останат ребра до края на живота ми.
— Ти глупав и нахален. Последвал Господар. — смесена воня на развалено обля ноздрите и аз се закашлях. — Ти много глупав. Сега Господар накаже тебе. Върви! Не бях направил и две крачки, когато светът се преобърна. Свестих се в малко каменно и влажно помещение. Електрошок. Бяха ме зашеметили с електрошок, за да не проследя пътя до скривалището им. Бяха ме вързали за стената досущ като Христос. До мен Хред беше разпънат по същия начин, но все още беше клюмнал. Явно дозата му е била по-голяма. В следващия момент вратата се отвори рязко и вътре нахлу Растър с още двама-трима от неговата охрана. Ухилих се като полуидиот.
— Пак съм аз, Расти. Не очакваше да ме видиш, нали, стари приятелю?
— По дяволите, Джак, затваряй си голямата и мръсна уста. За момент настъпи тишина.
— Виждаш ли, Джак — продължи след миг Растър — на Нора аз ти пощадих живота. Оставих те жив. Но ти с твоята нахална самомнителност се появи отново. Да не си станал самоубиец, Джак, за какво ти трябваше да идваш тук?
— Има нещо у теб, което ми принадлежи — отговорих невъзмутимо аз.
— Как ще ти принадлежи, свещени глупако — изкрещя той. — Тогава аз ти го взех, сега то е мое, не разбираш ли, мое е, мое!! Хред изхълца и се събуда. Растър го погледна унищожително.
— И за какво ти трябваше да мъкнеш този нещастник? Да не си е помислил, че може да се справи с мен? Растър го хвана за лицето и му изкрещя:
— Ти ще умреш първи, глупако. Прокълни момента, в който си срещнал Джак! Утре сутринта ще дишаш за последен път! Той се извъртя и тръгна заедно с неговите горили. На прага на вратата се спря. Обърна се и отсече:
— Между другото, Джак, ти също ще умреш. Не се надявай на нищо. — и затръшна вратата.
— По дяволите, Хред. Как можа да се случи? Как ни откриха? Нали беше на пост?!
— Предполагам, че са знаели за теб от самото ти пристигане на Калания. — отвърна мрачно той. Отново настъпи тишина. Бяхме увиснали на своите окови като разчленени раци и се умърлушвахме с всяка измината минута. Наблюдавах внимателно стаята, но без резултат. Стените бяха влажни и солидни, подът мръсен и всякакви създания се движеха по него. Не виждах никакъв начин да се измъкнем. Всяка идея се топеше още в зародиша си. Дали бяхме обречени наистина?! Изкарахме така около два-три часа, когато Хред взе да опява:
— Господи, Джак, мислиш ли, че това копеле наистина ще ни пречука? Никога не съм мислил, че ще свърша по този начин.
— Да ти кажа честно, Хред, вече ме е страх да мисля каквото и да е. Май че ни остава само да се молим. — казах аз и погледнах тесният процеп, който се явяваше като естествен отдушник на тази дупка. Навън нощта бавно започваше да настъпва. Въздухът чувствително се разреди и стана студено. „Животът е кратък, помислих си, дяволски кратък“.
V.
Тъмнината ни обгърна постепенно и ние заспахме, увиснали безпомощно на влажната стена. Място не можех да си намеря от безпокойство, но умората, предизвикана от висенето на стената си каза думата в решаващия момент. Дали изпитвах разочарование от безразсъдните си постъпки, гузна съвест заради въвличането на Хред в цялата работа, или яд заради лошия късмет, който имах, беше трудно да се каже. По-скоро бях обладан от диво любопитство. Играчката, която трябваше да послужи занапред за защита на земното човечество се намираше, бог знае защо, в ръцете на един агресивен и амбициозен десантчик и който, лично аз вече бях убеден в това, едва ли имаше нещо общо със своето правителство. Скритите факти говореха сами по себе си достатъчно, за да се убедя, че Растър бе замислил всичко съвсем сам или поне с няколко негови лични бойни другари. Цялата акция е замислена и изпълнена със завиден перфекционизъм. Каква е финалната част от операцията, срещу кого евенту ално ще бъде използвано п сихотронното оръжие, за мен си оставаше загадка. Да,такива мисли се въртяха в главата ми докато сънят ме обори. Трябва да сме спали не повече от час, когато викове на изненада, уплаха и суматоха нахлуха във влажната изба и ни разбудиха. Хред каза:
— Може ли да се надяваме, Джак, на някакво спасение, на някой, който се е сетил да дойде и да ни спаси нещастните задници?
