че трябва да го спре, каквото и да й струва. Държеше пистолета в треперещата си отмаляла ръка, докато той се облекчи със силен разтърсващ вик, който й причини болезнена тръпка, изпита мъка и погнуса. Усети силен прилив на омраза към него. Насочи оръжието срещу него, той я погледна и го видя.
— Малка кучка! — изкрещя, тялото му все още се разтърсваше от силата на оргазма.
Никой не бе го възбуждал по-силно от Грейс. Изпитваше желание да я обладае, да извади вътрешностите й навън, да я разкъса на парчета и да я поглъща лакомо. Нямаше по-възбуждащо нещо от собствената му плът, която бе толкова непорочна. Вбеси се, че тя продължава да опитва да се съпротивлява. Опита се да й вземе пистолета, тя разбра намерението му. Щеше да продължи да я бие, а това винаги го възбуждаше.
Не можеше да му позволи, не можеше да допусне да я обладае отново. Трябваше да се спаси от него. Той все още беше вътре в нея и се опитваше да й отнеме оръжието. В обзелата я паника тя натисна спусъка. За миг при изстрела, чийто звук я ужаси, той сякаш застина, очите му изхвръкнаха от орбитите, после се стовари с цялата си смазваща тежест върху нея. Беше го улучила в гърлото и той кървеше обилно, но не помръдваше. Опита се да се измъкне изпод него и да се освободи, но не успя. Беше ужасно тежък, тя се задушаваше, а по клепачите и в устата й имаше кръв. Опитваше да си поеме въздух, събра всичките си сили и го отхвърли. Той се претърколи по гръб върху леглото и взе да издава смразяващо хриптене, очите му я гледаха, но не помръдваше, беше се изцъклил.
— О, Боже… о, Боже — промълви тя, все още не можеше да си поеме въздух с пълни гърди, държеше се за гърлото и го гледаше втренчено. Продължаваше да усеща вкуса на кръвта му по езика си, не искаше да го докосне. По нея и по леглото имаше кръв, в главата й отекваха думите на майка й. „Бъди добра с баща си, Грейс… бъди добра с него… погрижи се за него… винаги се грижи за баща си…“ И тя изпълни заръката. Застреля го. Очите му огледаха стаята, но той сякаш беше парализиран, тялото му не помръдваше, гледаше я с ужас. Тя отстъпи в ъгъла, не откъсваше очи от него, тялото й потръпна силно и тя повърна на килима. Когато се успокои, се насили да се обади по телефона.
— Имам нужда… от линейка… линейка… баща ми бе застрелян… застрелях баща си… — Тя говореше накъсано, не й достигаше дъх, даде им адреса и остана втренчена в него.
Той не беше помръднал, откакто бе паднал по гръб на леглото, членът му беше вече отпуснат. Инструментът на ужасяващите мъчения сега изглеждаше малък и безобиден, като самия него. Видът му бе отвратителен и покъртителен, кръвта бълбукаше от гърлото му, от време на време простенваше. Съзнаваше, че е извършила ужасно нещо, но не можеше да го промени. Пистолетът все още бе в ръката й и когато полицията дойде, тя продължаваше да стои в ъгъла трепереща и гола. Астмата я задушаваше.
— Боже мой… — промълви първият офицер, който влезе в стаята, после я видя, измъкна оръжието от ръцете й; след него вървяха останалите полицаи. Най-младият от тях си помисли дали да не я загърне с одеяло, но видя белезите по тялото й, всичко бе в кръв, стресна го погледът й. Тя изглеждаше луда. Беше хвърлена в ада и сега бе на половината път обратно.
Когато дойде линейката със санитарите, баща й още дишаше, но животът едва мъждукаше у него. Куршумът бе прекъснала гръбначния му мозък и санитарите предположиха, че е заседнал в белите дробове. Джон Адамс беше напълно парализиран и не можеше да изрече и дума. Когато го изнасяха не видя Грейс. Очите му бяха затворени, подаваха му кислород. Едва дишаше.
— Ще оцелее ли? — попита старшият полицай санитарите, докато го качваха в линейката и пуснаха сирената.
— Трудно е да се каже — отвърнаха те, а след това единият прошепна: — Най-вероятно — не. — После тръгнаха, а по-възрастният офицер поклати глава. Познаваше Джон Адамс още като гимназист. Джон бе адвокатствал при развода му. Беше страхотен мъж, но защо, за Бога, детето бе стреляло по него? Видя обстановката, когато пристигнаха и забеляза, че и двамата бяха голи, но това не означаваше нищо. Очевидно бе станало, след като си бяха легнали по стаите, а Джон Адамс вероятно спеше без пижама. Друг бе въпросът защо момичето бе голо. То очевидно бе излязло от равновесие и може би смъртта на майка му беше непоносима за него. Може би е обвинила баща си за загубата на майка си. Каквото и да е, ще го разберат по време на следствието.
