имат също жени и деца и страдат като него при раздялата си с тях. Трябва също да признаем, че подхвърлените мимоходом думи от Хейли, че ще го хвърли в затвора, не можеха да направят приятно впечатление на нещастния човек, който винаги се е гордеел със своя честен и праведен живот. Както и да е, денят мина и нощта завари Хейли и Том удобно настанени във Вашингтон — единият в гостилницата, а другият в затвора.
Към единадесет часа следната сутрин около стълбите на съдебната сграда се беше събрала пъстра тълпа: едни пушеха, други дъвчеха тютюн, плюеха наляво-надясно, псуваха и разговаряха. Всички очакваха да започне търгът. Мъжете и жените, които щяха да бъдат продавани, седяха вкупом настрани и тихо говореха помежду си. Жената, която беше означена в обявлението с името Хейгар, беше типична африканка — и по черти, и по фигура. Тя беше може би на 60 години, но изглеждаше по-възрастна вследствие непосилния труд и болестите. ТЯ беше полусляпа и почти осакатена от ревматизъм. До нея седеше нейният син Албърт, събудено момче на четиринадесет години. Той единствен беше останал от многобройното й семейство: другите един след друг бяха продадени на Юг.
Майката го притискаше с треперещите си ръце и поглеждаше със страх към всеки, който се доближаваше към него, за да го разгледа.
— Не бой се, лельо Хейгар — каза най-възрастният от негрите. — Аз помолих мистър Томас и той мисли, че ще успее да ви продаде заедно.
— Не бива да мислят, че съм негодна — каза тя, като вдигна треперещите си ръце. — Аз мога да готвя, да мия съдове и да чистя. Заслужава да ме купят и няма да струвам скъпо. Кажете им… кажете им го — повтори тя настойчиво.
Хейли си проби път всред множеството, приближи се до стария негър, разтвори устата му и надникна в нея, за да провери зъбите му; накара го да стане и да се изправи, после да се наведе и да направи различни движения, за да покаже мускулите си. След това мина към следващия и го подложи на същия преглед. Накрая стигна до момчето, опипа ръцете му, изопна ги напред и му провери пръстите, а после го накара да подскочи, за да изпита пъргавината му. — Той не се продава без мене — ние вървим заедно — развълнувано настояваше старата жена, — аз наистина съм силна, господарю, и мога да върша много работа, много работа, господарю.
— На плантациите ли? — отвърна Хейли и я погледна презрително. — Как ли не! — И доволен от прегледа, той мина напред, готов за действие, с ръце, пъхнати в джобовете, захапал пура й с шапка, килната на една страна.
— Как ги намирате? — обърна се към Хейли един мъж, който беше проследил прегледа на Хейли, сякаш искаше да си състави мнение покрай него.
— Може би — каза Хейли, като се изплю — ще наддавам за по-младите и за момчето.
— Те искат да продадат детето заедно със старата — каза човекът.
— Само това липсва! Кому е дотрябвал този чувал с кокали?
Не си струва хляба, който ще изяде.
— Значи вие няма да я вземете?
— Човек трябва да е луд, за да я купи: полусляпа, прегърбена от ревматизъм, а на това отгоре не е и с всичкия си…
— А някои все пак купуват такива стари нещастници, които на пръв поглед не струват нищо, но после се оказват много по-издръжливи — отговори човекът замислено.
— Не! В никакъв случай! И даром не бих я взел… Така е… Та аз току-що я видях.
— Жалко ще бъде, ако я разделят от сина й…Тя изглежда много привързана към него… Но ако я продадат евтино?
— Нека я купи, който има излишни пари. Негова воля. Аз ще наддавам за момчето, за да го продам като работник в плантациите, а да се занимавам с нея нямам време, дори и подарък да ми я дадат.
— Тя много ще страда — каза човекът.
— Естествено, че ще страда — каза хладнокръвно Хейли. Тълпата се раздвижи и зашумя и те прекъснаха разговора. Съдебният изпълнител — нисичък, суетлив и с важен израз, се появи и си проби път всред множеството. Старата негърка затаи дъх и инстинктивно притисна сина си.
