драматично и това веднага се почувства в поведението им.
Оскърбленията към дванадесетгодишното момиче станаха още по-жестоки отпреди и сега в тях имаше и сексуални намеци. Докато мършавото малко дете бе „птица на смъртта“, „проливаща сълзи вещица“, „мръсно и криво дърво“, омайната млада жена бе наричана от съученичките си „уличница“, „мръсница“, „проститутка — също като майка си“…
А момчетата? Те никога не можаха да бъдат въвлечени в кръстоносния поход срещу Рейвън, защото не позволяваха на никой да ги притеснява с глупости. Но станаха тийнейджъри, после започнаха да възмъжават, да се заглеждат, да изпитват желания и копнежи… И тъй като за пръв път някой се интересуваше наистина от нея, Рейвън им позволи да я докоснат.
Беше на тринадесет години, когато шестнадесетгодишният Блейн Калхън отне девствеността й. За Рейвън обаче това бе щастлив дар на любовта. И тя искаше да даде още дарове — прекрасни дарове — на Блейн, защото дори толкова млада, копнееше силно да има дете.
През следващите пет години безпардонно и болезнено Блейн се вмъкваше и измъкваше от живота й. Той желаеше нейното красиво тяло, но само него — не и нея. Взе я жестоко, изостави я жестоко и винаги, когато отново я пожелаеше, се връщаше. Имаше и други момчета — много — и Рейвън им се отдаваше с надеждата да получи любов и бебе. Нямаше нито едното, нито другото.
Какво очакваше тя? В крайна сметка бе киселинно бебе, повредена още в момента на своето не толкова приказно зачатие. Пламъците продължаваха да бушуват дълбоко в нея, но всичко, което другите виждаха, всичко, което желаеха — бе съвършено изваяното й тяло. И когато желанията биваха задоволени, нейните любовници бързаха да избягат.
Нямаше любов за Рейвън Уилоу Уинтър и нямаше никакво бебе. Наркотиците, приемани от майка й, бяха опустошили нейната утроба и тя все повече заприличваше на студено и пусто място, където нов живот едва ли можеше да покълне и оцелее.
Изключителният ум на Рейвън и убежището, което намери в училищната работа, й послужиха добре. Три месеца преди завършването на „Мидоу“ тя бе приета за стипендиантка на ЮКЛА. Реши го сама — въпреки натиска от страна на директора, който искаше този толкова успешен експеримент на неговото училище да приеме подобни предложения за пълна стипендия от Редклиф, Васар или Иейл.
Рейвън се бе спряла на ЮКЛА веднага след като се запозна с предоставения й каталог на учебни заведения. Там нравите бяха демократични, а климатът — топъл. Нейните слаби крака никога нямаше да замръзнат й липсата на найлонови чорапи не би била беда. В академията „Мидоу“ забраняваха на момичетата да носят панталони. От снимките в каталога обаче личеше, че за ЮКЛА тези ограничения не важат.
В ЮКЛА момичето спокойно можеше да си носи джинсите, щеше да си ушие и летни дрехи, а и очакваше да има много студенти с разнообразен произход, които да я допуснат до себе си. Там най-после щеше да учи необезпокоявана от никого, а… и вероятно да срещне някой, който би я харесал и може би би станал нейн приятел…
Реши да замине за Лос Анджелис в деня на дипломирането си. Тази цел, златната светлинка в края на тъмния тунел, й даваше криле. Вече можеше да понесе всичко през оставащите три месеца и нищо не бе в състояние да й причини силна болка.
Но грешеше. Един ден, шест седмици преди края на учебната година, Рейвън завари вкъщи своята майка да опакова багажа си. Съобщи й само, че заминавала с любовника си за Илинойз. Шейла Уинтър не помоли дъщеря си да ги придружи, не каза къде точно смята да отидат и не спомена дали изобщо ще се обади. Единственото, което направи за Рейвън, бе да я успокои, ̀е госпожа Уейнрайт знаела за нейните готварски способности и че се съгласила да я остави в пристройката, докато завърши училище.
В полунощ, седем часа след заминаването на Шейла, силни удари по вратата събудиха момичето. Първоначално тя си помисли, че е дошъл Блейн. Сега той следваше в „Норфуестърн“ и през последните две години ходеше сериозно с Виктория. Често пъти обаче, след като пожелаеше лека нощ на своята приятелка, Блейн се отбиваше за нещо повече — много повече — при Рейвън.
