който Грейс не поиска да отиде, а и никой не я покани. Майка й беше толкова зле, че тя дори насила прие да присъства на тържествената церемония при завършването на гимназията. Отиде, разбира се, и щом се прибра вкъщи, побърза да покаже на майка си дипломата. Приеха я в университета в Илинойс, но тя отложи с една година записването в първи курс, за да може да се грижи за майка си. Баща й също настоя за това, усещаше, че Елен предпочита изпълненото с обич докосване на Грейс пред услугите на медицинските сестри. Джон обстоятелствено обясни на дъщеря си, че очаква от нея да остане и да не заминава за университета през септември. Тя не се възпротиви. Знаеше, че е безсмислено. Никога нямаше смисъл да се спори с него. Той винаги постигаше каквото пожелаеше. И беше свикнал с това положение. От край време изглеждаше чудесно и имаше вид на преуспяващ мъж, а това работеше в негова полза и той не можеше да си представи живота си по друг начин. В никакъв случай. Особено когато ставаше дума за семейството му. Грейс разбираше всичко това. Както и Елен.
— Вкъщи всичко ли е готово? — той я погледна и тя кимна утвърдително.
При цялата си срамежливост и резервираност от тринайсетгодишна тя водеше домакинството безупречно. През последните четири години бе правила всичко за майка си.
— Да — отвърна тя тихо.
Беше подредила всичко необходимо на масата за закуски още преди да тръгнат за черквата. Останалото бе в хладилника, покрито и подредено в големи плата. Хората бяха донесли храна за дни напред. Грейс приготви пуйката и печеното месо предишната вечер. Госпожа Джонсън им донесе шунка, имаше салати, ястия с месо, колбаси, две плата с хапки, много пресни зеленчуци и всички сладкиши и пасти, които човек можеше да си представи. Кухнята им заприлича на кулинарен щанд на щатски панаир, имаше по много от всичко. Грейс знаеше, че ще трябва да посрещнат над сто души, може би дори два пъти повече, които щяха да дойдат от уважение към Джон и заради онова, което беше той за хората от Уотсика.
Хорската любезност беше изумителна. Само цветята, които пристигнаха, надхвърлиха всички представи на служителите от погребалното бюро.
— Сякаш е кралско погребение — каза им възрастният господин Пибоди, когато им подаде книгата за съболезнованията до баща й.
— Тя бе изключителна жена — тихо отвърна Джон и сега, като помисли за нея, погледна дъщеря си.
Беше толкова красива и така твърдо решена да не показва хубостта си. Тя си беше такава, той я бе приел и беше по-лесно да не спори с нея по въпроса. Много неща й се отдаваха и дъщеря му бе за него дар от Бога през всичките години, докато жена му боледуваше. Несъмнено след смъртта на съпругата му щяха да се чувстват особено, но в известен смисъл, не можеше да не признае, че вече ще им е по-лесно. Елен боледува прекалено дълго и изтърпя нечовешки болки.
Загледа се за миг през прозореца и после пак се обърна към дъщеря си:
— Мисля си колко ли ще ни се струва странно да живеем без майка ти… но може би… — Той не знаеше как да се изрази, така че да не я разстрои повече. — Може би ще ни е по-лесно. Бедната, твърде дълго страда. — Джон въздъхна, а Грейс не отговори.
Тя познаваше страданията на майка си по-добре от всеки друг, дори и от него.
Церемонията на гробището беше кратка, свещеникът каза няколко думи за Елен и семейството й и прочете на гроба откъси от Соломоновите притчи и от псалмите, после всички се върнаха в дома на семейство Адамс. В малката къща се струпаха сто и петдесет приятели. Домът бе боядисан в бяло, имаше тъмнозелени капаци на прозорците и дървена ограда. В градината отпред цъфтяха храсти с красиви бели цветове и рози, които майка й обичаше и бе посадила под прозорците на кухнята.
Бъбренето на приятелите им напомняше повече на коктейл, Франк Уилс се грижеше за гостите в дневната, а Джон стоеше при другите отвън под жаркото юлско слънце. Грейс сервира лимонада и чай с лед, баща й изнесе вино и въпреки броя на присъстващите храната бе толкова много, че изглеждаше почти недокосната. Най-сетне към четири часа следобед си тръгнаха и последните посетители, Грейс обикаляше къщата с табла и прибираше чиниите.