— Стой близо до мене, майка, не се отделяй, Албърт. Те ще ни продадат заедно.
— О, мамо, боя се, че няма да искат — каза детето.
— Те трябва да ни продадат заедно, синко. Ако ни разделят, аз ще умра — каза нещастницата вън от себе си от вълнение.
Изпълнителят гръмогласно прикани множеството да се отдръпне и обяви, че започва наддаването. Негрите бързо се разпродаваха, й то на доста високи цени, което показваше, че търсенето им на пазара е голямо. Двама от тях се паднаха на Хейли.
— Момче, ела сега ти тук — каза изпълнителят, като чукна с чукчето Албърт по главата. — Излез и покажи колко си пъргав.
— Обявете ни заедно за Продан… заедно… моля ви, господарю — викаше старата жена и се вкопчи за сина си.
— Махай се — извика й грубо изпълнителят и я блъсна. — Ти си последна… А ти, черньо, хайде. — С тази дума той бутна момчето към естрадата. Някой силно и тежко изохка… Момчето се спря и погледна назад, но нямаше време за бавене. То изтри сълзите от големите си черни очи и излезе напред.
Неговото прекрасно телосложение, пъргави движения и умно, лице предизвикаха веднага конкуренция и многобройни предложения се сипеха едновременно към съдебния изпълнител. Разтревожено, момчето гледаше изплашено ту на едната, ту на другата страна, откъдето се сипеха виковете на конкуриращите се, докато най-после чукчето удари гонга и момчето се падна на Хейли. Някой го блъсна от естрадата към новия му господар. За миг момчето се спря и погледна към нещастната майка, която, цялата разтреперана, протягаше към него ръце.
— Купи и мене, господарю, за бога!… Ще умра, ако не ме купиш с него.
— И да те купя, няма дълго да преживееш… — каза Хейли.
— Не! — И й обърна гръб.
Наддаването за старата нещастна жена приключи бързо. Купи я на безценица състрадателният човек, който бе разговарял с Хейли. Множеството започна да се разотива.
Нещастните жертви на продажбата, които бяха живели заедно години наред, заобиколиха нещастната майка; нейното отчаяние представляваше жалка гледка.
— Не можеха ли да ми оставят поне едното… Господарят винаги ми казваше, че от него няма да ме разделят… — повтаряше тя сърцераздирателно.
— Уповавай се на бога, лельо Хейгар — тъжно й каза най-старият негър.
— Каква полза има от това? — отговори тя, като хълцаше неудържимо.
— Мамо, не плачи, мамо… недей… Казват, че те е взел добър господар.
— Все ми е едно. Все ми е едно. О, Албърт! Детето ми, последното ми дете; Господи, как ще издържа без него?
— Хайде, какво стоите, махнете я оттука — заповяда сухо Хейли. — От сълзите й няма никаква полза.
Старият негър отчасти с увещаване, отчасти със сила откъсна нещастницата от сина й и се мъчеше да я утеши, като я отвеждаше към колата на нейния нов господар.
— Тука, всички заедно — викаше Хейли, като блъскаше трите свои нови придобивки. Той извади връзка с белезници и ги постави на ръцете на робите. След това прокара през тях дълъг синджир и подкара всички заедно към затвора.
След няколко дни Хейли заедно със своите придобивки се настани благополучно в един охайски параход. Това беше началото на неговата група, която щеше да се увеличава по време на самото пътуване с друга стока от този род, складирана било от него, било от неговите агенти на различни места по крайбрежието.
Параходът „Прекрасната река“, един от най-красивите параходи, които са плавали във водите на реката, чието име носеше, се плъзгаше весело по нейното течение под безоблачното небе. На палубата се тълпяха наконтени мъже и жени. Те се разхождаха и се радваха на прекрасния слънчев ден. Всичко беше весело, радостно и пълно с живот — всичко, с изключение на робите на Хейли, които бяха натъпкани при другите
