Майк Стоун
Свръхоръжието
I.
Океанът беше набразден от пурпурно-лазурните отблясъци на сиво-пепелявото „слънце“. Атмосферата беше знойна и мъглива, сякаш се намирахме в централна Англия, въпреки че на небето, или това поне, което трябваше да е небе, нямаше и следа от облак. Мястото, на което чакахме рианците, наподобяваше екзотичните плажове на Коста Рика — хаотично и безбройно разхвърлени малки подобия на раковинки, които издаваха звук, подобен на счупването на коледна играчка при настъпване.
Стояхме и зяпахме „небето“, и очаквахме мига, в който ще се появят във видимия спектър. От време на време Растър припряно изсумтяваше или чертаеше нещо с върха на крака си по земята.
Расата на каланийците бе доста сходна със земната, с изключение на някои малки подробности, разбира се — тъй че Растър не се отличаваше чак толкова от земен човек. Бяхме се запознали на един междупланетен симпозиум на Земята, мисля се отнасяше до подготовката на специални кадри към Ръководствата на планетите. Висок, добре сложен, със ярка зелена коса, (една от особеностите им), той беше напреднал в разузнаването на Калания до чин полковник, справяйки се с трудностите с лека ръка. Безкомпромисен тип, с характер. Познавахме се едва от шест месеца, но се беше съгласил да ме придружи с охота в мисията ми до Нора.
Междувременно сенките ни постепенно започнаха да се издължават. Въздухът като че ли малко се разреди и се дишаше по-лесно. Отстрани изглеждахме като две забравени кегли в пуста зала за боулинг.
— Не трябваше ли вече да са тук? — измърмори Растър. — М-м, да, предполагам, че всеки момент трябва да пристигнат — отвърнах.
От години на Земята сеправеха опити за създаване на психотронно оръжие — нещо, което би могло да замрази усилията на врага още в зародиш. Какви ли не опити се бяха правили в лабораториите с най- съвременна техника, но резултатите бяха много слаби, да не кажа нулеви. Едва с изобретяването на модулния генератор нещата придобиха по-реални граници. Той образува силно насочени мисловни единици, пораждащи в мозъчната кора на жертвата действия и мисли, адекватни на желанията на потребителя. На пръв поглед човек би си помислил, че това е достатъчно, за да се създаде оръжие. Но за да функционира едно такова бъдещо оръжие трябваше да има стабилизатор, който да усилва тези импулси и да ги концентрира в подходящата част на мозъка. Управлението на Земята реши, че най-подходящото място, където биха могли да направят такава част бе Риа — планета, отдалечена на три парсека от Земята. Те се бяха свързали с тамошното Управление и се бяха уговорили. За по-голяма безопасност, от гледна точка на с екретността, двете централи бя ха избрали една малка и невзрачна планета с атмосфера, близка до земната.
Беше изминал половин земен ден, когато неестественият метално-огледален отблясък на кораба на рианците отрази залязващото „слънце“ и се спусна като огромен пепеляв облак върху чаровната пустош на Нора.
— Най-после! — промълви отново Растър, когато страничните спирачни двигатели започнаха да пропускат сгъстен въздух. Гравитацията на Нора бе малко над земната, така че в крайна сметка след десетина минути корабът се плъзна като перце на повърхността и кацна без излишен шум. Добре бяха овладели Космоса тия момчета!
Люкът се отвори и отвътре изскочиха Корг и Кирд, познати още от школата по летене. Растър ме погледна озадачено:
— Надявах се, че и Нио ще дойде?! — А аз се надявам, че са донесли пратката — отвърнах и се запътих да ги посрещна.
— Джак Хемън, най-после след толкова години! Не съм те виждал от цяла вечност.
Ухилих се радушно:
— Никога не знаеш когаще имаш нужда от приятел. — Доста време ви чакахме, момчета — обади се Растър — имах чувството, че няма да дойдете.
— Според мен това — каза Корг и посочи металния контейнер до себе си — си е заслужавало чакането. Имаше метеоритна буря.
— Разбира се, разбира се — отвърнах полуунесено и прегърнах малкия контейнер. Най-сетне Земята претежаваше и двете части на бъдещото оръжие и вече можеше да се каже, че не се бои от врагове. Другата част бе заключена в секретната лаборатория на Земята.
