обяснение. Имаше маса, четири стола и на тавана светеше ярка крушка. Остана там и пет минути по-късно вратата в другия край на стаята се отвори. Влезе висока руса жена. Огледа Грейс със студено изражение. Не се усмихна, не каза нищо, просто я измерваше с поглед от горе до долу. Грейс също не продумваше, стоеше в другия край на стаята, приличаше на млада кошута, която, ако можеше, би побягнала от стаята. Беше в клетка. Бе притихнала, но уплашена. Дори в джинсите и фланелката излъчваше достойнство. Несъмнено бе от висока класа, сякаш бе страдала и стигнала далеч, платила огромна цена за свободата си с убеждението, че си е струвало. У нея не се усещаше гняв, само търпеливо дълго страдание. За толкова младо момиче бе видяла твърде много, живот и смърт, предателство — това личеше по очите й. Моли Йорк го съзря в мига, в който я погледна, и бе развълнувана от силната болка, която долови в нея.
— Аз съм Моли Йорк — представи се тя спокойно. — Психиатър съм. Знаеш ли защо съм тук?
Грейс поклати глава, но не мръдна и сантиметър и двете жени останаха в двата противоположни края на стаята.
— Спомняш ли си какво се случи снощи?
Грейс кимна бавно.
— Защо не седнеш? — тя посочи столовете и те се настаниха от двете страни на масата.
Грейс не беше сигурна дали жената й съчувства, или не, но съвсем ясно бе, че тя не й е приятелка и очевидно участваше в полицейското разследване, което означаваше, че потенциално е човек, способен да я нарани. Нямаше намерение да я лъже. Щеше да отговаря честно на всеки неин въпрос, ако разбира се, не я разпитва прекалено за баща й. Миналото не интересуваше никого. Беше длъжна да не го излага, дължеше го и на майка си, не биваше да им причинява затруднения, макар и тя и баща й да бяха в отвъдното. Всъщност какво значение имаше това сега? Той бе мъртъв. Изобщо не й бе минало през ума да поиска адвокат или да се опита да се защити. Това просто нямаше значение.
— Какво си спомняш от миналата нощ? — попита внимателно психиатърката, която следеше всяко нейно движение или изражение.
— Застрелях баща си.
— Спомняш ли си защо?
Грейс се поколеба, преди да отговори, после замълча.
— Ядосана ли му беше? Не ти ли е минавало през ум и преди да го застреляш?
Грейс бързо поклати глава.
— Никога не съм имала намерение да го застрелям. Просто се озовах с оръжието в ръце. Дори не знам как се е оказало там. Майка ми го криеше в нощното си шкафче. Дълго време боледува и се страхуваше винаги, когато излизахме, затова го държеше. Но никога не го е използвала.
Изглеждаше толкова млада и невинна докато обясняваше на психиатърката, на пръв поглед нямаше вид на душевно болна, нито на бавно развиваща се, както бяха предположили полицаите, които я арестуваха. Нямаше вид и на опасна. Изглеждаше много вежлива и добре възпитана, а също доста хладнокръвна за човек преживял такъв шок, който изобщо не бе спал и беше в голяма беда.
— Баща ти ли държеше оръжието? Бори ли се за него? Опита ли се да му го вземеш?
— Не. Аз го бях насочила срещу него. Спомням си, че го усетих в ръката си. И… — Не искаше да й казва, че той я беше ударил. — После го застрелях. — Погледна ръцете си.
— Знаеш ли защо? Ядосана ли му беше? Направи ли той нещо, което да те ядоса? Борихте ли се?
— Не… е, нещо… такова… — Беше борба… борба за оцеляване… — Аз… това не е важно.
— Сигурно е било важно — многозначително отбеляза психиатърката. — Достатъчно важно, за да го застреляш, Грейс. Достатъчно важно, за да го убиеш. Бъди откровена. Някога преди стреляла ли си?
Тя поклати глава, изглеждаше тъжна и уморена. Може би трябваше да го направи още преди години, но тогава майка й щеше да бъде съсипана. Тя обичаше баща й посвоему, тъжно.
— Не, никога преди не съм стреляла.
— А снощи какво бе по-различно?
— Майка ми почина преди два дни… преди три дни всъщност. Погребението беше вчера.
