по-възвишено, по-прекрасно от всяко едно от петте чувства? Да се движиш, да говориш, да дишаш, да излизащ и да се връщаш, без да си наблюдаван, без да се спасяваш. А колко мило, колко скъпо е за майката това спящо детско личице, станало още по-скъпо при спомена за хилядите опасности. Не е възможно да се спи, когато човек е преизпълнен с такова блаженство. А при това Джордж и Елиза нямаха нито парче земя, нито свой покрив и бяха похарчили всичко до последния си долар. Единственото им притежание бяха птиците небесни и полските цветя — и все пак те не можеха дори да заспят от радост.
Глава XXXVIII
ПОБЕДАТА
Когато Том стоеше изправен срещу своя мъчител и слушаше неговите заплахи, той бе убеден, че е настъпил последният му час. Обаче духът му беше бодър и той бе готов да понесе всички страдания и всички изпитания. Но щом Легри се отдалечи и напрежението му намаля, Том наново почувствува болките на своето наранено и уморено тяло, наново се почувствува унизен, изоставен и самотен.
Легри не дочака да му зараснат раните, а настоя веднага да излезе на работа в полето. Заредиха се дни на мъка и умора, които за Том бяха още по-тежки поради извършените несправедливости.
В разгара на беритбата Легри не се поколеба да застави всичките си роби да излязат на работа и в неделя тъй, както и в останалите дни. Защо не? По-бързо ще прибере памука и ще спечели баса. Ако ли пък някои негри се изтощят до смърт, вместо тях ще купи други, по-силни.
Отначало Том имаше навика, като се върне вечер от работа, да прочита по няколко стиха от Библията при светлината на блещукащия огън. Но след жестокия побой, който му бе нанесен, той се връщаше в къщи толкова изтощен, че му се виеше свят и очите му се премрежваха, когато се опитваше да чете. Искаше му се само едно: по-скоро да си легне заедно с другите.
От седмици и месеци насам душата на Том бе изпълнена с мрак и тъмнина. Той мислеше за писмото на мис Офелия до неговите добри господари в Кентъки и горещо молеше бога да му изпрати избавление. Но дните минаваха един след друг в напразни надежди, че ще дойде някой да го откупи. И тъй като никой не идваше, душата му се изпълваше с горчиви мисли, че напразно се бе уповавал на бога. От време на време му се удаваше да види Каси. И понякога, когато биваше повикан за нещо в къщата, му се мярваше и посърналата Емелин. Но не можеше да размени дума нито с едната, нито с другата, защото нямаше време да общува с когото и да било.
Една вечер Том стоеше напълно отпаднал и отчаян пред загасващия огън, на който приготвяше оскъдната си вечеря. Той сложи няколко трески на огъня, раздуха го и извади от джоба си извехтялата библия. В нея имаше отбелязани думи, които толкова често бяха вълнували душата му. Нима тези думи бяха загубили своята сила или премрежените му очи и уморен мозък не можеха вече да се трогнат от това властно вдъхновение? С дълбока въздишка той прибра библията в джоба.
Груб смях го стресна. Той погледна. Легри стоеше насреща му.
— Ей, старик — каза той, — изглежда, че твоите молитви вече не ти помагат. Поне това можах да избия от черната ти глава.
Жестоката подигравка бе по-непоносима от глад, студ и голота. Том мълчеше.
— Ей, глупако — продължи Легри, — мислех, че ти правя добро, когато те купих. Можеше да ти бъде по-добре, отколкото на Самбо и на Куимбо, и да прекараш леко живота си. Вместо да те бият едва ли не всеки ден, ти можеше да сръбнеш и чашка ракия с господаря. Хайде, Том, не мислиш ли, че е по-добре да се вразумиш?
— Боже опази — извика Том пламенно.
— Глупак! — Легри заплю презрително Том и го ритна. — Няма значение. Ще те накарам да ми паднеш на колене, ще видиш!