— Как е тя? — попита той младшите офицери. Бяха дошли десетина полицаи. Това бе най-голямото събитие в Уотсика откакто преди десет години синът на свещеника се пристрасти към ЛСД и се самоуби. Случаят с наркотика бе трагедия, а сега щеше да има скандал. Истинско престъпление и загуба за целия град бе, че човек като Джон Адамс бе застрелян от собственото си дете. Никой не би повярвал. — Дрогирана ли е? — попита той, докато фотографът снимаше стаята. Оръжието вече бе прибрано в найлонов плик в полицейската кола.
— Няма такъв вид — обади се младият полицай. — Поне на пръв поглед не личи. Струва ми се чиста, по-скоро е уплашена. Има астма, дишането й е затруднено.
— Съжалявам да го чуя — саркастично отбеляза старшият офицер и огледа уютната дневна. Само преди часове беше тук, след погребението. Трудно му бе да повярва, че се е върнал. Може би момичето просто бе лудо. — Баща й страда от нещо повече от астма.
— Какво казаха? — Младшият офицер погледна загрижено. — Ще оживее ли?
— Май няма много шансове. Изглежда малката е довършила баща си. Гръбначният стълб е прекъснат, може би е засегнат бял дроб, само Бог знае какво още или защо.
— Мислиш ли, че я е насилил? — попита по-младият мъж, заинтригуван от ситуацията, а възрастният се ядоса на предположението му.
— Джон Адамс? Шегуваш ли се? Знаеш ли кой е той? Най-добрият адвокат в града. Най-милият човек, когото познавам. Да не си въобразяваш, че човек като него ще причини това на собственото си дете? Щом можеш да направиш такъв извод, или си луд като нея, или не струваш като ченге.
— Не знам… така ми се стори, и двамата бяха голи… а тя ми се видя много уплашена… на ръката й имаше белег… и… — Той изглеждаше разколебан от реакцията на по-възрастния си колега, но не можеше да не обърне внимание на доказателствата, независимо кой беше човекът. Доказателството си е доказателство. — На чаршафите имаше сперма, изглеждаше сякаш… — Всичко беше в кръв, но се виждаха и други петна. Младият полицай ги видя.
— Не давам пет пари какво ти се е сторило, О’Бърн. Има различни начини спермата да се появи по спалното бельо на мъжа. Съпругата му току-що е починала, може би е бил самотен, може би е онанирал, когато тя е влязла с оръжие в ръка, може би тя не е разбрала какво прави той и това я е уплашило. Не можеш да ме убедиш, че Джон Адамс е причинил това на детето си. Забрави теорията си.
— Съжалявам, сър. — Другите офицери вече прибираха чаршафите като доказателство и ги слагаха в найлонови пликове, а един полицай разговаряше с Грейс в стаята й.
Тя седеше на леглото, все още завита в одеялото, което й бяха дали, след като пристигнаха. Беше използвала инхалатора си и вече дишаше по-леко, но изглеждаше смъртно бледа, а офицерът, който я разпитваше, се чудеше доколко тя осъзнава случилото се. Струваше му се толкова замаяна, че се съмняваше дали го разбира. Каза му, че не си спомня как е намерила оръжието, то се озовало в ръката й изведнъж и не знае как е гръмнало. Спомняше си звука от изстрела и как баща й кървеше отпуснат върху нея. Нищо повече.
— Как така кървеше върху вас? Къде се намирахте вие? — От видяното той беше придобил същото впечатление като О’Бърн, макар да му бе трудно да свърже подобно предположение с личността на Джон Адамс.
— Не помня — отвърна тя откровено. Звучеше като автомат, все още говореше накъсано, изглежда бе отпаднала от лекарството.
— Значи не си спомняте къде сте били, когато застреляхте баща си?
— Не знам. — Тя погледна, сякаш не го помнеше на леглото до себе си. — На прага — излъга тя. Знаеше какво трябва да направи. Заради майка си беше длъжна да го защити.
— Застреляла сте го от прага? — Това бе невъзможно, не стигаха доникъде. — Мислите ли, че някой друг е застрелял баща ви? — Той се чудеше дали тя не го насочва към такава следа. Натрапник. Това бе още по-невероятно от историята за стрелбата от прага.
— Не. Аз го застрелях. От прага.
Офицерът не се съмняваше, че баща й е бил застрелян отблизо, може би от не повече от няколко сантиметра, стрелецът е бил пред него, очевидно това е била дъщеря му. Но къде са били?