— Боя се, Хред, — казах аз — че и аз бих се изненадал на всякаква помощ. За идването ни тук знаем само двамата. Навън суматохата се усили и виковете се превърнаха в писъци. — Не се сещам — продължих аз — кой би могъл да до… Силен удар ме прекъсна и вратата изхвърча заедно с пантите, сякаш никога не е била там. Тъмнината, в която се намирахме се разреди съвсем леко от светлините в коридора, на пода лежеше обезглавен труп и пушек се носеше из въздуха. Някой извика: „Вратите! Затворете всички врати! Ще избяга!“ Двама души се появиха на прага на зейналата дупка, била някога врата.
— Господи, виж! — промълви единият и уплашено се озърна назад. То е изкъртило вратата. Трябва да кажем на Растър! И в един следващ миг, в една малка част от секундата, ние видяхме как телата им буквално експлоадираха, разпаднаха се на малки парченца. Кръв, парчета месо и кости имаше навсякъде. Картината напомняше много спукването на детски балончета. Двамата с Хред гледахме като зашеметени и страхът доземаше съзнанието ни. В следващият момент тънък и протяжен вой разтърси централния ми мозък и нервната ми система. „Всички ще умрете, нещастници! Ще ви избивам един по един, докато не ми дадат психотрона! Доведете ми тоя Растър!“
— Зинар — извиках аз и объркано погледнах Хред, — но какво прави тук Зинар, това беше той, познах го. Как ме е намерил?
— Май твоят „народ на Рика“ не е толкова добронамерен — язвително рече Хред. — Според мен — продължи той, — той не те е намерил, а чисто и просто те е проследил. Само че е интересно, защо ли? И както чуваш, май не е дошъл за теб.
— Да, интересно защо търсеше Растър? Защо точно Растър му трябва и откъде го познава? Суматохата навън като че ли потепенно стихна. От време на време се чуваше по някоя къса и отсечена заповед, разнасяше се тропот на бягащи крака. Изпаднали в тотално недоумение, ние напрягахме слуха си, за да доловим какво ставаше. Изведнъж се разнесе адски взрив, последван от оглушителен кънтеж, чуха се звуци от падащи камъни и после настана тишина. Бяха изминали пет минути, когато на входа се появи Растър, придружен от десетина въоръжени до зъби мъже, навъсен като буреносен облак. Когато влезе в нашия затвор, вдигна ръката си, посочи ме с показалеца си и гневно каза:
— Ти, Джак, си се сгодил със самия дявол! Досега трябваше да < умреш поне пет пъти. Господ ми е свидетел, че имам хиляди причини да те убия, но кой знае защо ти си още жив. И откъде се взе, този, как се казваше… Да, Зинар. Този Зинар, който каза, че ти си го довел до тази дупка, така каза той — „дупка“! Искам веднага да ми кажеш кой е този Зинар и което е по-важно, накъде отиде с моя психотрон. Скъпо ще ми пл…
— Той е взел психотрона — прекъснах го недоумяващо аз. — Зинар е взел психотрона. Значи затова е дошъл тук, а аз, глупакът, си помислих, че е дошъл да ме спасява…
— Глупости — изтърси Растър. — Корабът. Ами, да, всичко е било капан от самото начало. Дали са ми техен кораб, за да могат да ме проследят и после да се доберат до…
— Чакай, чакай! Успокой се малко, кои са тезе „те“ и откъде ги познаваш?
— Ще ти кажа само при условие, че ти ми обясниш за какво щеше да използваш психотрона.
— Щях да го използвам ли! Та аз тепърва се каня да го използвам. Имам намерение да отида и да си го взема, и ти си човекът, който ще ме заведе до там!
— Съжалявам, Растър, ще трябва да те разочаровам. Ти знаеш моето условие. Никъде няма да мръдна докато не ми кажеш всичко. Той ме гледа дълго без да каже нито дума. После кимна на своите стражи и те отведоха Хред. Останахме само двамата и мрачната тишина на Калания.
VI.
— Сега вече знаеш всичко — каза Растър и веднага една дузина дула се насочиха в моята физиономия Той продължи:
