Причината не беше само в „Щастливи завинаги“ от Лорън Синклер. Да, тя наистина държеше във вече излекуваните си ръце книгата и гледаше надолу към нея, но още от излитането стоеше на една и съща страница. По изписаната загриженост върху лицето й Ник разбра, че тя се намираше надалеч от оптимистичната любовна история в романа.
Мислите на Рейвън се рееха над някакво място, изпълнено с безнадеждност и отчаяние, и Ник по никакъв начин не можеше да я върне назад, към себе си, защото нещо в нейните присвити устни подсказваше, че тя желае да бъде там сега. Някаква необяснима причина караше младата жена да направи тъжно и самотно пътуване в миналото си.
Рейвън нямаше нужда от компания в това свое пътуване. Още преди тридесет минути категорично го бе показала на Ник, който се бе опитал да й зададе въпрос, свързан с нейното минало.
— Какво означава средното „У“ в името ви? — бе попитал той, сочейки към инициалите на портфейла.
В отговор първоначално тя бе свъсила неодобрително вежди. После, като че ли подчинявайки се на неговото силно желание да разбере и сподели тайната, бе изрекла лаконично:
— Означава Уилоу4.
— Това фамилно име ли е?
— Не. Това е просто име.
„Просто име.“ Някога, много отдавна, то бе най-очарователното име за Рейвън. Някога, преди майка й да разкаже своята истина за него: едно момиче е заченато на пролетна поляна, под клоните на огромна плачеща върба, а в синия простор се носи крясъкът на гарван.
Като малко момиче Рейвън харесваше историята и загадъчния начин, по който Шейла Уинтър я разказваше. Харесваше й да бъде Рейвън Уилоу. Но после порасна и жестоките деца започнаха да използват името срещу нея.
Подиграваха я, че гарваните са зловещи птици. Черни, грозни — птиците на смъртта. И плачещите върби също бяха грозни и мрачни. Дразнеха я, че биха плакали неспирно, ако техните родители ги бяха кръстили с такива ужасни имена.
— Плачи, Уилоу! — с кикот крещяха децата. — Плачи за нас, лешояде, плачи, плачи!
Крехкото детско сърце на Рейвън жестоко страдаше под пороя от безпощадните обиди и от очите и се лееха реки от сълзи. Но тя криеше сълзите си от своите мъчители, а по-късно и от Шейла.
Колкото повече Рейвън растеше, толкова повече спомените на майка й избледняваха и ставаха по- прозаични. Може и да е имало пролетна поляна и плачеща върба, а в синьото като очите й небе — черен гарван… Но може и всичко да е било само една халюцинация в съзнанието на Шейла Уинтър, възникнала под въздействието на ЛСД, което бе вземала почти през цялата си бременност.
Да, Рейвън Уилоу Уинтър бе киселинно бебе. Това и само това бе вярно, и Рейвън никога не го поставяше под въпрос. Тя вярваше, че острата и всеразяждаща киселина е проникнала дълбоко в нея.
Киселината гореше —
Дълбоко в душата на детето огънят изпепеляваше… макар че светът виждаше единствено лъхащия студ.
Шейла беше безгрижно цвете. Дори когато беше в настроение и можеше да фантазира за плачещата върба и гарвана, тя не помнеше кой е бащата на нейното момиченце, а и не се опитваше да създаде някакъв образ на баща. Рейвън си го създаде сама.
Тя проучи старателно историята на индианските племена от горната част на щата Ню Йорк и реши, че нейният баща е бил от племето ирокези — горд, благороден и смел. Може би точно от него Рейвън бе наследила своята черна като нощта коса, високите скули и благоговеенето пред природата.
Но нейната снежнобяла кожа? Именно тя я накара постепенно да изостави своята красива фантазия, че има нещо общо с ирокезите. Истинският й баща без съмнение й бе дал, заедно с всички любовници на майка й, прозрачния болезнен цвят на кожата — наследство от непостоянния живот и употребата на наркотици.
Рейвън беше на девет години, когато майка й и нейният последен приятел се преместиха от Ню Йорк в Чикаго. Приятелят, естествено, изчезна много скоро, но тогава Шейла чу за Златния бряг на езерото Мичиган и за възможността да работи в правителствените резиденции на север от града.
