години, от тринайсетгодишна… веднага след като майка й се поболя и я оперираха за пръв път. Преди това баща й биеше майка й и Грейс чуваше всичко, нощ след нощ ридаеше в стаята си, слушаше ги, а на сутринта майка й се опитваше да обясни синините ту с падане, ту с това, че се ударила като влизала в банята или че се подхлъзнала, но Грейс знаеше всичко. Всички те знаеха. Нямаше техен познат, който би повярвал, че Джон Адамс е способен на това, но то беше факт, а той стигаше и още по-далеч. Не би се поколебал да бие и Грейс, но Елен никога не му позволи да го направи. Вместо това тя всеки път подлагаше себе си на ударите му и караше Грейс да се заключи в стаята си.
На два пъти Елен пометна заради побоищата, втория път беше бременна в шестия месец, след това повече не можа да има деца. Ударите на Джон бяха груби и ужасяващи, но достатъчно премислени, така че синините можеха да се скрият или обяснят, ако Елен пожелаеше и тя всеки път постъпваше така. Беше влюбена в него още от гимназията, той бе най-хубавото момче в града и изпитваше щастие, че го има. Родителите й бяха бедни и тя дори не успя да завърши средното си образование. Беше красиво момиче, но съзнаваше, че без Джон няма шанс в живота. Той й го беше внушил и тя му вярваше безрезервно. Баща й също я биеше и когато Джон й посегна за пръв път не й се стори нито необичайно, нито ужасно. Ала с годините нещата се влошаваха, понякога той я заплашваше, че ще я напусне, защото не струвала и пет пари. Принуждаваше я да прави какво ли не и тя се подчиняваше само и само той да не я изостави. А когато Грейс порасна и с всеки изминал ден започна да става все по-хубава, не беше никак трудно да се разбере какво иска той, какво щеше да поиска от нея, ако наистина желаеше да го задържи. Когато Елен се поболя, лъчелечението и химиотерапията я съсипаха и съпружеският контакт вече не бе възможен. Той й каза открито, че ако иска да продължава да бъде омъжена за него, трябва нещо да се направи, за него. Очевидно тя вече не можеше да го дари с щастие, не можеше да му дава каквото искаше той. Но Грейс можеше. Беше на тринайсет, изключително красива.
Майка й й обясни за какво става дума и че не трябва да се плаши. Каза й, че това е нещо, което може да направи за тях, все едно да им даде подарък, да ощастливи баща си, да помогне на майка си, все едно връзката й с тях се задълбочаваше, а баща й щял да обича майка й повече от преди. Отначало Грейс не разбираше, после заплака… какво ще си помислят приятелите й, ако разберат? Как ще прави онова нещо с баща си? Ала майка й продължаваше да й говори, че трябва да им помогне, защото им дължи много, че тя, Елен, ще умре, ако някой не й помогне и може би той ще ги изостави и после те с Грейс ще останат сами и никой няма да се грижи за тях. Тя й обрисува ужасяваща картина и сложи на раменете й оловната мантия на отговорността. Момичето се огъваше под тежестта й и се ужасяваше от онова, което се очакваше от нея. Но никой не изчака да чуе отговора й. Същата нощ те влязоха в стаята й и майка й му помогна. Държеше я и тихичко й припяваше, говореше й колко добро момиче е и колко много я обичат те. След това, когато се върнаха в стаята си, Джон хвана Елен за ръцете и й благодари.
След това Грейс заживя самотно. Той не идваше при нея всяка нощ, но все пак твърде често. Понякога й се струваше, че ще умре от срам, а понякога той наистина й причиняваше болка. Не си позволи да сподели с никого, в крайна сметка майка й спря да идва в стаята с него. Грейс знаеше какво се очаква от нея и че няма избор. А когато се опитваше да спори с него, той я удряше силно и най-сетне тя разбра, че няма изход, няма друга възможност. Правеше го заради майка си, не заради баща си. Подчиняваше се, за да не бие той повече майка й или да не ги изостави. Но всеки път, когато Грейс не му угаждаше или не правеше каквото се искаше от нея, той се връщаше в спалнята и биеше майка й, независимо че тя бе много болна и изпитваше нечовешки болки. Грейс винаги разбираше намека му и изхвърчаше крещейки от стаята си и се заклеваше, че ще направи всичко, което той поиска. Той я караше непрекъснато да го доказва. В продължение на четири години той бе правил с нея всичко, за което можеше да си помечтае, тя беше негова лична робиня в любовта и негова дъщеря. Единственото, което майка й направи, за да я защити, бе да й даде противозачатъчни таблетки, за да не забременее.
