— Явна загуба на пари. Ти си наистина невероятна, знаеш ли? Предостави ти се прекрасна възможност да получиш образование, да влезеш в свят, който никога нямаше да познаваш, а ти просто се надсмя над всички, пожелали да ти помогнат.
Споменаването на академията накара сърцето на Рейвън почти да спре. Ами ако тази жена й попречеше да завърши и да не може да отиде в ЮКЛА? Не, това не трябваше да се случи. Самата мисъл за подобна възможност убиваше всякакви крехки надежди за по-добро бъдеще.
— Ценя много възможността да се образовам, госпожо Уейнрайт. Наистина е така. Сега съм много по- добре, повярвайте ми. Вече изобщо не употребявам наркотици и ще ви върна всичко, обещавам. Ще върна всяко пени плюс лихвата. Моля ви, не викайте полицията, моля.
Патриция въздъхна отново, този път с аристократично примирение пред жалкия бит на нисшите класи. До известна степен тя изпита и облекчение. Мъжът й наистина би побеснял, ако разбереше, че си е затваряла очите пред кражбите само защото е искала да запази най-добрата си готвачка.
— Добре. Няма да повикам полицията. Но искам да се махнеш от моята собственост.
Рейвън напусна имението „Торнууд“ и остана без дом през последните шест седмици на обучението Си. Това всъщност не я притесни особено, защото тя винаги се бе чувствала бездомна.
Започна работа в две заведения за бързо хранене — всеки ден след училище, до късно вечер, и на две смени — през почивните дни. Спеше в ресторантите, в парка или под пейките в училище. Ставаше на зазоряване, за да вземе душ в съблекалнята на момичетата. Всичко приключи след шест седмици. Рейвън Уилоу Уинтър завърши с най-висок успех, а на следващия ден взе автобуса за Лос Анджелис, накъдето я водеше лъчът на надеждата.
В началото Рейвън реши, че ЮКЛА е всичко, за което бе мечтала. Атмосферата бе задушевна и свежа, изпълнена с младежка енергия и смях. В това малко градче на студенти тя наистина можеше да се смеси спокойно с останалите.
Но дори и в сърцето на ЮКЛА Рейвън бе по-различна от другите. Снежнобялата й кожа не хващаше тен, сякаш нейните изваяни крайници бяха от мрамор, а не човешка плът. Тя бе заглеждана, желана и мразена, защото черната й като нощ коса и алабастровата й кожа се открояваха още по-ярко със своята екзотичност на фона на златокосите калифорнийски красавици.
Никой не се подиграваше с нейното име и с дрехите й, но състудентките й се държаха настрани от нея — както Виктория и бившите й съученички, а мъжете просто я желаеха.
Рейвън наблюдаваше закачливите усмивки по лицата на влюбените двойки и полагаше огромни усилия да се научи да се смее и флиртува. Но не ставаше. Прекалено наранено беше сърцето й. За нея любовта бе нещо твърде сериозно, за да се смееш непрекъснато, а и в отчаянието си трудно би се впуснала във флиртове.
Рейвън отдаваше своето съвършено тяло на мъжете, които го искаха. При всеки следващ любовник се молеше неговото силно желание някой ден да прерасне в любов. Но това никога не стана и всеки път я изоставяха с един и същи коментар: че е студена, сериозна и скована.
Нима никой от тях не можеше да си представи, че нейната скованост е просто израз на страха да не бъде предадена отново? И не разбираха ли, че е сериозна, защото любовта е толкова важна за нея? Никой ли не почувства дълбоките рани под крехката ледена обвивка?
Рейвън спази обещанието си да плати на Патриция Уейнрайт и последното пени плюс лихвите. Още преди да напусне езерото Мидоу, тя изпрати първия плик до имението „Торнууд“. В него имаше пари в брой. До завършване на колежа в Лос Анджелис пускаше парични записи, а по-късно, като студентка по право и адвокат — чекове на свое име. Рейвън изплати общо двадесет и пет хиляди долара — сума, далеч надвишаваща откраднатото от Шейла Уинтър.
