Еър?
По-силно от всякога Ник искаше да повярва, че за нея нямаше никакво значение с какво точно се занимава той и не желаеше да го пусне поради някакви други причини. Още бе рано да си прави заключения, но инстинктът му подсказваше, че е прав. Трябваше да закриля две дъщери, две прекрасни момиченца, чиито сърца вече бяха разбити от една егоистка, загрижена единствено за удоволствия и пари.
— Не съм травматолог — каза той. — Градинар съм.
— Градинар, който разбира от разкъсвания по дланите и коленете?
— Точно така — подсмихна се Ник. —
Един вътрешен глас го предупреждаваше, че той вече знае коя е и каква е, но отказа да се довери на този глас, когато погледна към нея и съзря все още изписаната върху лицето й чаровна нерешителност.
— И така, мога ли да вляза?
— Да… благодаря. — Тя, разбира се, нямаше друг избор. Беше наистина безпомощна, с тези изподрани и окървавени ръце. Не знаеше дали ще се справи дори с дръжката на вратата. Трябваше да го остави да й помогне. Но искаше да му плати бинтовете и нещо много глупаво и опасно — да се довери на неговата неочаквана учтивост.
— Ключът? — попита Ник, когато, през лабиринта от кашони, накрая се добраха до входната врата.
Ключът се намираше отпред, в дълбокия й десен джоб, откъдето не можеше да изпадне лесно, докато тя бяга. Ник проследи нейния поглед, прошарил от двете изранени длани към джоба. Съзнаваше, че е толкова привлекателен, колкото тя е красива, и че почти всяка друга жена, дори наранена като нея, би приела съблазнителната възможност да се случи нещо, дори само след една лека подканяща усмивка…
Но Снежанка не се усмихваше. Явно приемаше за естествено да я докосва, докато вземе ключа, и вместо да почервенее, тя стана още по-бледа.
Настана конфузно мълчание, през което тя очакваше той да вземе без покана ключа, а Ник стоеше като вцепенен.
— Предлагам… ако не възразявате… ключът е в джоба ми.
— Добре. „Спри да ме гледаш, като че ли ще те нараня, по дяволите!“
През последните двадесет години, след онова съдбоносно лято, когато Рейвън Уинтър навърши тринадесет и изведнъж стана изключително привлекателна, мъжете я желаеха силно. Всеки един от нейните любовници през тези години сега би се хилил цинично, в похотливо очакване на контакта, след който щеше да се радва на нейната безпомощност и своята власт.
Но този мъж не се хилеше. Сивите му очи останаха сериозни и когато накрая взе ключа, с едва доловимо нежно докосване, Рейвън потръпна с благодарност.
Ник не показа с нищо, че е усетил реакцията й. Отвори вратата и изчака тя да пристъпи в смразяващата белота на своето жилище. Не можеше да я обвини за липсата на цветове, защото не знаеше откога живее тук.
Искаше да й предложи продължителен топъл душ. Щеше само да пусне водата и да й помогне да почисти раните си, когато излезеше от банята, загърната в хавлия, а накрая — да превърже снежнобялата кожа със снежнобелите бинтове. Но предложението би могло да я изплаши. За нея Ник беше само един непознат и тя трябваше да бъде предпазлива, макар че той никога не бе уважавал мъже, които се възползват от голотата и безпомощността на жени.
Отидоха в кухнята. Ник пусна чешмата, нагласи внимателно температурата на водата и Рейвън подложи под хладката струя ръцете си. Водата галеше приятно изранените длани, но при вида на стичащата се кръв тя направи болезнена гримаса и присви дългите ресници над поразително сините си очи.
— Да ви приготвя нещо силно за пиене? — предложи Ник. — Мислеше да стори това по-рано, но се отказа по същата логика, по която се отказа и от душа. Не искаше с нищо повече да я нарани или изплаши. Но явно болката беше остра и трябваше да бъде притъпена с нещо. — Може би ще помогне — продължи той.
