я удари и дори да я убие.
Ник пристъпи и клекна до нея. От страх тя се сви още, инстинктивно усетила силата, примесена с гняв, едва сдържащите се да не изпуснат някоя заслужена обида устни и тлеещите пламъчета в сивите очи.
Мъжът имаше черна коса като нейната. Рейвън по-чувства способността му да се владее, докато, надвесен над нея, изчакваше ловко да нанесе удара си. В мускулестото тяло се криеше силата на пантера, но стоманените очи издаваха скрития зад желязната фасада човек.
„Но какво си мисли тя, че ще й направя? — учуди се Ник. — Очаква да я ударя?“
— Здравейте — поздрави той учтиво. — Добре ли сте?
— Съжалявам за случилото се — прошепна тя. — Бях… обезумяла.
Този отговор изненада Ник още повече. Трябваше да разбере не само защо, но и дали за нея не би било по-добре, ако той не бе спрял навреме.
Остави въпросите за по-късно и посегна към нежните бели ръце, които лежаха безжизнено върху слабите бедра, с насочени една към друга наранени длани. И тогава видя локвата кръв. Нищо чудно, че странницата бе останала дълго приведена напред. Не беше някакъв каприз, нито пък намерение да хвърля вината върху него. Така по-лесно можеше да потисне напиращите викове от силната болка.
„Коя си ти? — питаше се Ник. — Приличаш на жена, която се интересува единствено от тоалети, но си готова да приемеш мъжката ярост, смъртта и понасяш болката без стон.“
Приличаше на Снежанка — така силно бе пребледняла. Но не бе от болезнените рани, а от отровните мисли, накарали я да изтича сляпо на улицата.
— Ще ви закарам в болница.
— Не, благодаря. Аз съм…
— Добре? — усмихна се приветливо Ник. — Вие не сте добре.
— Но ще се оправя. Наистина не е необходимо да ходя в болница.
— Дадено — съгласи се без повече съпротива Ник. Може би наистина нямаше нужда от лекарска помощ, но щеше да се разбере чак когато отмиеха кръвта. — Тогава ще ви закарам вкъщи.
Рейвън трябваше да приеме предложението. Но тя знаеше, а и той скоро щеше да се увери сам, че коленете й просто са издраскани от бетонната настилка. Би могла и сама да вземе едната миля до дома си в Брентууд, но не желаеше да среща по пътя си любопитни погледи.
„Какво се стича по кльощавите ти крака, лешояде?
— Благодаря — промълви тя и се надигна. Веднага две силни и същевременно с това нежни ръце я прихванаха под кръста и за лакътя.
Ник се намръщи при вида на лошо издраните колене и отмести поглед към лицето й, където срещна отново онзи необясним страх. Побърза да смени притеснения си и някак неодобрителен поглед с по- ласкав.
— Имате ли запаси от бинтове вкъщи? — попита той с усмивка.
Тя поклати отрицателно глава.
— Няма значение — увери я той. — Наблизо има една аптека. Първо ще се отбием там.
Рейвън хвърли един поглед на товара отзад, докато крачеше към камиона, подкрепяна от мъжа. Беше пълно с розови храсти — прекрасна смесица от цветове и аромати. Розите бяха опаковани много старателно и затова никоя от тях не бе пострадала от рязкото спиране.
— Радвам се, че на цветята ви им няма нищо — промълви тя тихо, докато раздвижваше схванатия си крак, готвейки се да се качи в кабината.
ТРЕТА ГЛАВА
— Отскоро ли сте тук? — запита Ник, когато спря пред къщата в Брентууд.
Въпросът, напълно логичен, бе породен от редица неща: снежнобялата кожа, която можеше да остане такава само в някое скрито от слънцето място; непознаването на опасностите при бягане по натоварените улици на Лос Анджелис, и не на последно място — натрупаните по верандата кашони.