С последното плащане приключи преди осем години, в началото на практиката си като адвокат за шоубизнеса. Една болезнена страница от нейния живот бе затворена завинаги. И изглежда наистина бе така, допреди шест месеца, когато получи писмо от място, намиращо се на около миля от „Торнууд“. В плика имаше официална покана за среща по случай петнадесет години от завършването на академията „Мидоу“. Учтиво се изискваше и отговор на адреса близо до „Торнууд“, имението, където една от домакините на събитието, бившата Виктория Уейнрайт, понастоящем живееше със съпруга си Блейн Калхън.
Виктория Уейнрайт Калхън можеше и да не кани своята отдавнашна съперница за официалната галавечеря във „Феърмонт“, Чикаго. Но тя го направи. От своя страна Рейвън й отговори бързо, като приложи и изисквания чек за петстотин долара. Това бе цената на куверта за двама, включваща вечерята в събота и пищната закуска на следващия ден.
Сега Рейвън имаше пари, дрехи от колекциите на най-известните дизайнери и бляскави бижута. Но нейното спечелено с труд и пот състояние не й донесе щастие, нито пък й отвори вратите към приятелства и любов.
Тя продължаваше да бъде самотен аутсайдер, а сега използва и парите си, за да си купи компаньон за съботната вечер. Плащаше на Николас Голт, за да бъдат заблудени другите, че тя притежава щастие и любов, че бе успяла повече, отколкото изобщо биха могли да си представят.
Когато вдигна поглед от непрочетената страница на „Щастливи завинаги“ и погледна към небето през илюминатора, Рейвън тъжно си призна, че бе платила да не разберат, че е останала такава, каквато са я знаели винаги: птица на смъртта… потънала в сълзи плачеща върба… киселинно бебе, в което дори и най- дебелите ледници не могат да погасят бушуващите пламъци на болката.
ДЕСЕТА ГЛАВА
Рейвън бе резервирала един от най-хубавите апартаменти на „Феърмонт“. Двете просторни спални се свързваха посредством елегантна всекидневна, в която имаше дори и пиано. Всяка стая бе оцветена в нежномораво и кремаво и предлагаше панорамна гледка към езерото Мичиган, парковете Грант и Линкълн и очертанията на Чикагската миля на чудесата.
Ник и Рейвън се възползваха от луксозната самостоятелност на отделните спални и прекараха разделени трите часа преди танците. Ник позвъни вкъщи, за да даде на родителите си телефона. С набитото си око на хотелиер прецени високото качество на заобикалящата го обстановка и дълго се наслаждава на великолепните гледки. Но през цялото това време не преставаше да се притеснява за Рейвън, очаквайки с нетърпение уговорената за осем часа среща във всекидневната.
Когато Рейвън се появи, Ник вече я чакаше, държейки в ръка донесеното венче от черни орхидеи.
Гледаше озадачено цветята, когато чу гласа й зад гърба си.
— О, добре.
Извърна се към нея и за момент остана онемял пред чудното видение в коприна и атлаз. Царствената рокля в черно и бяло прилепваше плътно по тялото й и провокираше не толкова с оголените, колкото с покритите части.
Лъскавата черна коса бе издърпана назад и прибрана в кок, който приличаше на истинска корона. Корона на нощта, обляна от лъчите на невидима луна. Както винаги Рейвън носеше дискретен грим, а единствените й бижута бяха сапфирени обици с цвета на нейните сини очи. А изражението й? То продължаваше да бъде същата измамна смесица от несигурност и кураж.
Снежанка изглеждаше като принцеса от приказките, която нямаше нужда от комплименти — освен за повече самочувствие — и черни орхидеи.
— „Добре“? — прозвуча гласът на Ник. — Вие ли поръчахте тези цветя?
— Да — вдигна рамене Рейвън. — Това е нещо като закачка.
Но Ник знаеше, че съвсем не е закачка и че изобщо не е смешно. Очевидно бе толкова важно, че дори роклята бе подбрана или може би специално ушита, за да се допълва с венчето черни орхидеи.
— Може ли да ви помогна?
— О! — възкликна само тя, изненадана от предложението. — Да… благодаря.