Когато Джон Адамс започна да спи с нея, тя нямаше приятелки. От малка отбягваше да се сприятелява, защото непрекъснато се страхуваше някой да не разбере, че баща й бие майка й, а Грейс знаеше, че трябва да пази името им. Но откакто спеше с него, беше невъзможно да говори с когото и да било от децата в училище, още по-малко с учителите. Имаше чувството, че ще разберат, че ще го узнаят от лицето или тялото й, че има белег, нещо злокачествено, което, за разлика от майка си, носи отгоре. Злокачественото беше у него, но той никога не го осъзна. До този миг. Сега Грейс беше сигурна, че след като майка й си отиде, не трябва повече да го прави. Това трябваше да свърши. Повече не бе в състояние да го обслужва. Дори и заради майка си. Беше прекалено много… особено в неговата стая. Той винаги бе идвал при нея и я принуждаваше да го пуска в стаята си. Никога не посмя да я заведе в неговата спалня. Сега сякаш очакваше от нея да се превъплъти в образа на майка си и дори да бъде нещо повече от нея. Все едно искаше тя да му бъде булка. Дори й говореше по различен начин. Всички карти бяха свалени. Очакваше да му бъде съпруга.
Джон не виждаше нищо друго, освен матовото проблясване на тялото й пред себе си, настойчивите й молби и аргументите й само го разпалваха още повече. Изглеждаше неумолим и страшен изправен пред нея, заклещил я в здрава хватка. С едно-единствено движение успя да я тръшне на леглото, точно там, където до преди два дни лежеше болната му съпруга, както и през всичките лишени от съдържание години на техния брак.
Този път обаче Грейс се бореше с него, беше твърдо решена повече да не се подчинява и докато се опитваше да се отскубне си даде сметка, че трябва да не е с всичкия си ако си мисли, че може да остане под един покрив с него и този кошмар да не продължи. Единственият изход бе да избяга, но това после — сега трябваше да окаже съпротива, за да оцелее. Даваше си сметка, че повече не можеше да му позволи да го прави… не можеше. Дори майка й да искаше да е добра с него, тя вече бе изчерпала търпението си — беше се държала с него прекалено покорно, твърде дълго време. Не беше в състояние да го прави повече… никога повече… никога… ала докато тя размахваше безпомощно ръце, той успя да я прикове към леглото с мощните си длани и под тежестта на тялото си. Бързо се намести между краката й и когато проникна в нея, това й причини толкова силна болка, каквато никога не бе изпитвала, нито си бе представяла. За миг й се стори, че може да я убие. Преди никога не бе ставало така, никога не й бе причинявал толкова болка, както сега. Сякаш я биеше отвътре с юмрук и с това искаше да й докаже, че я притежава и може да направи каквото си поиска. Тя премина отвъд прага на поносимостта и за момент й се стори, че ще изгуби съзнание. Стаята се завъртя шеметно, а тласъците на греховната му страст я оставяха без дъх, той мачкаше безмилостно гърдите й, хапеше настървено устните й, навлизаше в нея отново и отново, Грейс беше пред припадък и желаеше от цялото си сърце най-сетне баща й да я убие от милост.
Джон я изнасилваше, а тя си мислеше, че не може да му позволи това да се случи отново. Нямаше да му даде да й причинява повече това, защото тя не беше в състояние да го преживее — заради него или заради когото и да било друг. Разбираше, че е на сантиметър от опасна стъпка и изведнъж започна яростно да се бори и да го дере с нокти. Подсъзнателно разбираше, че води битка за оцеляването си. В следващия миг, дори без да съзнава как се е сетила, си даде сметка, че той я е изтласкал към нощното шкафче на майка й. От години там стояха подредени хапчета, чаша и кана с вода. Би могла да го полее или да го удари с каната, но тя бе изчезнала. Вече нямаше нито хапчета, нито вода, нито чаша, нямаше и кой да ги използва. Ала без да помисли, Грейс заопипва шкафчето, а той продължаваше да я налага, крещеше и сумтеше похотливо. Зашлеви я няколко пъти по лицето, обзет изцяло от желанието да я накаже със силата на мъжествеността, а не с ръцете си. Мачкаше гърдите й и я притискаше към леглото. Почти й бе изкарал въздуха и когато я удари тя все още виждаше замъглено, но успя да напипа отвореното чекмедже на нощното шкафче и пъхна ръката си в него. Почувства с облекчение хладната стомана на пистолета, който майка й бе скрила там за защита от престъпници. Тя никога не би дръзнала да го използва срещу съпруга си, дори само да го заплаши. Без значение какво бе причинил на нея или на Грейс, Елен го обичаше всеотдайно.
Грейс прокара пръсти по гладката повърхност на оръжието и успя да го извади, размаха го над него, първоначално с намерението да го удари, само за да го спре. Той почти я бе обладал, но тя нямаше намерение да му позволи да го направи отново. Трябваше да го спре, независимо как, разбираше, че трябва да го спре, преди да е стигнал по-далеч. Нямаше сила да преживее това отново. Същата вечер й бе дал ясно да разбере, че това ще е съдбата й. Нямаше начин да я пусне да отиде, където и да било, нямаше да й позволи да замине или да учи в колеж. Животът й щеше да бъде подчинен на обслужването му и тя разбра,