Легри се отдалечи.
Том дълго стоя като зашеметен пред огъня. Изведнъж пред очите му причерня, всичко се замъгли и той падна безчувствен.
Колко дълго е лежал така, Том не знаеше. Когато дойде на себе си, огънят беше изгаснал. Дрехите му бяха влажни от студа и от росата. Радост изпълни душата му. Той вече не усещаше ни глад, ни студ, ни унижение, ни отчаяние.
Когато сивото утро събуди спящите за работа на полето, между жалките и зъзнещи от студ нещастници вървеше един с твърда стъпка и с вдигната глава.
Всички забелязаха промяната у Том. Възвърнала му се бе радостта и жизнеността. Обзело го бе спокойствие, което нито издевателствата, нито обидите можеха да смутят.
Легри запита Самбо:
— Какво е станало с Том? Напоследък ходеше като ударен в главата, а сега подскача като щурец.
— Не зная, господарю. Сигурно е намислил да бяга.
— Нека само се опита — каза Легри със злорадство, — нека. Нали, Самбо?
— Я да се опита — хахаха! — засмя се черният дявол раболепно. — Ще го видим как затъва в тресавището и се промъква през храстите, гонен от кучетата. Щях да пукна от смях, когато уловихме Моли. Мислех, че кучетата ще я одерат, преди да можем да ги прогоним. Тя още носи следи от зъбите им.
— И до гроб ще ги носи — каза Легри. — Но, Сам, внимавай. Ако Том също е намислил да бяга, ще му смъкнем кожата.
— Господарю, остави тази работа на мен — каза Сам.? — Ще го наглася здравата. Хахаха!
Този разговор се водеше, когато Легри се качваше на коня си, за да отпътува до близкия град. Вечерта на връщане той реши да обиколи с коня селището, за да види дали всичко е в ред.
Чудна лунна нощ. Сенките на изящните ясенови дървета като че ли бяха изрисувани върху тревата. Наоколо владееше безпределна тишина. Когато наближи селището, Легри чу някой да пее. Това не бе обикновено пеене и Легри се заслуша в звучния тенор:
„Я го гледай ти него — си помисли Легри. — Той много си позволява. Мразя ги тези негови песни.“
— Ей, чернокожи — викна той, като се нахвърли ненадейно към Том и замахна с камшика си върху него, — как смееш още да си буден; когато трябва да спиш, затваряй си черната муцуна и да те няма!
— Добре, господарю. — каза Том весело и стана, за да си отиде.
Очевидната веселост на Том ядоса Легри извънредно много. Той го настигна с коня си и почна да го шиба с камшика по главата и по плещите.
— На ти, куче. Да видим дали пак ще ти бъде весело.
Ударите засягаха тялото, но не и душата на Том. Той стоеше покорно, но Легри разбра, че е загубил вече властта си над този роб.
Душата на Том преливаше от съчувствие и обич към окръжаващите го нещастници и жадуваше да направи нещо, за да облекчи техните страдания. Наистина той нямаше голяма възможност да стори това. Все пак, когато отиваха или се връщаха от полето или пък през време на работа, той имаше случай да протегне ръка за помощ на уморените, на обезсърчените, на отчаяните. Тези жалки, изтощени и смазани същества отначало едва можеха да разберат постъпките на Том. Но когато това продължаваше седмица след седмица, месец след месец, в техните притъпени сърца затрептяха отдавна Замлъкнали струни.
Този странен, мълчалив, търпелив човек беше готов да помогне всекиму, без да поиска помощ за себе си: винаги се задоволяваше с най-малкото, а и това малко разделяше с всеки, който се нуждаеше. През студените нощи той даваше скъсаното си одеяло, за да стопли някоя трепереща болна жена, или добавяше от своя памук в кошницата на по-слабите при страшния риск да остане с ненапълнена кошница. Този човек