— Имаме добри приятели — отбеляза баща й с топла усмивка. Гордееше се с хората, които се бяха погрижили за тях. В продължение на години той им бе правил много услуги, а сега те се отзоваха в мига, в който той и дъщеря му се нуждаеха от подкрепа. Наблюдаваше как Грейс се движи безмълвно из дневната и си даде сметка колко са самотни вече. Елен я нямаше, медицинският персонал си бе тръгнал, оставаха само те двамата. Ала той не бе човек, който се отдава на страданията си.
— Ще видя дали отвън не са останали някакви чаши — предложи да й помогне той и се върна след половин час с табла пълна с плата и чаши, преметнал сако през ръката си и разхлабил вратовръзка.
Ако имаше око за тези неща, Грейс би забелязала, че баща й изглежда по-привлекателен от всякога. На другите им бе направило впечатление. През последните няколко седмици бе поотслабнал, съвсем разбираемо, и бе строен като младеж, а на слънчевата светлина бе трудно да се установи дали е побелял или косата му е пясъчно руса. Всъщност и едното, и другото беше вярно, а очите му бяха сини, като на дъщеря му.
— Сигурно се умори — обърна се Джон към нея, а тя само сви рамене и започна да пълни съдомиялната машина с чашите и платата.
В гърлото й бе заседнала буца, с мъка се удържаше да не заплаче. Този ден за нея бе кошмар… след кошмарна година… кошмарни четири години… Понякога й се искаше да се стопи и да изчезне като снежинка. Ала знаеше, че не може. Чакаше я поредният ден, година и задължения, които да изпълнява. Искрено желаеше вместо майка й да бяха погребали нея. Загледана злощастно в мръсните чинии, които поставяше механично в кошовете на машината, тя почувства, че баща й стои зад нея.
— Искаш ли да ти помогна?
— Добре съм — отговори тя спокойно. — Искаш ли да вечеряш, татко?
— Струва ми се, че не мога да сложа и залък в устата си. Престани да мислиш за това. Денят бе твърде дълъг. Защо не си починеш малко?
Тя кимна и се зае да сложи останалите чинии за миене.
Той се запъти към задната част на къщата, където беше спалнята му, след половин час и тя свърши работата си. Храната бе прибрана и кухнята бе напълно изчистена и подредена. Чиниите бяха в машината, а дневната беше оправена, без следа от присъствието на многобройните опечалени. Грейс бе пъргава и организирана, бързо шеташе из къщата и подреждаше мебели и снимки. Така успяваше да се абстрахира от случилото се.
Когато се прибра в стаята си, видя, че вратата на бащината й спалня е затворена, стори й се, че го чу да говори по телефона. Запита се дали не възнамерява да излиза, затвори вратата и се изтегна облечена на леглото. Беше изцапала черната рокля с храна и я бе изпръскала цялата с вода и сапун, докато зареждаше чиниите за миене. Имаше чувството, че косата й е изпъната тетива, устата — суха като памук, сърцето — натежало като къс олово. Затвори очи, през живота си не бе се чувствала така нещастна, две малки поточета сълзи се стичаха от ъгълчетата на очите й към ушите.
— Мамо, защо? Защо… защо ме остави? — Приемаше го като подло предателство, изоставяне завинаги. Какво щеше да прави сега? Кой щеше да й помогне? Единствената светлинка и надежда беше, че през септември й предстоеше да замине за колежа. Може би. Ако все още са склонни да я приемат. И ако баща й я пусне. Вече нямаше причина да остава вкъщи. Имаше всички основания да замине и тя го желаеше от все сърце.
Чу баща си да отваря вратата и да излиза в коридора. Извика я по име, но тя не му отговори. Беше твърде уморена, за да говори с когото и да било, дори с него, лежеше на леглото и плачеше за майка си. После вратата на спалнята му отново се затвори, мина много време преди тя да стане и да отиде в банята. Това бе единственият лукс, на който се радваше — собствена баня. Майка й беше й позволила да я боядиса в розово — в къщата с трите спални, с която Елен толкова много се гордееше. Третата стая бе предназначена за сина, който искаха да имат, но който никога не се появи и откакто Грейс се помнеше майка й я използваше за шивалня.
Напълни ваната с гореща вода почти до ръба, после отиде да заключи вратата на спалнята, преди да свали износената черна рокля на майка си, остави я да се свлече на пода около краката й, след което свали обувките.
