко чисти са просторните стаи — сякаш в тях никога нищо не се случва, сякаш никога нищо не се прави. Там всичко е на мястото си и животът тече равномерно и точно както старият часовник в ъгъла. В къщата няма прислуга и при все това домакинята — стара жена с белоснежна шапчица и очила, всеки следобед седи между дъщерите си с ръкоделие в ръце, които сякаш нямат никакво друго занимание, нито пък им предстои някаква друга работа. Когато и да отидете, вие сигурно ще ги заварите в гостната. Всичката работа е била свършена в някой отдавна забравен ранен час. Старият кухненски под е чист — няма нито едно петънце. Масите, столовете и разните кухненски принадлежности са винаги в пълен ред, въпреки че там се слага трапеза три-четири пъти на ден, там се пере и се глади и пак там по някакъв тайнствен начин се произвежда немалко сирене и масло.
В такава ферма, в такъв дом и в такова семейство мис Офелия беше прекарала четиридесет и пет години спокойно съществуване, когато братовчед й я покани да отиде в неговия дом на Юг. Тя беше най- възрастната дъщеря в семейството, но родителите й продължаваха да я смятат за дете. Предложението да отиде в Нови Орлеан представляваше за цялото семейство много голямо събитие. Старият побелял баща извади от шкафа с книги атласа и провери точната ширина и дължина на този град. Добрата стара майка се тревожеше: „Казват, че Орлеан е ужасно място“… На нея й се струваше, че да се отиде в Нови Орлеан, е все едно да се отиде на Сандвичевите острови всред езичниците.
Слухът, че „ставало дума“ мис Офелия да отиде с братовчед си в Нови Орлеан, бе достигнал до свещеника, до доктора и до магазина за дамски шапки на мис Рибоди. И естествено цялото селце започна да разисква събитието. Твърдеше се със сигурност, че Огъстин Сен Клер беше дал петдесет долара в брой на мис Офелия да си купи най-хубаво облекло и че вече са пристигнали от Бостон две нови копринени рокли и една шапка за нея. Всички признаха единодушно, че такъв чадър, какъвто мис Офелия получи от Ню Йорк, не бе виждан дотогава в този край… Казваха също, че имала копринена рокля, която могла да направи впечатление сама по себе си независимо от това кой я носи. Разпространяваха достоверни слухове за носните й кърпички; говореха, че имала една, цялата в ажури, а другата била с дантела по края. Дори се добавяше, че имало бродерия в ъглите, но това последно твърдение остава неизяснено и до денднешен.
Ето я мис Офелия — висока, суха, кокалеста, тя стои пред вас, облечена в кафява пътническа рокля от лъскав лен. Лицето й е слабо, със заострени черти, устните й стиснати, както бива у хора, които имат определено становище по всички въпроси. Острите й тъмни очи забелязваха всичко и сякаш постоянно диреха нещо, което да оправят.
Движенията й бяха, резки, решителни и енергични. Тя говореше малко, но когато искаше да каже нещо, казваше го без заобикалки — направо и ясно. Тя беше олицетворение на ред, методичност и точност — вършеше всичко като часовник и беше неуморима като локомотив. Тя дълбоко презираше и се ужасяваше от всичко, което беше в противоречие на нейните принципи и характер.
Грехът на греховете в очите на мис Офелия — най-голямото зло на света, тя определяше с една много обикновена и важна дума от речника си — „безредие“. И с тази дума тя обозначаваше всички постъпки, които не бяха пряко и неизбежно свързани с това, което човек си е предначертал. Хората, които не вършеха нещо или не знаеха точно какво трябва да правят, или пък намираха най-преките пътища за осъществяване на това, което са започнали, срещаха само дълбокото презрение на мис Офелия. Тя изразяваше най-често това свое презрение не с думи — с това не ги удостояваше, — а с ледено мълчание.
Мис Офелия имаше ясен, здрав и подвижен ум. Тя познаваше основно историята и по-старата класическа литература на Англия и правилно разсъждаваше в рамките на своя кръгозор. Но основният принцип в живота на мис Офелия, който стоеше за нея над всичко, това беше чувството й за дълг; нему тя се покоряваше робски. Веднъж убедена, че „пътят на нейния дълг“, както тя се изразяваше, е в тази или друга насока, тя ще мине през огън и вода, за да го изпълни. Тя беше готова да се хвърли в кладенеца или да се изправи пред дулото на заредено оръдие, стига да е сигурна, че това е неин дълг.
Нейните изисквания за справедливост бяха толкова високи и толкова всеобемащи, че въпреки всичките си героични усилия тя не можеше да достигне своя идеал и често биваше потискана от чувството за собственото си несъвършенство.
Но как можеше тогава мис Офелия да се разбира с Огъстин Сен Клер, този весел, непостоянен, непрактичен и неточен човек, който небрежно и безчувствено погазваше най-скъпите й навици и убеждения.
Истината беше, че мис Офелия много го обичаше. Когато беше малко момче, тя го учеше закон божи, кърпеше дрехите му, решеше му косата и го насочваше по пътя, по който трябваше да върви. В сърцето й имаше все пак едно топло кътче и Огъстин, който лесно печелеше човешките сърца, го беше завладял. Затова той лесно можа да я убеди, че пътят на нейния дълг води към Нови Орлеан, че тя трябва да поеме грижите за Ева и да спаси дома му от разруха, докато жена му боледува. Мисълта, че къщата е останала, без да има кой да се грижи за нея, трогна мис Офелия. Освен това тя обикна прекрасното малко момиченце, към което не можеше човек да не се привърже. И въпреки че тя считаше Огъстин за „езичник“, все пак го обичаше, смееше се над шегите му и за голямо учудване на всички се примиряваше с недостатъците му. Но повече за мис Офелия читателят ще узнае, когато лично се запознае с нея.
Сега тя е в каютата си, заобиколена от голям брой най-различни малки и големи пътни чанти, сандъци, кутии и кошници, които усърдно стяга, заключва и връзва.
— Ева, знаеш ли точно всичкия си багаж? Разбира се, че не. Децата не помнят тези неща, Я да го проверим: ето пътническата ти чанта на точки и малката синя картонена кутия с най-хубавата ти шапка. Това прави две; гумената ти чанта — три; кошничката ми за ръкоделие — четири; картонената ми кутия — пет; кутията ми за якички — шест; коженият ми куфар — седем. Но къде си сложила чадърчето? Дай да го обвия в книга и завържа заедно с моя — ето така!
— Но защо, леличко? Нали скоро ще бъдем у дома?
— За да се запази по-добре, мое дете. Човек трябва да си пази нещата, ако изобщо иска да има нещо. А, Ева, сложи ли напръстника на мястото му?
— Наистина, леличко, не помня.
— Нищо, ще прегледам сама кутията ти… Ето го напръстника, восъка, две макари, ножици, ножче, игли… Всичко е на място! Но не мога да си представя как си пътувала на идване сама с татко си. Как не си изпогубила всичко.
— Да, наистина, леличко, аз изгубих много неща. Но когато спирахме някъде, татко наново купуваше това, което липсваше.
— Боже мой, нима може да се постъпва по този начин?
— Защо, леличко, това е много удобно.
— Това е ужасно безредие — отсече мис Офелия.
— Леличко, какво ще правим сега? — извика Ева. — Този куфар тука е толкова пълен — не може да се затвори!