Първоначално Шейла започна да почиства различни домове и междувременно се ослушваше за нещо по-добро. Накрая шансът й се усмихна: готвачката в имението „Торнууд“ се местеше във Флорида и овакантяваше не само прекрасно място за работа, но и малка къщичка.
Шейла се представи за отлична кулинарка, хитро прикривайки истината за своята неопитност с предложението оттеглящата се готвачка да й обясни как точно приготвя любимите ястия на фамилията. Жената услужливо показа едновременно на майката и на дъщерята, и така най-накрая Шейла откри по какъв начин може да използва своето мълчаливо и тъжно момиче. Фотографската памет на Рейвън запечата всяка подробност от дадените наставления. Така дъщерята, а не Шейла, започна да приготвя както старите любими блюда, така и нови ястия, които научаваше от готварските книги. Измамата действаше безупречно, още повече, че в къщата имаше множество слуги, които, облечени в черно-бели костюми, сервираха обедите и вечерите.
Рейвън нямаше нищо против да готви. Така се чувстваше поне малко желана от майка си, която всъщност никога не я бе искала, а и вече имаха прекрасно жилище. На момичето малката пристройка в „Торнууд“ му приличаше на палат. Тя се намираше в отдалечен ъгъл с тучни ливади, простиращи се като дебел кадифен килим, водещ към искрящото сапфирено езеро. И сред тази приказна зеленина се издигаха с горда и величава красота плачещи върби.
Самото езеро Мидоу, на чието северно крайбрежие се намираше техният нов дом, бе привлекателно провинциално място, което се обитаваше предимно от заможни граждани, известни със своята благотворителна дейност.
Новият живот на Рейвън можеше да бъде прекрасен, ако не беше толкова умна. Когато директорът на посещаваното от нея училище в Чикаго разбра за предстоящото й преместване, той се обади светкавично на ръководителя на академията „Мидоу“ и му каза, че ако неговото частно училище наистина е готово да приеме някое много надарено, но бедно дете, то сега му е времето, а детето се казва Рейвън Уинтър.
И така Рейвън стана ученичка в „Мидоу“. Но богатите й съученици не желаеха нейното присъствие. Жестокият и безпощаден кръстоносен поход срещу Рейвън се водеше от Виктория Уейнрайт, която живееше с родителите си в „Торнууд“ и именно за нея момичето приготвяше всеки ден чревоугодническите блюда. От самото начало Виктория изпитваше непреодолима неприязън към Рейвън. Вероятно някакво шесто чувство подсказваше на разглезената заможна наследничка, че един ден тя наистина ще има причини за силната си омраза.
Тъй като на практика Виктория командваше класа — или поне женската половина от него, — в похода си срещу Рейвън тя имаше много съюзници: антураж от обожаващи я момичета. Виктория заяви на всеослушание пред приятелките си, че незаконната дъщеря на една слугиня в никакъв случай не може да контактува с тях. Всички те се отвращаваха от мършавото безпризорно дете, от износените му дрешки, от намазаните е вазелин хилави крачета, когато зимният вятър задухаше пронизващо студен, и разбира се — от смешното име.
Богатите момичета от класа на Рейвън в „Мидоу“ имаха екзотични имена: Челси, Британи, Кейтлин и Тейлър, а едно дори се казваше Птармигън. Кичеха се с имената си гордо и грациозно, както и с дрехите си, създадени от прочути дизайнери. Рейвън Уилоу Уинтър се опитваше да носи своето странно име по същия елегантен начин, но Виктория и нейните приятели не можеха да й го позволят. За тях то бе грозно — като нейните избелели дрехи, прозрачнобледото й лице и покритите с вазелин крака.
Рейвън бе бяла като сняг и много слабичка, а нейните сериозни сини очи излъчваха отчаяние и безнадеждност. Тя вече отдавна се бе примирила, че завинаги ще остане обект на насмешки, докато… някъде около навършването на дванадесетте си години изведнъж неописуемо се разхубави. Тя можеше и да не забележи промяната, тъй като рядко се оглеждаше, но нейните съученици посрещнаха този факт
