съсредоточено върху лицето й.
— Страхотна школа си създала. Как ти дойде тази идея?
— Споменах ти в писмото си, такова беше завещанието на Каролайн.
— Но защо ти?
Значи не знаеше. Сам почувства огромно облекчение.
— А защо не?
— Изобщо ли не си се връщала в Ню Йорк? — Това, изглежда, го шокираше. — Мислех, че ще го сториш.
„Така ли? Затова ли ме изостави, Тейт? За да се върна там, където ти считаше, че ми е мястото?“
— Върнах се. За известно време — въздъхна Сам. — Дойдох отново тук, след като Каролайн почина. — Погледът й се рееше над хълмовете. — Тя все още ми липсва.
— На мен също — тихо промълви той и отново предложи: — Защо не пояздим? Само няколко минути. Няма да идвам тук дълго време. — Гледаше я почти умолително.
Безсилна да удържи порива на сърцето си, Саманта кимна и го последва. Заобиколиха възвишението и спряха до малкото езеро.
— Няма ли да слезеш за минута, Сам?
— Не — решително тръсна глава тя.
— Нямах предвид да влизаме в хижата. Не бих си го позволил. — После я погледна въпросително. — Нещата им още ли са там?
— Не съм ги пипала.
Тейт кимна.
— Бих искал да поговорим, Сам.
Тя поклати глава.
— Има много неща, които никога не съм ти казвал.
Очите му я гледаха умолително, ала нейните бяха спокойни.
— Излишно е, Тейт. Мина толкова време. Вече няма значение.
— За теб може би. Но за мен има. Няма да ти досаждам с дълги речи. Държа да знаеш само едно. Не бях прав.
Тя го погледна изненадано.
— Какво искаш да кажеш?
— Сгреших, като си отидох. — Въздъхна тихо. — Смешното е, че дори се скарах с Джеф заради това. Е, не заради теб, а задето бягам от ранчото. Той ме обвини, че през целия си живот съм бягал от важните неща, от нещата, които имат значение. Каза, че ако съм искал, съм можел да стана управител и дори собственик на ранчо. Около шест месеца двамата с него се местехме от място на място, докато накрая отношенията ни станаха нетърпими. Тогава заминах за Монтана и купих онова малко ранчо. — Тейт се усмихна. — Наистина беше страхотно добра инвестиция, и то направена със заем. Купих го, за да покажа на Джеф, че не е прав. А сега — вдигна той рамене — всичко губи смисъла си. С изключение на поуката, която си взех. Разбрах, че няма никакво значение дали си ранчер или наемен работник, дали си мъж или жена, стига да живееш пълноценно, да обичаш силно и работата ти да върви. Само това е важно. Виж тези двамата — кимна към хижата, — накрая ги погребаха един до друг, защото се обичаха. И никой не пита дали са били женени и дали Бил е пазил любовта си в тайна цял живот. Толкова безсмислено пропиляно време! — Изглеждаше ядосан на себе си.
Сам му подаде ръка.
— Всичко е наред, Тейт. — Очите й бяха влажни, но хубавото й лице бе озарено от усмивка. — Благодаря, че ми го каза.
Той пое ръката й и я вдигна към устните си.
— Трябва да ти е било безкрайно тежко, когато заминах, Сам, и съжалявам. Дълго ли стоя тук след това?
— Търсих те навсякъде в продължение на близо два месеца, а после Каро, направо казано, ме изхвърли оттук.
— Права е била. Не заслужавах да си правиш този труд. — И добави ухилен: — Тогава.
Тя се разсмя.
— Да разбирам ли, че сега заслужаваш?
— Не знам. Но и аз вече съм ранчер. — Сега и двамата прихнаха. Колко приятно бе да се говори с него! Почти, ала само почти, както в началото, когато бяха започнали да се сприятеляват. — Спомняш ли си, като дойдохме тук за пръв път?
Тя кимна. Даваше си сметка, че навлизат в опасна територия, и без това бяха стигнали достатъчно далеч.
— Да, но беше много отдавна, Тейт.
— И вече си стара жена.
Тя го погледна странно и каза:
— Да, така е.
— Мислех, че ще се омъжиш повторно.
— Сгрешил си — отвърна и за миг погледът й стана суров.
— Защо? Толкова силно ли съм те наранил? — скръбно попита той, но Саманта поклати глава и не каза нищо. Тейт отново й подаде ръка. — Хайде да се поразтъпчем, Сам.
— Извинявай, сега не мога. — Гласът й звучеше тъжно, ала неотстъпчиво. — Трябва да се връщам.
— Защо?
— Защото трябва.
— Защо не ми позволяваш да ти кажа какво чувствам? — Очите му изглеждаха много зелени и много дълбоки.
— Защото е твърде късно — тихо отвърна Саманта.
При тези думи той отчаяно сведе очи и погледът му случайно падна на седлото й. Свъси вежди и тъкмо щеше да я попита, когато тя се възползва от случая и подкара коня си.
— Сам… какво… — И тогава, докато я наблюдаваше да язди, изведнъж откри отговора, липсващото зрънце от мозайката, което през последните два дни не му бе позволявало да разбере защо се е върнала тук, защо не се е омъжила повторно, защо е твърде късно… — Сам! — Но тя не спря. Сякаш почувствала нещо по-различно в тона му, шибна с юздите врата на Черния красавец и го накара да ускори стъпката. Продължавайки да я гледа, Тейт се увери напълно. Петите, които преди три години стъпваха толкова здраво на стремената и притискаха хълбоците на жребеца, висяха безжизнено, а пръстите на краката бяха насочени надолу. Тя никога не би си позволила това, ако можеше да ги контролира. Сега си обясняваше и странната форма на седлото й. Толкова бе зает да я гледа, че бе пропуснал да забележи най-важното. Ала нямаше време за губене, трябваше да пришпори кобилата и да я догони. Най-сетне, малко преди последния хълм, делящ ги от главния комплекс, той накара своя апалуса да препуска като състезателен кон, протегна ръка и хвана юздите на жребеца.
— Спри, по дяволите! Имам да те питам нещо. — Зелените му очи потърсиха нейните, но бяха посрещнати от гневен син пламък.
— Пусни ме!
— Не, искам да разбера нещо и ти ще ми кажеш истината, защото иначе ще те смъкна от проклетия ти кон, който винаги съм мразил, пък да видим какво ще стане!
— Само опитай, негодник такъв! — Погледна го предизвикателно и се помъчи да му изтръгне юздите.
— И какво ще стане, ако опитам?
— Ще сляза и ще си ида пеша. — Молеше се да й повярва.
— Нима? Нима, Сам? Е, тогава май ще трябва да опитаме… — Посегна да я бутне леко от седлото и тя накара коня да отстъпи встрани.
— Престани, да те вземат мътните!
— Защо не искаш да ми кажеш? Защо? — Никога не бе виждала по-зелени очи, а на лицето му се четеше неизмерима болка. — Обичам те, по дяволите, не го ли знаеш? Обичал съм те всяка минута, откакто
