отново се понесоха към Тейт. Питаше се дали вече си е отишъл. Съзнанието, че е толкова близо и стига да иска, може да излезе навън и да го види, да го докосне или да говори с него, я караше да се чувства странно. Дори не разбираше от какво се бои. От собствените си чувства? От онова, което би казал той? Може би, ако бе прекарала известно време с него, сега нямаше да изпитва абсолютно нищо, може би раната бе останала отворена толкова дълго само поради факта, че Тейт я бе изоставил без истинско обяснение, без да й даде възможност да се противопостави. Беше нещо като внезапна смърт, пред която човек е безпомощен. И ето че след три години той се бе върнал, а тя нямаше вече какво да му каже. Или по-точно нямаше нищо, което си заслужава да му каже, което би си позволила да му каже.
Почти беше се стъмнило, когато Джош потропа на входната врата и тя предпазливо отвори.
— Отиде си, Сам.
— Благодаря ти.
Известно време се гледаха мълчаливо, после Джош кимна.
— Той е добър човек, Сам. Поговорихме доста. Направо е съсипан от смъртта на сина си. Тази вечер ще се отбие в болницата да види Мери Джо и да й каже, че съжалява. Сам… — Погледна я въпросително, но тя поклати глава. Досещаше се какво ще последва и инстинктивно вдигна ръка да го спре.
— Не. — И тихо попита: — Той знае ли… за мен? Каза ли нещо?
— Не вярвам. Нищо не спомена. Поинтересува се къде си и аз отговорих, че си заминала за целия ден. Мисля, че разбра, Сам. Не можеш да зарежеш една жена и да се върнеш след три години. Каза само да ти благодаря. Бе искрено трогнат от мястото, което сме избрали за гроба на Джеф. Иска всичко да си остане така. Знаеш ли — въздъхна тихо той и погледна навън към хълмовете, — говорихме за много неща… За живота, за хората… за Каролайн и Бил… За няколко години животът наистина се променя, нали? — Тази вечер Джош изглеждаше тъжен, нещо му беше станало от срещата със стария приятел. Саманта не го попита, но той сам й разказа и останалото, което бе научил. — Когато заминал оттук, отишъл в Монтана. Работил в ранчо, спестявал, а после взел заем, купил малко парче земя и сам станал ранчер. Пошегувах се с него на тази тема, а той каза, че го правел, за да остави нещо на сина си. И му потръгнало. Но Джеф вече го няма и миналата седмица Тейт продал всичко.
— Какво ще прави сега? — сепна се Сам. Ами ако остане някъде наблизо или започне работа в „Третата бариера“?
— Утре сутринта се връща в Монтана. — Джош бе забелязал страха в очите й. — Сам, ако случайно промениш решението си, довечера ще се видя с него.
— Няма да го променя.
Тими се прибра, тя още веднъж благодари на Джош и отиде да приготви вечерята. Неизвестно защо, тази вечер не й се искаше да се храни в голямата трапезария, а Тими и без това бе прекарал целия ден с децата. Но беше неспокойна и напрегната. През нощта, докато лежеше будна в тъмното, не можеше да мисли за нищо друго, освен за Тейт. Неправилно ли постъпваше? Дали не трябваше да се види с него? Всъщност какво ли значение имаше. Вече бе твърде късно и тя го знаеше. Но внезапно, за пръв път, откакто се бе върнала в ранчото, й се прииска да иде до старите им места, да ги погледне още веднъж… Къщичката отвъд овощната градина, хълмовете, сред които яздеха, хижата край езерото. Беше тук вече повече от година и през цялото това време нито веднъж не бе ходила натам. Докато не погребаха наблизо Джеф. Но от мястото, където бяха гробовете, хижата не се виждаше. Сам от месеци си обещаваше някой ден да отиде, просто за да прибере вещите на Каролайн. Наистина трябваше да разчисти всичко, ала така и не събра смелост да го направи, та дори и само да навести свързаното с толкова прекрасни моменти кътче. Там щяха да я връхлетят спомените за Тейт… Тейт… Тейт… Името му кънтя в ушите й през цялата нощ.
На сутринта беше уморена и неспокойна, по време на закуската в голямата трапезария Тими я попита дали не е болна. Почувства облекчение, когато момчето замина на училище с другите деца и я остави сама с мислите й. Бавно пое към конюшнята да види Черния красавец. Понякога излизаше да го язди, но от доста време не бе го правила и държеше жребеца повече от сантименталност, отколкото от някакви други съображения. Той беше прекалено нервен и почти никой не се осмеляваше да го язди, каубоите не го обичаха. Джош не харесваше такива коне, а за уроците с децата на нея й трябваше по-кротко животно, като Хубаво момиче.
