Саманта, с която бяха станали добри приятели. — Снощи се обадили на съдията, защото не знаели дали да заведат Тими в приюта за малолетни, а той позвъни на мен. Каза, че ще подготви документите на детето и ще ни чака тук тази сутрин. Сам, всичко ще се уреди. — В очите на адвоката проблясваха сълзи.
— Още сега ли?
Норман кимна.
— Той може ли да го направи?
— Да, има право да преразгледа решението си въз основа на случилото се. Няма да се наложи Тими временно да минава под опеката на съда. Той е твой, Сам! — Норман се обърна и погледна дребосъка в инвалидната количка, който се бе вкопчил в ръката й. — Връщаш си сина.
Само преди две седмици Саманта бе гледала безпомощно как изкарват пищящото дете от съдебната зала, а ето че сега то бе нейно. Грабна го, сложи го на коленете си и започна да го прегръща, да плаче и да се смее, да го целува и да милва косата му. Лека-полека и Тими взе да се досеща какво става и също се хвърли да я прегръща и целува, а сетне, когато и двамата се поуспокоиха, докосна лицето й със своята мръсна ръчичка и каза:
— Обичам те, мамо.
За тези думи Саманта бе жадувала цял живот. Съдията пристигна след половин час с папката, която пътьом бе взел от кабинета си. Подписа няколко документа, накара Саманта да ги подпише, а също и полицейската инспекторка, която бе привлечена като свидетел. Джош плачеше, Норман плачеше, Сам плачеше, а той се усмихваше доволно. Когато влязоха в асансьора, ухиленият да уши Тими му помаха с мечето и извика „Довиждане!“, а блюстителят на правосъдието почака да се затвори вратата и също се заля в смях и сълзи.
41
— И после ще пояздя Дейзи… ще си поиграя с влакчето и пожарната кола и…
— Ще влезеш във ваната — с усмивка довърши Сам, докато пътуваха към дома.
Господи, какъв подарък й бяха направили! Толкова беше щастлива, че се кикотеше едва ли не истерично. И за пръв път след катастрофата, причинила смъртта на Джеф и оставила Мери Джо с изпочупени ръце и крака, виждаше Джош да се смее. Вече бяха казали на Тими за Джеф, когато бе попитал за него. Той се беше разплакал, ала после бе кимнал примирено:
— Също като майка ми… — Но не бе казал нищо повече за нея.
Саманта не искаше да го притеснява. От малкото, което Норман й бе предал, знаеше, че никак не му е било леко. Но тази част от живота на Тими бе вече приключена. Каквото и да останеше в спомените му през идните години, то щеше да бъде балансирано от любовта, с която тя щеше да го обсипе.
Разказа му, че очаква нови деца и че през пролетта ще засадят градина, а сетне се усмихна широко и рече:
— Познай какво ще правиш след няколко седмици.
— Какво? — Независимо от тъмните кръгове около очите, Тими изглеждаше щастлив.
— Тръгваш на училище.
— Защо? — Новината като че не го зарадва особено.
— Защото реших така.
— Но преди не ходех! — изхленчи той, както би сторило всяко нормално дете на негово място, а Саманта и Джош се спогледаха усмихнато.
— Да, защото преди беше по-специален, а сега си като всички.
— Не може ли пак да стана специален? — погледна я с надежда той, а Сам се разсмя и го гушна под мишницата си. Тримата се бяха настанили на предната седалка в голямото комби, Тими в средата.
— Ти винаги ще бъдеш специален, скъпи. Но сега ще заживеем нормално, повече няма да се тревожим, че може да си отидеш или да те вземат от мен. Просто ще ходиш на училище като другите деца.
— Ама аз искам да си седя вкъщи при теб.
— Така и ще бъде в началото, после обаче ще трябва да тръгнеш на училище. Не искаш ли да станеш умен като мен и Джош? — Тя отново се изкикоти.
Изведнъж Тими също се разсмя и отсече:
— Ти не си умна… Сега си само моя майка!
— Много благодаря! — Но бе очевидно, че това не ще накърни ни най-малко любовта между двамата.
Следобед изпекоха курабийки и отидоха при другите деца. Сам го сложи да спи в съседната стая и започна да му чете приказка, ала още преди да стигне до края, чу тихото му похъркване. Остана още дълго край леглото му, гледаше го как спи, милваше косата му и благодареше на Бога, че й го връща.
Две седмици след това, когато Тими най-сетне бе тръгнал на училище и новоприетите деца бяха започнали да се приспособяват, Сам успя да отдели почти цял ден за работата в офиса. Беше отхвърлила три купчини писма, повечето от лекари, между които имаше няколко чак от източното крайбрежие, а това бе ново за нея. Досега им пишеха само от западните градове.
Тъкмо оставяше последното писмо, когато случайно погледна през прозореца и го видя: Тейт Джордан, същия, както винаги, висок и хубав с гарвановочерната си коса, широките рамене, ясно очертаното лице, каубойската шапка и ботушите… Само слепоочията му сребрееха малко повече отпреди, ала това го правеше още по-привлекателен. Саманта затаи дъх, наблюдавайки го как спира да поговори с няколко от децата. Спомни си колко добре бе му прилягала ролята на Дядо Коледа. Но внезапно се дръпна от прозореца като опарена и пусна щорите. С поруменяло лице тя изплашено се заоглежда из стаята, сякаш търсеше къде да се скрие. Извика секретарката и лаконично й нареди:
— Намери Джош!
Той се появи след пет минути, когато, поне външно, беше възвърнала самообладанието си.
— Джош, току-що видях Тейт Джордан.
— Къде? — сепна се той. — Сигурна ли си?
Господи, бяха минали три години, невъзможно бе да не се е променил. Трябва да бе сънувала.
— Сигурна съм. Беше отвън в големия двор и говореше с няколко деца. Иди да го намериш, разбери какво иска и го махни оттук. Ако пожелае да ме види, кажи, че ме няма.
— Мислиш ли, че е честно? — Джош я гледаше с укор. — Няма и пет седмици, откакто синът му умря в ранчото, и е погребан тук — махна той към хълмовете. — Не е ли редно да го оставим поне да поседи до гроба му?
Сам затвори за миг очи, после се взря в стария си приятел.
— Добре. Прав си. Покажи му гроба и после го махни оттук, моля те. Няма нищо за гледане. Изпратихме му всички неща на Джеф. Няма защо да се мотае повече в ранчото.
— Може би иска да те види, Сам.
— Аз не искам да го виждам. — Забеляза как я гледа възрастният човек, ядоса се и завъртя стола си, за да е с лице към него. — И не ми приказвай за честност, по дяволите. Честно ли беше, когато ме изостави преди три години? Виж, това не беше честно. Сега не му дължа абсолютно нищо.
Джош спря за миг на вратата и я погледна със съжаление.
— Дължиш нещо на самата себе си, Сам.
Искаше й се да го прати по дяволите, но премълча.
Остана да чака в офиса, без да знае дори какво. Седеше и размишляваше. Тейт трябваше да се махне и да я остави на спокойствие. Сега ранчото беше нейният живот, той нямаше право да се връща и да я преследва като призрак от миналото. Все пак не можеше да не признае, че Джош донякъде е прав. Тейт имаше право да знае къде е погребан синът му.
Старият каубой се върна след половин час.
— Дадох му Слънчев танц да отиде и види момчето си.
— Добре. Той излезе ли от конюшнята? — Джош кимна. — Тогава ще се прибера вкъщи. Като видиш Тими, кажи му, че съм там.
Но след училище детето имаше урок по езда с неколцина от приятелите си, тя остана сама и мислите й