— Господа — казах аз, продължавайки да стискам пакета сделката е приключена успешно. Беше удоволствие да се работи с вас.
— Надявам се да продължим да работим заедно — каза Корг, наведе се и ми прошепна:
— Не ми харесва партньорът ти. Бъди внимателен с него. — Обещавам ти, Корг — отвърнах. Надявам се да се видим пак. Довиждане — и се сбогувахме с тях. Те се запътиха към кораба — две смаляващи се фигури на фона на Нора. Наблюдавахме дълго и мълчаливо отлитащия прекрасен кораб на рианците. Докато се изгуби в небесата, наоколо почти притъмня. Червеникаво-лилавото сияние на луната на Нора придоби по-мащабни размери. Около нас цареше огромна тишина. Като че ли целият свят, цялата вселена; милиардите галактики, населени с най-различни причудливи форми на живот беше спрял да диша, бе замрял. Дори въздухът беше неподвижен. Огромна царствена тишина, два извънземни субекта за тази планета, придаващи по-голяма тайнственост на този пейзаж. Всичко това ми напомняше нереален, сюрреалистичен сън. Растър се обърна към мен, усмихна се леко и каза:
— Надявам се, че си доволен. Получи това, което искаше, нали?! — Предполагам, че е така, Расти. Само не мога да разбера какво искаш да кажеш. Нали знаеш, че ще ти платя, както се уговорихме. Не виждам защо се притесняваш.
— Аз ще ти кажа — отговори той и в един невероятно бърз миг, за една малка секунда в ръката му се появи пистолет. Малък дезинтегратор — оръжие, с което шега не биваше. Абсолютно точно и сигурно. Сега беше мой ред да се усмихна:
— Аз все още не разбирам. — Много добре разбираш, Джак. Не се прави на малоумен. Остави контейнера пред краката си и се отдръпни. Бавно, много бавно и без глупости. Не ме карай да го използвам — каза и кимна към оръжието си. Аз се наведох и оставих кутията на земята, като не изпусках Растър от погледа си. Не проумявах въобще какво става. Спомних си разговора помежду ни на Аркета, последвалото бизнес предложение от моя страна, доброто заплащане, което Растър щеше да получи. Явно беше обаче, че той искаше нещо много повече. Това като че ли не го бях предвидил. Отдръпнах се две крачки назад, като продължавах да го гледам право в очите.
— Може би, Расти, все пак ще ми обясниш какво, по дяволите правиш — провикнах се аз. Сред тази царствена тишина гласът ми прозвуча като кънтеж — наясно си, че модулът не може да работи без стабилизатора. За какво го взимаш тогава? Знаеш, че модулът е в лабораторията ми на Земята.
— Много добре знам това, приятелю — ха-ха — изсмя се той — каква удобна дума само, а?! Много добре знам, че модулът беше в лабораторията ти на Земята. Обаче моите хора се погрижиха за него. В момента той лети за Калания. Сега стана ли ти ясно всичко?
— Това е подло, Раст! — изкрещях му. Той се наведе, взе модула и с пистолет, насочен право в лицето ми, тръгна към мен.
— Нито за момент не съм го отрекъл. — каза той и пистолетът почти опря носа ми — В крайна сметка такъв е животът. Това беше последната дума, която чух. Той вдигна високо дясната си ръка, и в следващия момент светът за мене стана ослепително бял.
II.
Господи, ти ли си? Къде съм? Жив ли съм? Милиони въпроси с безброй неясни отговори. Съзнанието ми се върна като бърз влак на малка гара, и със същата скорост си отиде. Имах чувството, че не живея, не дишам, не се движа, само осезание, усещане в онова пространство в главата ми, наречено мозък. Усещах се — точно така, не си представях, а се усещах увиснал в безтегловност, махах безпомощно с ръце и крака и се опитвах да извикам, но глас, звук от устата ми така и не излизаше. Бях заобграден от бял безбрежен вакуум и чувството за безпомощност ме влудяваше. Усещах, че падам, но къде в този бял безкрай и кога,
