— Ето какво ще направя. Утре сутринта, много преди да се събудите, ще оставя на верандата пакет с каталози. Прегледайте го през уикенда, а следващата седмица можем да се видим и да ми кажете какво сте решила. По кое време ще бъде удобно за вас?
— Винаги — отговори тя с приятелска усмивка и леко поклащане на рамене. — С изключение на времето, през което съм на работа.
— Значи преди или след работа?
— Преди, ако нямате нищо против. По това време на деня успявам по-лесно да контролирам програмата си.
— Определете тогава деня и часа, моля ви.
— Ами… понеделник? Ще си бъда вкъщи до девет и половина.
— Ще бъда тук в седем и четиридесет и пет.
Въпреки нерешителния протест на Рейвън, преди да си тръгне Ник премести кашоните от верандата в просторната всекидневна. До преди малко бе останал с впечатлението, че стаята напълно е лишена от цветове, но когато влезе в нея за втори път, видя, че върху пухкавия кремав килим до дивана бе поставена издута виненочервена чанта, на която със златни букви бяха изписани инициали те „РУУ“. На самия диван се виждаше и същото портмоне, а върху алабастровата масичка за кафе лежеше книга. Знаеше тази книга.
— „Даровете на любовта“ — каза той. — Майка ми я намира за изключителна.
— Същото чувам и аз. Днес я купих. — Рейвън се обърна замислено към книгата и бегла усмивка заигра върху устните й.
— Защо се усмихвате така?
Този ненадеен въпрос я накара да се изчерви. Още по изненадващ за самата нея бе и проронилият се от устата й отговор:
— Вероятно защото си мислех за предстоящия уикенд: подбирам цветя и чета любовен роман.
— Необичайно ли е това за вас?
— Да — усмихна се тя, — обикновено не прекарвам така почивните си дни.
— Но е хубаво, предполагам.
Този мъж говореше напълно сериозно и приветливо, сякаш наистина се грижеше тя да прекара добре уикенда. По-тялото й полази тръпка.
— Вече трябва да си тръгвам, за да вземете един топъл душ. Между другото, казвам се Николас Голт — спокойно произнесе името си той, въпреки че вътрешно се притесняваше и следеше нейната реакция. Нищо Или името не й говореше нищо, или просто бе най-добрата актриса в града. Ник предположи, че е първото. Имаше необичайно име. Разбира се, според неговата деветгодишна дъщеря, в телефонния указател на Лос Анджелис фигурираха поне четирима души, наричащи се „Николас Голт“, и нито един от тях не бе неин баща. Пък и името му не бе толкова известно, колкото хотелите от веригата „Идън Ризорт“.
— Приятелите ме наричат Ник.
— Приятно ми е. — Тя се усмихна дружелюбно, но веднага след това прие отново сериозен вид, а крехкото й тяло се сви като в очакване на удар. — Аз съм Рейвън.
Проронените думи не изненадаха Ник. Върху кашоните той беше прочел „Рейвън Уинтър“ и адреса.
„Знам името ти — помисли си той. — Но не знам, а искам да разбера, защо си мислиш, че може да те обидя. И наистина ще разбера…
— Рейвън. Звучи прекрасно.
ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
Кодиак, Аляска
Петък, 10 март
В непрогледния среднощен мрак се стелеше сняг на едри парцали. По това време обикновено Холи пишеше, за да избяга от собствените си мрачни спомени в своите измислени светове на любов и щастие.
Но тази нощ не можа да се освободи от кошмара на потисканите дълбоко в нея страхове. Плашеше я и обещанието пред Рейвън Уинтър, че ще отиде до Лос Анджелис да се срещне лично с Джейсън Коол.
След приключването на телефонния разговор, Холи дълго остана загледана през прозореца на всекидневната в бушуващия ад навън. Едва когато проблясъците на пролетната зора успяха да пробият снежната нощ, тя се затътри към спалнята. Отвори ухаещия на кедър гардероб и протегна ръка към единствената окачена вътре дреха.
Върху муселина в слонова кост бе изобразена изящна поляна с диви цветя в нежнорозово, зелено, златисто и бледомораво. Дрехата беше с нрави, прихванати около китката ръкави, висока набрана яка и освен няколкото басти около гърдите, по нея нямаше нищо друго особено. Приличаше на нощница: семпла и скромна. Бе с десет месеца по-голяма от Холи и принадлежеше на майка й. Преди тридесет и една години, в Деня на Свети Валентин, облечената в тази рокля седемнадесетгодишна Клер Джонсън бе станала съпруга на Лоурънс Елиът.
Като малка Холи често обличаше роклята.
— Изглеждаш толкова голяма, Холи Елизабет Елиът и… толкова красива! — всеки път й се възхищаваха с любов нейните родители.
Изминаха повече от двадесет години, откакто Холи за последен път бе сложила роклята, и седемнадесет, откакто в живота й щастието бе помръкнало…
— Има толкова мек нос, тате! — възхитено извика тригодишната Холи, когато Лоурънс я повдигна да докосне носа на породистата кобила и тя за пръв път почувства кадифената мекота на конската муцуна.
Холи се чувстваше истински щастлива, когато отиваше с баща си до конюшнята — едно от многото места, където той работеше, за да прехранва семейството си. Тя живееше в истински свят на приказки, обгърната от безпределната обич на родителите си.
Баща й, красив едър мъж, чиито тъмнозелени очи заблестяваха, когато я зърнеше, се готвеше за ветеринарен лекар. Трябваше му повече време, защото не можеше да учи редовно. Един ден щяха да си имат собствена клиника. Той обичаше всяко живо същество: било то голямо или малко, диво или питомно. Майка й щеше да приема пациентите и да помага в останалата работа.
Животът на Клер Джонсън и Лоурънс Елиът не беше лек, но голямата обич помежду им и към златокосото момиченце ги караше да вярват, че са способни да постигнат и невъзможните неща.
Лоурънс и Клер продължиха да мечтаят дори когато се получи повиквателната за Виетнам. Вярваха, че Лоурънс ще се прибере у дома жив и здрав, ще завърши редовно колеж със стипендия, а на тринадесетия рожден ден на Холи ще бъде ветеринар.
Но прекрасните сънища не се сбъднаха. Два дни преди изтичането на службата във Виетнам, взводът на Лоурънс се върнал от джунглата без него. Пристигна само кратко съобщение за смъртта му, от негов приятел — войник, Дерек Бюрк, Дерек бил до Лоурънс, когато куршумът пронизал гърдите му. Преди да издъхне в ръцете на приятеля си, Лоурънс говорел колко много обича жена си и дъщеря си. Върнали вещите, но тялото останало в джунглата — било невъзможно да се пренесе под огъня на врага.
Дерек пристигна при Клер седем месеца след смъртта на съпруга й. Каза й, че бил неговият най-добър приятел. Преди смъртта си Лоурънс го заклел, когато се върне в Щатите, да посети Клер, да се увери, че малката Холи е добре и да каже на Клер да продължи да живее живота си.
Дерек бе мил, любезен и се държеше прекрасно с Холи. Клер дълбоко страдаше по загубата на Лоурънс, но с този мъж, който също го обичаше, тя се чувстваше значително по-добре.
Двамата се ожениха осемнадесет месеца след смъртта на Лоурънс. Всички се преместиха от малкия апартамент, където Клер и Холи бяха живели с Лоурънс, в просторна къща с обширен двор. Промяната бе наистина значима — заминаха от Монтана за Вашингтон, — но и навяваща носталгични спомени за изгубените мечти на семейството да се премести в същия град, където Лоурънс възнамеряваше да следва ветеринарна медицина.
Дерек отиде във Вашингтон, не обаче за да следва, а заради бизнеса си, който Клер така и не разбра какъв е. Знаеше само, че провежда някакви „консултации“, свързани с натрупания от него опит във Виетнам,
