появи една черна орхидея — на сутринта, след като бе изгубила девствеността си от Блейн Калхън. При вида на рядкото и екзотично цвете сърцето й започна да пърха от щастие. Тя вярваше, че в очите на Блейн то символизира нея: рядко и екзотично чернокосо цвете, което от малко момиченце току-що е разцъфнало в млада жена, и то само за него.
През следващите години обаче черните цветя се появяваха многократно и всяко едно от тях бе само още един надгробен камък върху надеждата, символ на срама, а не на романтиката и любовта. Никога не знаеше дали гарвановочерните орхидеи са изпратени от нейните страстни и жестоки любовници, или от техните ненавиждащи я приятелки. Но въпреки огромната болка, която изпитваше всеки път при вида на поредното цвете върху чина й — доказателство за нова измама, Рейвън винаги то закичваше на блузата си и го носеше гордо, както би носила гордо и корсаж на танците, където никога не бе поканена.
Черните орхидеи, подарявани на невръстната Рейвън от заможните наследници и наследнички, с които учеше заедно в академията „Мидоу“, така си и останаха единствените получени от нея цветя. По-късно, когато порасна, богатите мъже се опитваха да я съблазняват с лъскави бижута и никога — с букети. Нежните цветя биха означавали много повече за нея, но вероятно нещо караше любовниците й да мислят, че не е подходяща за тях. Може би защото със своята блестяща, но леденостудена красота, тя самата приличаше повече на диамант, отколкото на цвете?
Никога и от никого Рейвън не бе получавала рози. О, не, грешеше. Неочаквано тя си спомни за двете дузини в розово-оранжево и кремаво, подарени й от Джейсън Коол в знак на благодарност за сключената от нея сделка с „Голд стар“.
И сега тя щеше да извърши предателство спрямо единствения човек на този свят, който някога бе сметнал, че е достойна за рози. „Но аз няма да го предам — убеждаваше сама себе си Рейвън, запътвайки се към телефона. — Просто ще помогна на Лорън Синклер да отвори очите на Джейсън за една важна истина: «Даровете на любовта» ще бъде много по-добър филм, ако щастливият край остане.“
Рейвън бе силно впечатлена от книгата и си купи всички останали романи на Лорън Синклер, които успя да намери. Вече бе прочела още два и въпреки че сюжетите им бяха съвсем различни, идеята бе една и съща: въпреки неприятните тайни и мрачните сенки на миналото, човек заслужава и може да бъде обичан такъв, какъвто е.
С всяка прочетена дума се чувстваше все по-съпричастна на изключителната писателка и същевременно все повече се учудваше на спомена от нейния глас, който звучеше толкова несигурен и изплашен. Прекрасните послания на Лорън Синклер за надежда и любов, поднесени така убедително в нейните книги, караха Рейвън да мисли, че поведението на авторката би трябвало да бъде жизнерадостно и заредено с оптимизъм.
Рейвън набра номера в Кодиак с надеждата този път във вече познатия й тембър да няма и помен от вялост. Отговориха веднага, но тихо и изненадано:
— Ало?
— Обажда се Рейвън Уинтър. Дано не съм ви събудила.
— Не, не сте. Работя от часове.
— Добре. След нашия последен разговор разбрах от Барбара Рандъл, че Лорън Синклер е псевдоним, а истинското ви име е Мерилин Пиърс. Барбара не бе сигурна кое име предпочитате.
— За мен няма никакво значение… Всяко име е добро — пророни объркано Холи. — Някакъв проблем ли има, Рейвън?
— Никакъв. Просто се обадих да разбера какви са плановете ви за следващата седмица. Мога да ви посрещна на летището и да ви разведа из Лос Анджелис, ако желаете.
— Много мило от ваша страна.
— Решихте ли вече кога точно пристигате?
