— Ами защото отиваш против законите на родината си.
— Моята родина? — каза младият човек натъртено и с горчивина. — Моята родина е гробът и бих желал по-скоро да бъда в него.
— Не, Джордж. Не, не, не бива. Грешно е да се говори така. Ти имаш жесток господар, не ще и дума. Той е… Аз осъждам държанието му към тебе. Не мисля да го защитавам… но все пак, Джордж, аз съжалявам, че си постъпил така. Ти си извършил лоша, много лоша постъпка. Трябва да се примиряваме с всичко, което провидението ни отрежда. Не е ли така, Джордж?
Младият човек стоеше с високо вдигната глава, скръстил ръце на широките си гърди, а устните му бяха свити в горчива усмивка.
— Мистър Уилсън, да предположим, че индианци ви вземат в плен, разделят ви от жена ви и от децата ви и ви заставят до края на живота да копаете тяхната царевица. Ще считате ли, че е ваш дълг да се примирите с тази участ? Мене ми се струва, че ще сметнете за указание на провидението първия кон, който ви попадне… Не е ли така?
Дребният стар джентълмен слушаше с широко отворени очи. Той не умееше да спори, но владееше мъдростта, че когато няма какво да се възрази, по-добре е нищо да не се казва. Затова той продължи с общите си увещания, като грижливо приглаждаше чадъра си и изправяше всяка гънка по него.
— Ти знаеш, Джордж, че винаги съм имал приятелски чувства към тебе и винаги, когато съм те съветвал, е било за твое добро. Така сега според мене ти се излагаш на страхотен риск. Няма изгледи да успееш. А хванат ли те, ще бъдеш много по-зле от когато и да било… Те ще те изтезават до смърт, ще те пребият и ще те продадат на Юг.
— Аз знам всичко това, мистър Уилсън — отговори Джордж.
— Аз се излагам на опасност, но… — Той широко разгърна палтото си и показа два пистолета и дълъг ловджийски нож. — Ето — каза той. — Аз съм готов да ги посрещна! Но на Юг аз няма никога да отида. Не! Ако се стигне дотам, аз ще съумея да си спечеля сам шест фута свободна земя — първата и последната собствена земя, която ще притежавам в Кентъки.
— Какво говориш, Джордж? Това е ужасно! Това е просто безумие! Много се безпокоя, Джордж. Нима ще отидеш против законите на своята родина?
— Пак за моята родина! Вие, мистър Уилсън, вие имате родина, но аз и хората като мене, родени от майки робини, ние нямаме родина. Какво са законите за нас? Ние не ги създаваме, ние не сме давали съгласието си за тях и нямаме нищо общо с тях… Тези закони само ни смазват и ни държат в подчинение…
Умът на мистър Уилсън може да се оприличи на бала памук — пухкав, безкрайно мек, но и безкрайно объркан. Старият джентълмен действително съжаляваше Джордж от цялото си сърце и имаше някаква неясна, смътна представа за чувствата, които го вълнуваха, но той считаше за свой дълг упорито да ги направлява по пътя на „доброто“…
— Това не е добро, Джордж. Послушай един приятелски съвет и избий тия мисли от главата си; те са опасни, Джордж, много, много опасни за човек в твоето положение. — Мистър Уилсън седна до масата и започна нервно да хапе дръжката на чадъра си.
— Вижте, мистър Уилсън — каза Джордж решително и седна срещу него. — Погледнете ме. Не съм ли във всяко отношение като всички други хора, като самия вас. Погледнете лицето ми, ръцете ми; погледнете ме целия. — И младият човек гордо се изправи. — Не съм ли човек като всеки друг? А сега, мистър Уилсън, чуйте какво ще ви кажа: моят баща е бил един от видните джентълмени на Кентъки. Той не се е погрижил преди смъртта си да разпореди да не бъда продаден заедно с кучетата и конете, за да се покрият неговите дългове. Видях майка си, изложена на публична Продан заедно със седемте си деца. Пред очите й те бяха продадени едно по едно — всички на различни господари. Аз бях най-малкият. Тя падна на колене пред моя бивш господар и го молеше да купи и нея заедно с мен, за да не се раздели поне с последното си дете, а той я отритна с тежкия си ботуш. С очите си го видях и последното нещо, което чух, бяха нейните вопли и стенания, когато той ме превърза за шията на коня, за да ме отведе в своето имение.
— А после?