— Не… благодаря — отговори Рейвън с рязък глас и с все още затворени очи, но само след минута върху устните й се появи бледа усмивка. — Всъщност вече се чувствам по-добре.
Постепенно галещата водна струя отми кръвта и Ник спря чешмата. Искрено съчувстваше на Рейвън и изпитваше неприязън към самия себе си, че ще усили нейните болки след малко, когато започне да обработва раните с марля.
— Да видим как изглеждат сега пораженията — каза той нежно.
Тя бавно отвори очи и с ужас погледна надолу, към ръцете си, ласкаво придържани от неговите ръце. И двамата си отдъхнаха с облекчение — нямаше нищо страшно. Дланите бяха само ожулени, макар че кожата бе изстъргана като с острие на бръснач. За щастие нямаше дълбоки рани с пясък и мръсотия в тях.
Щеше да мине доста време, преди Рейвън отново да почне да си служи свободно с ръцете, но фините пръсти, така застрашително покрити до преди малко с кръв, бяха останали като по чудо без драскотина. Тя можеше сама да разкопчае шортите си, да събуе обувките, да пусне чешмата и дори да се превърже.
Ник се засмя, вдигна очи от дланите и погледна към лицето й. В отговор получи изпълнена с благодарност и спираща дъха усмивка, от което застина запленен и изпълнен за момент с изкусителни помисли. Искаше да вижда отново и отново тази прекрасна усмивка, както и много други — по-самоуверени, по-щастливи и по-лъчезарни.
„Искаш да видиш лъчезарна усмивка? — настояваше насмешливият глас на действителността. — Очакваш покана да й свалиш ципа и заедно да вземете душ? Толкова е лесно. Просто кажи на тази жена, която носи марково облекло за джогинг и притежава къща, баснословно скъпо оборудвана, кой всъщност си ти.“
— Е, добре — промълви накрая Рейвън и отдръпна ръцете си, преди той да е усетил, че треперят. Още докато стискаше очи пред отмиващата кръвта вода, внезапно я осени една идея, която все повече се загнездваше сред мълчаливите викове на нейното наранено тяло. Когато отново, отвори очи и срещна неговата приятелска усмивка, идеята прерасна в план. Реши да сподели с него намерението си, но видя, че лицето му бе приело непроницаемо изражение, и се разколеба.
— Предполагам, че сте забелязали градината ми или, по-скоро, липсата на такава — започна тя притеснено. — Чудех се дали ще имате нещо против, ако се заемете с нея вместо мене?
Ник бе успял да възвърне самообладанието си и я изслуша с напълно сериозно изражение, въпреки изкусителната й усмивка. Отдаваше му се неочаквана възможност да види още много усмивки и да научи повече за Снежанка. Предложението го изкушаваше, но и притесняваше. Реши първо да я изпита. Знаеше, че лъжата е най-големият враг на една връзка, но от друга страна тази лъжа бе необходима, докато той не разкриеше нейната истинска същност.
— Защо не? — усмихна се той. — Ще се радвам да го сторя, но само при едно условие.
— Да?
— Трябва да участвате активно в работата ми. Ще ми кажете какво искате и какви храсти и цветя предпочитате.
Красивото й лице помръкна от притеснение. Тя присви рамене като под тежестта на още един нежелан товар.
— Не разбирам нищо от цветя.
— Но аз разбирам. Вашата задача ще бъде само да разгледате каталозите, които ще ви предложа. Подберете по ваш вкус цветя — само които ви харесват, а останалото ще свърша аз.
Ник замълча, докато мислено се опитваше да си припомни каква е програмата му за следващите дни. Времето, отделено за неговите дъщери, бе неприкосновено, но можеше да намери пролуки сред управленските ангажименти в обширната си империя. Утре рано сутринта той и момичетата заминаваха за почивните дни до ранчото в Санта Барбара, но следващата седмица изпълнителният директор на „Идън Ентърпрайзис“ щеше да отдели време, за да бъде градинар на Снежанка.