— Не — излъга по необходимост Холи. Тя бе благодарна за предложението на Рейвън, но трябваше да концентрира цялата си енергия върху подготовката за срещата си с Джейсън Коол. Беше й необходимо да постигне, доколкото може, вътрешен мир и да събере цялата си сила и кураж. — Не съм съвсем сигурна точно по кое време в неделя ще пристигна, но сигурно ще бъде доста късно. Трябва срочно да довърша едно нещо, затова, моля ви, не се безпокойте за мене.
— Сигурна ли сте? — Рейвън отново долови страх в далечния глас. — Защо не ви взема в понеделник сутринта? Решила ли сте къде ще отседнете?
— Не още… пък и няма нужда, благодаря. Имам познати в Лос Анджелис и може би ще отседна при тях или на хотел. Знам, че срещата е само след седмица, и сигурно ви звуча ужасно дезорганизирана — каза Холи, поглеждайки към вече купените самолетни билети на бюрото и картите и справочниците за Лос Анджелис, които лежаха на пода. Изобщо не бе неорганизирана. Пристигаше в Лос Анджелис в събота вечерта. От летището възнамеряваше да вземе първото в живота си такси до хотел „Бел Еър“. Описанието на градината с бунгалата, обърнати към езеро с лебеди, и звучеше идилично, а и местоположението на хотела бе идеално. По нейни изчисления се намираше само на три мили от студиото на „Голд стар“, в 114 блок от Южна Сепулведа на Западен Лос Анджелис. Увериха я, че пред хотела винаги има таксита и лимузини, които можеха да бъдат резервирани и предварително. — Ще се оправя, Рейвън, и точно след седмица ще бъда в офиса на Джейсън Коол, в уреченото време след обяд.
— Не се и съмнявам. Вие знаете телефоните ми и изобщо не се колебайте да ми позвъните, ако се налага. О кей?
— Благодаря.
Бе време вече да каже дочуване на изплашения глас, но Рейвън реши да добави още нещо, този път лично:
— Исках само да знаете, че току-що прочетох „Даровете на любовта“. Книгата е прекрасна и аз съм напълно съгласна с вас, че краят й не трябва да се променя.
— Ще кажете ли това на Джейсън?
— Разбира се — обеща Рейвън. — И двете ще му го кажем.
Рейвън се сбогува с Лорън Синклер и се замисли. Не се налагаше да я посреща, което означаваше, че няма никаква причина, освен липсата на кураж, да се откаже от толкова важното си пътуване до Чикаго. Все още имаше резервация за апартамента във Феърмонт. Нямаше си обаче Майкъл, нито пък някого другиго…
— Добро утро.
— Добро утро — отвърна Ник и се извърна от розово-бялата красота на градинската идилия към поруменелите страни на снежнобялата кожа. Черната като нощта коса на Рейвън бе прихваната леко във висока опашка. Носеше свободно падаща огненочервена тениска и избелели и раздърпани дънки. Стоманеносивите му очи премигнаха одобрително и приветствено.
— Накрая се решихте да рискувате.
— Да.
Тя повдигна рамене и Ник се загледа в лъчезарните, но неуверени сапфирени очи.
— Радвам се — каза той. — Как са ръцете ви?
— Много по-добре, благодаря. — Рейвън протегна за инспекция разбинтованите си и определено заздравели ръце.
— По-добре са, наистина. Не би трябвало да имате проблеми, когато ми показвате къде искате да засадим определена роза или люляк.
Ник забеляза в погледа й боязливи пламъчета, сякаш тя не би се чувствала удобно в ролята на диригент, и побърза да я увери:
— Това е вашата работа за днес, Рейвън. Вие ми посочвате — и аз засаждам.
— Ами… тези ръце сега вече нямат проблеми и с правенето и сервирането на кафе. Всъщност вече съм сварила. Искате ли една чашка?
— Разбира се. Между другото, дънките ви ми харесват.
— Благодаря. Вашите също не са за изхвърляне.
Малко след като всички храсти бяха засадени и къщата й потъна в зашеметяващо изобилие от цвят и аромат, Рейвън намери кураж да го попита. Трябваше да се реши, защото секунди по-късно той щеше да си
