Ник извади от бялата кутия черното венче, възхищавайки се на орхидеите. Бяха превъзходни и блестяха с някакъв вътрешен блясък, който подхождаше на нейната разкошна коса.
Венчето наистина бе прекрасно и несъмнено много скъпо, но…
— Това е неправилно. С нищо няма да промени вида ви. Всъщност според мене по-скоро ще го развали.
В отговор на неговите думи очите й заблестяха, издаващи огромно облекчение. Ник разбра, че тя не искаше да носи орхидеите и реши да не й позволява.
— Доверете ми се, Рейвън. Аз съм наистина експерт — поне по отношение на цветята.
— Добре… — Тя се страхуваше, че Виктория или може би Блейн щяха да й подарят черни орхидеи и затова реши сама да си ги сложи, преди някогашните й съученици да са я изпреварили. Възнамеряваше да носи с гордост екзотичните цветя, както го бе правила винаги в училище, нищо, че бяха символ на срама. Но сега Ник каза, че не е права и неговите очи безрезервно потвърждаваха това. Неочаквано Рейвън изпита необяснимо усещане за безопасност. Ако Виктория и Блейн я замереха с подобна китка, той щеше да я пази, отказвайки да закачи черния знак на срама върху чистобелия атлаз.
— Прав сте. Няма да я нося.
— Много добре — усмихна се Ник и добави: — Между другото, изглеждате много красива.
— Благодаря — промърмори тя едва, усетила внезапно топлина по страните си. Опита да я потисне, като си каза, че на него му се плащаше, за да се преструва. След малко заговори отново, със студения глас на бизнесмен:
— А на вас този смокинг ви отива много.
— Радвам се, че ви допада.
Ник прикова поглед върху жената, която не се нуждаеше от редки и екзотични цветя, защото самата тя бе рядко и екзотично цвете. Но все пак на Рейвън Уилоу Уинтър й липсваше нещо. Липсваше й усмивка върху прекрасните устни и увереност в сините очи. А имаше всички основания да е изпълнена със самочувствие. Надали някой от събраните долу в Имперската бална зала нейни съученици беше постигнал толкова много.
Но не, Рейвън не само нямаше високо самочувствие, тя дори и не показваше увереност на човек, постигнал с много труд заслужен успех. По-скоро демонстрираше, че е нищо — въпреки своите постижения.
Някакъв вътрешен импулс, който Ник не искаше да потисне, го накара да докосне лицето й. То бе изгубило омайната си розовина и отново бе станало бяло като сняг. Под пръстите си усети кадифе, лед и някъде дълбоко под тях тлееща топлинка.
— Не знам защо ви притесняват толкова много тези хора, Рейвън, но имам едно предложение. Защо просто не слезем долу и да ги пратим всичките по дяволите?
Най-напред отговориха очите й, заблестели от учудване и благодарност, а после се усмихна и самата тя — с нежна, изпълнена с надежди усмивка, която бе по-прекрасна отколкото Ник изобщо би могъл да си представи. Накрая каза тихо:
— О кей, Ник. О кей.
Виктория Уейнрайт Калхън ахна от учудване, когато получи чека, потвърждаващ намерението на Рейвън да посети сбирката. Почудата й прерасна в удовлетворение. Това безочие даваше шанс на Виктория да разкрие пред приятелите си пикантната и отвратителна истина, научена съвсем наскоро, когато майка й бе принудена да обясни откъде знае, че Рейвън е адвокат в Лос Анджелис.
Към дългия списък от престъпления на Рейвън бе добавено и още едно — крадла. През месеците, оставащи до срещата, Виктория се постара да украси историята. С всеки нов преразказ тя прибавяше нови кражби на бижута и пари, подтиквайки по този начин всички присъстващи вечерта на срещата да носят по себе си купища скъпоценности, с които да подиграват Рейвън винаги, когато погледът й паднеше върху някое от безценните камъчета.
