върти колелата, опитвайки се да избяга от нея, ала адвокатът здраво държеше стола му, докато тя го прегръщаше и крещеше с пълен глас:
— Детенцето ми… детенцето ми…
— Сам… Сам!
Жалните вопли на Тими късаха сърцето й, тя инстинктивно обърна стола си и се опита да се промъкне между Джош и Норман, за да стигне до него. Но Джош хвана ръчките отзад, а Норман застана на пътя й. Двамата мъже моментално се бяха разбрали, без да разменят и дума. Сега тя не можеше да направи нищо. Майката направо се бе проснала върху Тими.
— Махни се… — Сам се опитваше да избута Норман. — Трябва да го видя.
— Не може, Сам! — тихо, но твърдо каза той, а Джош не пускаше стола й.
— Трябва да го видя, по дяволите… Джош, пусни ме! — Тя се разплака. Адвокатът на майката вече буташе малката инвалидна количка към изхода на съдебната зала. В отчаянието си Тими се обърна назад и размаха ръчички със свито от болка лице.
— Сам… Сам!
— Обичам те! — извика тя. — Обичам те, Тими! Всичко е наред! — Момчето изчезна от погледа й и сякаш последното грамче сила я бе напуснало, Саманта зарови лицето си в длани и захлипа. В първия момент никой от двамата мъже не знаеше какво да стори, после Норман коленичи до нея.
— Толкова съжалявам, Сам… Ще обжалваме.
— Не — с усилие промълви тя. Извади носната си кърпа и поклати глава. — Не. Не мога да му причиня това.
Норман кимна и направи знак на Джош. Нямаше за какво да стоят повече тук. За Саманта и Тими всичко бе свършено. Тя го беше загубила.
38
До края на седмицата Саманта не се показа навън от голямата къща, през първия ден дори не излезе от стаята си. Норман бе дошъл да вземе нещата на Тими, за да ги върне на социалния работник, но тя не пожела да го види, Джош щеше да се погрижи за всичко. Сутринта Норман два пъти бе чукал на вратата й, дори бе опитал да говори с нея по телефона. Ала Сам не искаше да вижда никого, освен Тими. Току-що бе загубила и последната любов в живота си.
— Ще се съвземе ли? — тъжно попита Норман и Джош поклати глава с просълзени очи.
— Не знам. Тя е силна, но преживя много раздели. А тази… Нямате представа как обичаше това дете.
— Разбирам — тъжно кимна Норман. След като бе излязъл от съда предишната вечер, той бе седнал в своя мерцедес, бе натиснал до края газта и носейки се към къщи със сто и двайсет километра в час, се бе разплакал, за пръв път в своята кариера. — Бих искал да я видя, когато е готова за това. Ще ми се да поговорим и за евентуално обжалване. Мисля, че би си струвало. Случаят е необикновен, понеже възраженията срещу Сам са, че е неомъжена и парализирана. Но е направо нечувано, че делото бе решено в ущърб на жена като нея и в полза на една проститутка и наркоманка само защото е родна майка на детето. Готов съм да стигна чак до върховния съд.
— Ще й кажа. — Джош явно беше съгласен с него. — Когато я видя.
— Тя няма да извърши някоя глупост, нали? — разтревожи се изведнъж Норман.
Джош се замисли.
— Не вярвам. — Не знаеше, че веднъж е правила опит в нюйоркската болница.
Но сега Сам не мислеше за самоубийство. Само й се искаше да е умряла. Слабата ирационална надежда, че някой ден ще си върне Тими, я спираше да не извърши нещо наистина глупаво. За сметка на това прекара в леглото цели два дни, без да помръдне оттам и без да се храни. Ставаше единствено за да отиде до банята. Плачеше, спеше и пак плачеше. В края на втория ден я събуди силно блъскане по вратата. Нямаше никакво намерение да отваря и се спотаи в леглото, ала след малко чу звън от счупено стъкло и разбра, че някой е влязъл. Извика изплашено:
— Кой е?
Дали не беше крадец? Объркана и ужасена, Сам се надигна и седна, в същия момент лампите в коридора внезапно светнаха и на прага застана Джеф с неговия буен червен перчем и кървяща ръка. Той изведнъж се смути и, както винаги в такива случаи, се изчерви до ушите.
— Какво правиш тук?
— Дойдох да те видя. Не издържах повече, Сам. От два дни не си палила лампите и не отваряше, когато идвах да чукам на вратата ти… Мислех, че може би… Боях се… Исках да разбера дали си добре.
Саманта кимна и се усмихна, трогната от неговата загриженост. Сетне сълзите й отново рукнаха и той неочаквано я грабна в прегръдките си. Странното бе, че там тя се почувства някак привично, сякаш я бе прегръщал и друг път, сякаш ръцете, гърдите, тялото му й бяха познати. Но, разбира се, това бе само игра на въображението. Отдръпна се и издуха носа си.
— Благодаря ти, Джеф.
Той седна на ръба на леглото и я погледна. Дори след двата дни лежане Сам изглеждаше прекрасна. За миг бе завладян от диво желание да я целуне, ала само при мисълта за това лицето му отново пламна. Тя се разсмя през сълзи и Джеф попита объркано:
— Защо се смееш?
— Когато си смутен, приличаш на репичка.
— Много благодаря — ухили се той. — Заради косата са ме наричали морков, още никой обаче не ми е викал репичка. — После се усмихна мило. — Добре ли си, Сам?
— Не. Но предполагам, че ще се оправя. — Ала сълзите отново потекоха на тънки струйки по бузите й. — Надявам се само Тими да е добре.
— Джош казва, че адвокатът ти искал да обжалва решението, щял да стигне чак до върховния съд.
— Така ли? — Тонът й бе скептичен и гневен. — Той е голям глупак. Няма никакъв шанс да спечели. Истината е, че аз съм саката и неомъжена. Вероятно на никого не му пука, че нямам съпруг, обаче съм саката. Това е достатъчно. Проститутките и наркоманките повече стават за майки от сакатите, ако не знаеш.
— Друг път — изръмжа той.
— Е, така поне реши съдията.
— Съдията е кретен.
Саманта се засмя на грубата му забележка, но усети, че дъхът му лъха на бира, и го погледна строго.
— Пиян ли си, Джеф?
Той се смути и отново се изчерви, ала поклати глава.
— Изпил съм само две бири. За да се напия, ми трябват доста повече.
— Защо?
— Ами обикновено не се напивам преди пет-шест часа.
— Аха. — Сам се разсмя. — Питах те защо си изпил тези двете. — Не обичаше хората й да пият, когато са около децата и Джеф знаеше това. Но навън беше вече тъмно и следователно работният му ден бе свършил.
— Нова година е, Сам.
— Така ли? — изненада се тя. После взе да пресмята: делото беше на двайсет и осми, присъдата бе произнесена на двайсет и девети, а това беше преди два дни.
— О, по дяволите. Значи е Нова година. И ти отиваш да празнуваш? — мило му се усмихна Сам.
— Да. Ще прескоча до „Третата бариера“. Казвал ли съм ти, че преди работех там?
— Не, но имам чувството, че си работил във всяко ранчо на Запад.
— Като че бях пропуснал да ти спомена за „Третата бариера“.
— Ще водиш ли някое момиче?
— Мери Джо. — Този път лицето му стана червено като пожарна кола.
— Дъщерята на Джош? — По всичко личеше, че това й се вижда забавно, и той се ухили.