Със саморазрушително примирение тя се запъти да отвори. Знаеше, че ще каже „да“ на Блейн, макар и после да страда. Но когато приближи вратата, нейното изтерзано сърце изведнъж се изпълни с надежда. Може би беше Шейла. Връщаше се, макар и само за миг, защото бе забравила да прегърне дъщеря си, да й каже, че я обича и че ще я потърси по-късно.
Но в рамката на вратата не се открояваше нито красивата физиономия на Блейн Калхън, нито изпитото от тютюна и наркотиците лице на Шейла Уинтър. Лъскавата гладка кожа над стройната фигура принадлежеше на Патриция Уейнрайт — майката на Виктория. Лицето й, навъсено като буреносен облак, изведнъж накара Рейвън да си помисли с трепет, че нещо ужасно се е случило с майка й, например автомобилна катастрофа…
Господарката на имението настоятелно пожела да говори с Шейла.
— Тя вече замина.
— Замина? — Изненадата на Патриция бе повече от очевидна.
Рейвън със сигурност щеше да чуе нещо наистина неприятно. Тя заговори припряно, сякаш така думите биха звучали по-достоверно.
— Предполагам, майка ви е казала, че напуска и че аз ще поема готвенето през следващите шест седмици. Знам да готвя, и то много добре.
Пред очите на Рейвън фините черти на лицето се изкривиха от презрение и омраза. О, тя познаваше добре този израз на безпределно отвращение. Съвсем по същия начин я бе гледала толкова пъти и Виктория.
— Единственото нещо, което майка ти някога ми е казвала за тебе, хлапачка, е, че си много обременена.
— Обременена? — отекна гласът на Рейвън, а в сърцето й ироблясна лъч на надежда. Нима майка й е била наясно нейните проблеми? Нима това я е интересувало?
— Знам всичко за злоупотребата ти с наркотици, за нимфоманията ти, а също така и че крадеш.
В първия момент Рейвън не можа да проговори от изненада. Никога не бе употребявала наркотици и никога не бе изпитвала удоволствие от секса, въпреки че се бе отдавала в желанието си да получи малко любов и…
— Майка ми ви е казала, че крада?
— Не го отричай! Знам, че много пъти си крала пари от къщи и знам защо: за да си купуваш наркотици и поне веднъж — за аборт.
Не! Сърцето на Рейвън се късаше от тези ужасни обвинения, защото беше съвсем наясно, че всъщност нейната майка купуваше наркотици… и тя бе правила аборт. Момичето страдаше много за своята несбъдната мечта да си има братче или сестриче.
— Но защо, защо, защо? — пророни тя едва чуто.
— Досега си затварях очите за стореното. Майка ти ни служеше добре, а и я съжалявах за огромните проблеми, които си й създавала. Обаче не мога и няма да си затворя очите за кражба на три хиляди долара. Върни ми веднага парите или ще повикам полицията!
— Но аз нямам пари…
— Не ти вярвам — каза Патриция и се запъти към телефона. — Надявах се да се споразумеем културно, без неприятната намеса на полицията. Честно казано, криех всичките предишни кражби от съпруга си, защото знаех, че ще поиска да изгоня незабавно майка ти. Проблемът ми е, че имам меко сърце. Съжалявах я — въздъхна тя, сякаш теглото на нейната собствена състрадателност бе много по-голямо отколкото жалката дилема, пред която се бе изправила самотната майка Шейла Уинтър. — Бих могла да удържам откраднатото от тебе от нейните заплати, но не направих дори това, защото знаех, че използва по-голямата част от парите за плащане на твоята терапия. Постъпила е правилно, като си е тръгнала, но ти заявявам, че моето състрадание си отиде с нея. Искам си парите, момиче. И то незабавно!
— Но аз ги нямам — повтори на пресекулки Рейвън. Парите бяха у майка й, която бе крала, а дъщеря й не можеше да изрече на висок глас това. Въпреки предателството на Шейла, тя не искаше да направи същото в замяна. Вдигна гордо глава и убедително заяви на пребледнялото от гняв лице срещу себе си: — Употребих всичко за плащане на сметките по моята терапия.