През последните петнадесет години много от учениците на академията „Мидоу“ се бяха установили в района на Чикаго. Виктория и нейните приятелки общуваха постоянно помежду си и често вечеряха заедно със своите мастити съпрузи. Без Рейвън официалната вечер във „Феърмонт“ би била само още една поредна среща с превъзходна храна, скъпи тоалети и шампанско. Но сега никому непотребната Уинтър щеше отново да ги забавлява, осигурявайки им по този начин тема и за бъдещи развлечения, подобни на онези от академията. Новите историйки обещаваха да бъдат дори още по-пикантни. Вече пораснали тийнейджъри, днешните млади мъже с удоволствие разкриваха подробности от своята интимност с Рейвън: как винаги била готова да се отдаде, с какво желание, страст и липса на всякакви задръжки.
Блейн, който се гордееше с дефлорирането й, сега се престраши да разкрие тайната, че всъщност тяхната сексуална връзка продължила пет години, включително двете, през които вече ходел сериозно с Виктория. Блейн срази яростта на жена си, като хвърли цялата вина върху Рейвън, и обеща на съпругата си веднъж завинаги да постави „тази особа“ на полагащото й се място.
Виктория и нейните приятели очакваха появата на Рейвън Уинтър със същото зловещо удоволствие, с което ловецът чака появата на своята жертва. Като адвокат тя, разбира се, разполагаше с някакви пари, е, не толкова като тях, но достатъчно, за да си купи прилични дрехи. Но роклята й сигурно щеше да бъде отвратително безвкусна — кадифе, ниско деколте и декадентско виненочервено.
Всички коментираха как бившата им съученичка се появява с някой много по-възрастен от нея мъж или пък много по-млад тип, стремящ се към актьорската професия „тъпкач“, „парче“, изключително привлекателен, но долнокачествен полов атлет. По-вероятно бе все пак мъжът в живота на Рейвън да бъде стар и невероятно богат. Тя, неговата любовница, върви до него, впила ноктите си на лешояд в старческите ръце и въртейки опашка наляво и надясно, демонстрирайки готовността си да направи всичко за богат мъж с нари.
Дебнещите погледи на Виктория Калхън и нейните приятелки буквално бяха заковани във вратата на Имперската бална зала. Никоя от тях не желаеше да пропусне и за секунда очакваното с нетърпение пристигане на Рейвън Уинтър.
В първия момент погледите им бяха привлечени от Ник. Изглеждаше като тях — богат, влиятелен и самоуверен. Но те не познаваха изобщо това красиво лице. Нима този тъмен, загадъчен непознат се осмеляваше да дойде на тяхното тържество? Дори и така, той бе добре дошъл.
Виктория и Блейн се приближиха към Ник и едва тогава забелязаха неговата красива компаньонка. Тя му подхождаше идеално със своята стилна елегантност и излъчване. Никой нямаше нищо против и нейното присъствие, освен че тя беше…
— Рейвън? — изсъска Виктория с ужас в ушите на Блейн. На лицето й се изписа изкусна усмивка на учтивост, но през зъбите й едва се процеди: — Рейвън! Толкова сме доволни, че реши да дойдеш.
— Здравей, Виктория — поздрави тихо новодошлата. Тя видя в засмените очи на богатата наследница презрение и пренебрежение, а когато премести погледа си върху Блейн, срещна нещо по-ужасно — нескрито желание.
Ник почувства дълбокото потръпване, което сякаш парализира способността на Рейвън да отговори. Допреди малко смяташе, че ще съобщи фамилията си само в краен случай, тъй като завършилите академията „Мидоу“ порастваха с навика да четат „Fortune“ и „The Wall Street Journal“5, в които често се срещаха статии за „Идън Ентърирайзис“ и за неговия изпълнителен директор. Но тъй като тези хора нямаха нищо общо с разбирането му за приятели, той протегна към Блейн силната си ръка и произнесе:
— Николас Гонт.
От своя страна Блейн му представи съпругата си.
— Приятно ми е — изчурулика госпожа Блейн, омагьосана още по-силно от красотата на този чернокос и сивоок мъж.
Вътрешно Виктория се тресеше от злоба. Рейвън не би трябвало да притежава Блейн, и още повече този елегантен мъж! Само да научи Николас истината за нея, и ще я изостави на часа! И той без съмнение щеше да я научи. С тази мисия се нагърбваше тя, а изпълнението й щеше да бъде поне малка компенсация за изпитаното разочарование при вида на Рейвън Уилоу Уинтър, облечена толкова красиво и тръгнала с
