— Не може ли и аз да се запозная с него?
— Ще се запознаеш, но първо искам да поговорим насаме.
— За какво?
— По работа. — И с усмивка отговори на въпроса, който момчето не смееше да зададе: — Не, не е ченге.
Тими се разсмя весело.
— Как се сети, че си мислех за това?
— Защото те познавам, глупчо. Върви сега да се храниш.
Той тръгна с останалите и взе да мърмори, че не искал пак да яде от вчерашната яхния. Сам му бе обещала да дойде да го вземе, когато свършат с разговора „по работа“.
Докато обядваха, тя най-подробно разказа на Норман Уорън за детето.
— Може ли да го видя? — попита накрая той. Отидоха да потърсят Тими в голямата трапезария.
Уорън разглеждаше всичко с интерес и погледът му често се спираше на поразително красивата жена в лилавия пуловер, чувстваща се така уверено в своя инвалиден стол. Самото пребиваване тук за него бе преживяване. Начинът, по който се поддържаше ранчото, и ведрите лица на хората му подсказваха, че начинанието на Саманта се развива успешно. Ала изобщо не бе подготвен за удивителните й постижения, на които се натъкна, когато се срещна с Тими, когато момчето, подпомогнато от Джош, се качи на коня, когато Саманта препусна редом с него и когато останалите деца се върнаха от училище и започнаха уроците по езда. Норман Уорън си тръгна чак след вечеря, и то с неохота.
— Иска ми се да остана тук завинаги.
— Съжалявам, не мога да осиновя и вас — разсмя се Сам. — И за щастие не отговаряте на изискванията, за да ви приема в школата си. Но винаги, щом имате желание, можете просто да ни дойдете на гости и да пояздите с нас, ще ни бъде много приятно.
Той се смути и промърмори под нос:
— До смърт се боя от конете.
— Ще ви излекуваме — сниши глас и тя.
— Изключено. Няма да ви позволя. — Двамата избухнаха в смях и Уорън потегли.
Бяха се споразумели да му плати хонорар от десет хиляди долара, за да я представлява в съда. Сам много го харесваше и той очевидно харесваше Тими, тъй че имаше основание да се надява, че съществува някакъв шанс да спечели делото. В противен случай можеше да обжалва. Уорън бе подчертал още веднъж, че няма да е лесно. Но не беше и невъзможно, налице бяха доста аргументи в нейна полза, не на последно място обичта, която тя и Тими питаеха един към друг. Адвокатът очакваше, че вместо да работи против нея, обстоятелството, че и двамата са на инвалидни колички, ще внесе допълнителен драматизъм и по-скоро ще предизвика симпатии. Ала това тепърва щеше да се види. Следобед Саманта бе подписала документите. Уорън щеше да внесе жалбата в Лос Анжелис още на другата сутрин и щеше да настоява делото да бъде насрочено за възможно най-близка дата.
— Мислиш ли, че той може да ни помогне, Сам? — погледна я тъжно Тими, докато го придружаваше до неговата стая.
Тя му бе обяснила кой е Норман Уорън и с какво ще се занимава.
— Надявам се, скъпи. Ще видим.
— Ами ако не успее?
— Тогава ще те отвлека и ще се скрием сред хълмовете. — Шегуваше се, но докато отваряше вратата и палеше лампите, момчето я гледаше със светнали очи.
— Добре.
Едва когато си тръгна, Сам започна да се тревожи за същото. Ами ако адвокатът не успее?… Не, длъжен бе да успее… длъжен бе да спечели делото. Не би понесла да загуби Тими. Преди да стигне до голямата къща, вече си бе втълпила, че това никога няма да се случи.
36
За пръв път през живота си Тими се радваше на такава Коледа, за каквато мечтаят всички малчугани. Камарата от кутии с подаръци стигаше почти до тавана: дрехи, игри, мозайки, червена пожарна кола с пожарникарски шлем за него, пуловер за мечето му и дори някои неща, които Сам лично му бе приготвила. А в голямата трапезария имаше разкошна елха и играчки за всички деца, които в момента живееха в ранчото. По нейна молба един от възпитателите се бе преоблякъл като Дядо Коледа и тази сцена върна Сам и Джош към годината, когато ролята на благия старец се изпълняваше от Тейт Джордан. Споменът за това как мъжът, когото все още обичаше толкова много, поставя ангелче на коледното дърво, прониза сърцето й като нож. Изведнъж пред вътрешния й взор се занизаха картини с Тейт, но и с Джон, за когото толкова рядко се сещаше. Знаеше, че му се е родило второ дете и че телевизионната компания най-сетне е уволнила Лиз заради досадното й присъствие на екрана. Кариерата на Джон Тейлър все още процъфтяваше, ала когато от дъжд на вятър го гледаше, Сам го намираше твърде изкуствен и безизразен, прекалено красив и ужасно отегчителен и се чудеше как изобщо го е обичала. Удивително бе да видиш как единайсет години от живота ти се изпаряват, сякаш никога не са били, и дори да не те е грижа. Но с Тейт положението бе по- различно.
— Сам… може ли да ти задам един шантав въпрос? — рече Джош, докато стояха сами в един ъгъл и се радваха на децата, които с нетърпение отваряха подаръците си.
— Разбира се. Казвай. — Но вече знаеше какво ще я попита.
— Беше ли влюбена в Тейт Джордан?
Тя го погледна открито и бавно кимна.
— Да, бях.
— Той затова ли напусна?
— Вероятно. Предпочел е да се оттегли. Бях му казала, че не желая да играя същата игра, както Каро и Бил. Ала Тейт беше на мнение, че една дама не бива да обича работник от ранчо, най-малкото пък открито — тъжно добави Саманта. — Затова си е заминал.
— Досещах се, че е нещо такова.
— Той направо полудя, когато разбра кой е бившият ми съпруг… Каза, че не бил достатъчно добър за мен. Или нещо подобно, но също толкова тъпо…
— Глупости! — ядоса се Джош. — Тейт струва колкото десет такива мухльовци. О… — Той силно се изчерви. — Извинявай, Сам…
Тя се засмя.
— Няма нищо. И аз тъкмо си мислех същото.
— И нито ти е писал, нито нищо?
— Не. Имам чувството, че съм го търсила и в последното ранчо на тази страна, но така и не го открих.
Джош я погледна съчувствено.
— Ужасно е жалко, Сам. Той беше добър човек и винаги съм мислел, че те обича. Може би ще се появи някой ден, просто да каже „здрасти“ на Бил, на мен и на Каро, а вместо това ще завари теб.
Сам поклати глава с напрегнато изражение.
— Надявам се да не го направи. Защото ще преживее страхотен шок. — Говореше за краката си, но сега пък Джош поклати глава.
— Да не мислиш, че за него това ще има някакво значение?
— Все едно, Джош. За мен има. Вече всичко е свършено. Ала затова пък ми остават децата.
— На твоята възраст, Сам? Ти си луда. На колко години си: двайсет и осем, двайсет и девет?
— Джош, обичам те — усмихна се тя на възрастния човек. — На трийсет и три съм.
— За мен няма разлика. Представи си, че си на петдесет и девет, да видим как ще се почувстваш тогава.
— На теб ти стоят добре.
— Четкаш ме, но ми е приятно — ухили се той, ала после отново стана сериозен. — Обаче приказваш глупости, ще знаеш. За Тейт. И все едно дали става дума за него или за някой друг, твърде млада си, за да