Рейвън се загледа в пристигналите, докато тя е тичала, огромни кутии. Знаеше от кого са — от Майкъл. Знаеше и какво има в тях — дрехи и други вещи. Не бе издържала на неговите ужасни думи, изпълнени с оскърбления и презрение, и бе побягнала, без да вземе нищо със себе си.
Възнамеряваше да уреди преместването на багажа, но все още нямаше сили да се справи с тази задача. Ето че Майкъл я бе изпреварил, едва изчакал да минат три дни след продължилата две и половина години връзка. Може би дрешникът му трябваше за някой друг. Може би беше вярна клюката за бурна връзка в Мадрид между известния режисьор и страстна испанка. Може би бе намерил някое по-горещо, по-страстно същество — от плът и кръв, а не от лед.
„Аз също съм от плът и кръв, Майкъл!“ — крещеше от болка сърцето й, докато тя гледаше кашоните, символизиращи нейните грешки. Нима наранените след падането длани не доказваха, че и тя всъщност е едно обикновено човешко същество?
Ник очакваше кратък отговор на въпроса си и дори разчиташе да поведе лесно разговор за мястото, откъдето непознатата идваше и за впечатленията й от Лос Анджелис. Вместо това разбра, че е причинил болка.
Очевидно Снежанка се чувства самотна в този град. Самотна и ужасно тъжна.
— Целия си живот съм прекарал в Лос Анджелис — каза той накрая. — Ако нещо ви интересува, ще се радвам да помогна.
Топлотата в неговия глас я накара да го погледне с прекрасните си сини очи, изпълнени с почуда и объркване.
— Благодаря, но от петнадесет години живея тук.
Сега нейните думи предизвикаха учудване и неописуем интерес, накарал стоманата в неговите очи да заискри. Рейвън припряно отмести погледа си встрани. Мина доста време, преди да заговори отново, но вече с прецизния глас на адвоката, на жената, посветила целия си живот на парични дела.
— Ще ме изчакате ли за момент? Само ще си взема портфейла, и се връщам.
— Защо?
— За да платя бинтовете.
— Не — настоя Ник. — Нито ще ми плащате, нито ще ходите вътре сама. — Видя, че неговият тих, но настоятелен глас предизвика учудването й, и продължи: — Ще ви бъде трудно да използвате ръцете си, преди да са превързани. Защо не ми разрешите да ви помогна? Трябва да се уверя, че не се нуждаете от болница.
— Мислех, че сте градинар. Да не би да разбирате и от травматология?
Говореше приветливо, без нотки на обида, но въпреки това Ник почувства раздразнение в тона й. Снежанка очевидно го мислеше за градинар. Логично заключение, разбира се, при вида на протритите му дънки, работната фланелка и пълния с рози камион. Щеше ли да промени намерението си да не го допуска в къщата, ако й разкриеше, че е по-заможен —
Странно защо, но Ник изпита силно желание новата му познайница да приема и уважава тридесет и шест годишния градинар и да не счита живота му за пропилян. И той щеше да разбере какво мисли тя. Реши да я остави с убеждението, че е градинар, и едва по-късно да разкрие пълната истина за себе си.
В известен смисъл той наистина беше градинар. Тази професия някога му помогна не само да завърши образованието си, но и да сътвори редица неща…
Николас Голт беше все още в колеж, когато изобрети уреди за стимулиране и тонизиране на тялото — качества, необходими в градинарството. Революционното изобретение го направи милионер много преди неговото официално дипломиране но архитектура и озеленяване. Но това беше само началото. Последва хотелската верига „Идън ризорт“, а със завършените неотдавна „Идън — Аспен“ и „Идън — Кармел“, колекцията му от малки луксозни хотели, разположени сред проектирани от него прекрасни градини, достигна четиринадесет на брой.
Какво щеше да стане, ако кажеше на Снежанка, че той е собственикът и изпълнителният директор на „Идън Ентърпрайзис“ и че пълният с рози камион е предназначен за собствения му имот на хълма в Бел