Но когато беше сама, от време на време все още излизаше с него. Той беше много чувствителен и, сякаш за да й угоди, вече не препускаше толкова буйно. Сам не се боеше от него, дори след злополуката със Сивия дявол в Колорадо.
Докато гледаше красивия жребец, тя най-сетне се реши. Помоли един от мъжете да го оседлае и човекът я вдигна на седлото. Бавно изкара коня на двора и със замислено изражение се насочи към хълмовете. Може би беше дошъл моментът да погледне истината в очите, да отиде до хижата и най-сетне да разбере, че всичко това не я засяга, защото вече не е част от живота й. Тя от години не беше и никога повече нямаше да бъде онази жена, която Тейт Джордан беше обичал. Сам премина в бавен тръс, вдигна поглед към небето и се запита дали някога ще се влюби отново. Ако веднъж завинаги приемеше фактите такива, каквито са, и позволеше на спомените за Тейт да избледнеят, може би имаше шанс да обикне някого: мъж от ранчото, лекар, с когото се е запознала покрай работата с децата, адвокат като Норман или… Но колко безцветни изглеждаха всички те в сравнение с Тейт. Представи си го такъв, какъвто го бе видяла предишния ден на двора, усмихна се нежно, а сетне, малко по малко, си припомни времето, когато бяха заедно, когато яздеха из тези хълмове, когато работеха рамо до рамо, взаимното им уважение, нощите в неговите обятия… Изцяло под въздействието на онова, което бе изпитвала към него, тя превали последния хълм, заобиколи дърветата и пред нея се откриха малкото езеро и хижата, където идваха заедно.
Нямаше желание да се приближава повече, сякаш се боеше, че в някогашното им тайно убежище сега витаят призраци. То бе свързано с друг живот, с хора, които вече не бяха същите, но тя му се полюбува отдалеч и го поздрави. Сетне бавно обърна силния черен жребец и се понесе в тръс през малкото възвишение към мястото, където бе погребан Джеф. Спря край гробовете и се замисли за хората, които почиваха тук: мъж, жена и момче, които искрено бе обичала. Както стоеше с обляно в сълзи лице, Черният красавец неочаквано отскочи встрани и изцвили. Сам се огледа и зърна Тейт Джордан, както винаги горд и изправен на седлото, яхнал новия апалуса, който наскоро бе купила. Беше дошъл да се сбогува със сина си.
Той дълго не проговори. И по неговите страни се стичаха сълзи, ала очите му бяха впити в нейните и Сам почувства, че дъхът й секва. Не можеше да реши дали да каже нещо, или просто да си тръгне. Вместо това стегна юздите на Черния красавец, който грациозно танцуваше насам-натам, и кимна.
— Здравей, Тейт.
— Вчера исках да те видя, за да ти благодаря. — Лицето му излъчваше безкрайна нежност. А едновременно и сила. Ако не си личеше колко е добър, сигурно щеше да вдъхва страх. Но телосложението му беше толкова мощно, раменете му толкова широки, очите му — разположени така дълбоко, че имаше вид на човек, който може да вдигне Саманта заедно с коня и леко да ги постави на някое друго място.
— Няма за какво да ми благодариш. Ние го обичахме. — Очите й бяха като синьо кадифе и надничаха в неговите.
— Той беше добро момче. — Тейт бавно поклати глава. — Но е направил голяма глупост. Снощи видях Мери Джо. Боже, колко е пораснала!
Сам тихо се засмя.
— Минаха три години.
Той кимна, после я погледна въпросително и бавно приближи коня си до нейния.
— Сам? — За пръв път произнасяше името й и тя се помъчи да не чувства нищо. — Ще пояздиш ли с мен няколко минути?
Досещаше се, че Тейт иска да види хижата, но мисълта да се върне там с него й беше непоносима. Трябваше да мобилизира цялата си воля и на всяка цена да запази дистанцията, да не подава ръка на нежния великан, който стоеше оттатък делящите ги безкрайни три години и я гледаше. И щом понечеше да каже нещо, да прошепне името му, да прекрачи пропастта помежду им, докато не е станало късно, поглеждаше краката си, здраво вързани за седлото, и си напомняше да не отстъпва. Пък и нали преди три години той я бе изоставил, по свои съображения. По-добре бе всичко да си остане както досега.
— Трябва да се връщам, Тейт. Имам много работа. — Предпочиташе да не му дава време да се досети за какво служат ремъците около краката й. Ала той сякаш не ги забелязваше. Цялото му внимание бе