— Моят господар се спазари с един от купувачите и откупи и най-голямата ми сестра. Тя беше скромна, възпитана, добра и красива като нещастната ми майка. Отначало се зарадвах, че ще бъда заедно с близък човек. Но радостта ми не трая дълго. Един ден я биха с камшици. Аз стоях зад вратата, чувах всичко и всеки удар се врязваше дълбоко в моето сърце, но не можех с нищо да й помогна. ТБиеха я, сър, защото искаше да живее честно, а вашите закони не позволяват това на негърските девойки, а след това при господаря дойде един търговец и сестра ми заедно с цяла група роби, оковани във вериги, бе закарана на пазара в Орлеан и оттогава не зная нищо за нея… Нижеха се дълги, безкрайни години. Аз израснах без баща, без майка, без сестра и без нито една жива душа, която да се погрижи за мене повече, отколкото за едно куче. Само бой, ругатни и глад. Да, сър, аз така съм гладувал, че бях щастлив, когато можех да се добера до остатъците, които хвърляха на кучетата. И все пак, когато бях малък, не можех да заспя, защото плачех по цели нощи, аз плачех не от глад, нито от побоищата… Не, сър, аз плачех за майка си и за сестра си, плачех, защото нямах нито един близък човек на света, никой, който да ме обича. Аз не знаех какво е спокойствие, какво е душевна топлота. Не бях чул нито една ласкава дума, докато не постъпих на работа във вашата фабрика. Вие, мистър Уилсън, се отнесохте добре с мене. Вие ме насърчихте да се уча, да чета и да пиша и да постигна нещо в живота. Бог ми е свидетел колко много съм ви признателен за това!. Тогава, сър, аз срещнах жена си. Вие сте я виждали и знаете колко е красива. Струваше ми се, че сънувам, когато разбрах, че тя ме обича и когато се оженихме. Бях толкова щастлив, че не можех да повярвам, че е действителност. А тя, моята Елиза, е толкова добра, колкото и красива. Какво стана след това? Ето, моят господар идва във фабриката, откъсва ме от работата, от приятели и от всичко, което обичам, и ме стъпква в калта. И защо? Защото, казва той, аз съм бил забравил кой съм! Той щял да ме научи да не забравям, че съм само негър и нищо повече. И накрая след всичко това той застава между мене и жена ми и казва, че трябва да я напусна и да живея с друга жена. И вашите закони му дават право да върши всичко това! Помислете, мистър Уилсън, всичко това, което разби сърцето на моята майка и на сестра ми, на жена ми и моето — всичко това се позволява от вашите закони; те дават право на всеки в Кентъки да постъпи така и никой не може да му противоречи! Това ли наричате законите на моята родина? Сър, аз нямам родина, както нямам и баща. Но аз ще намеря родина! Не искам нищо друго от вашата родина — само да ме остави спокойно да я напусна. Но ако някой се опита да ме спре, да му мисли! Аз ще се боря за своята свобода до последна капка кръв…
Джордж ту сядаше до масата, ту ставаше и развълнувано се движеше из стаята; той говореше през сълзи, с пламнали очи и буйно ръкомахаше. Добросъвестният старец, към когото бе отправено това слово, не издържа. Той извади голяма жълта копринена носна кърпа и започна много енергично да бърше лицето си.
— Проклети да са всички те! — избухна отведнъж той. — Аз винаги съм ги смятал за ужасни мерзавци… Бягай, Джордж! Бягай! Но бъди предпазлив, моето момче. Не стреляй срещу никого, Джордж! Освен… Не!… По-добре не стреляй. Аз не бих убил никого… Къде е жена ти, Джордж?
Той стана и започна нервно да се разхожда из стаята.
— Тя е избягала, сър. Избягала е с детето на ръце, но къде — не знам. Тръгнала е на север… Кога ще се видим и дали въобще ще се видим — само бог знае…
— Избягала? Възможно ли е? Просто невероятно! От такива добри господари!
— Добрите господари понякога затъват в дългове, а законите на „нашата“ родина им позволяват да изтръгнат детето от прегръдките на майката и да го продадат, за да платят дълговете си — каза Джордж с горчивина.
— Така! Така! — каза почтеният старец и бръкна несръчно в джоба си. — Може би не следвам убежденията си — дявол да го вземе, няма да следвам убежденията си — добави той изведнъж.
— Вземи това, Джордж. — И той му подаде пачка банкноти, които извади от портфейла си.
— Не, не, сър, вие сте много мил и добър — каза Джордж.
— Вие направихте толкова много за мене, а това може да ви докара неприятности. Мисля, че имам достатъчно пари — ще ми стигнат дотам, докъдето трябва.
— Не! Трябва да ги вземеш, Джордж. Парите ще ти бъдат от полза; те никога не са излишни, когато са добити по честен път. Вземи ги, недей отказва, момчето ми, моля те.
— При условие, сър, да ви ги върна някога, когато мога — каза Джордж и взе парите.