Тя очевидно бе като изопната струна. Но защо се бяха борили? Моли Йорк бе заинтригувана от Грейс. Тя криеше нещо, не беше сигурна какво. Не беше сигурна дали това бе нещо, което би навредило на нея или на баща й. Психиатърката нямаше задължението да задава въпроси, които да установят дали е виновна, или невинна. Нейната задача бе да установи дали момичето е нормално, или не, и Моли Йорк си знаеше работата. Но какво бе извършило момичето? И какво бе направил той, така че тя да се е принудила да го застреля?
— Заради майка си ли се бори? Оставила ли му е тя някакви пари или нещо, което ти си искала за себе си?
Грейс се усмихна при този въпрос, изглеждаше твърде зряла за годините си и изобщо не беше бавноразвиваща се.
— Не мисля, че е имала какво да остави на когото и да било. Тя никога не е работила и нямаше нищо. Баща ми печелеше всичките пари. Той е адвокат… или… беше… — отвърна тя спокойно.
— Той щеше ли да ти остави нещо?
— Не знам… може би… така предполагам… — Все още нямаше представа, че извършителят на убийство е лишен от правото да наследява имуществото на жертвата. Ако я признаеха за виновна, нямаше да наследи нищо от баща си. Но не това бе мотивът.
— И защо тогава се борихте? — Моли бе настоятелна, а Грейс не й се доверяваше. Беше твърде напориста. Въпросите й бяха неумолими, от очите й лъхаше интелигентност, която притесняваше Грейс. Тази жена виждаше и разбираше твърде много. Но тя нямаше право да знае. На никого не му влизаше в работата онова, което баща й беше правил с нея през всичките тези години, тя не искаше никой да узнае. Дори да й кажеха, че истината ще я спаси. Не искаше целият град да разбере какво й е причинил. Какво щяха да си помислят за тях, за нея, за майка й? Тази мисъл бе непоносима.
— Не сме се борили.
— Борили сте се — тихо се противопостави Моли. — Така трябва да е било. Съмнявам се, че просто си влязла в стаята и си го застреляла… или постъпи точно така? — Грейс поклати глава. — Застреляла си го от няколко сантиметра. Какво си мислеше, когато натискаше спусъка?
— Не знам. Не мислех за нищо. Само се опитвах да… аз… няма значение.
— Има. — Моли Йорк се наведе към нея със сериозно изражение. — Грейс, ти си обвинена в убийство. Ако той ти е направил нещо, ако те е наранил по някакъв начин, това е било самоотбрана, а не убийство. Без значение колко голямо според теб би било предателството, длъжна си да ми кажеш.
— Защо? Защо изобщо трябва да ви казвам нещо? Защо съм длъжна? — Докато говореше, приличаше на дете. Но това дете бе убило баща си.
— Защото, ако не кажеш на някого, Грейс, ще прекараш в затвора много години и това ще бъде неправилно, ако истината е, че си се опитвала да се защитиш. Какво ти е направил той, Грейс, че те принуди да го застреляш?
— Не знам. Може би съм била разстроена заради майка си. — Тя се въртеше на стола и се загледа настрани, когато отговори.
— Изнасили ли те? — Грейс разтвори широко очи и я погледна при този въпрос. Дъхът не й достигаше, когато отговори:
— Не. Никога.
— И той никога не се съвкупявал с теб? Съвкуплявала ли си се някога с баща си? — Грейс погледна ужасено. Психиатърката беше твърде близо до истината, твърде близо. Изпита омраза към тази жена. Какво се опитваше да направи? Да влоши още повече положението? Да й причини още неприятности? Да опозори всички тях? На никого не му влизаше в работата.
— Не. Разбира се, че не! — Тя почти изкрещя, но изглеждаше много нервна и разколебана.
— Сигурна ли си? — Очите на двете жени се срещнаха за дълго и накрая Грейс поклати глава.
— Не. Никога.
— Имаше ли съвкупление с него снощи, когато го застреля? — Тя погледна Грейс многозначително, а Грейс отново поклати глава, но изглеждаше развълнувана и Моли го забеляза.
— Защо ми задавате тези въпроси? — попита тя унило и в стаята се чу хриптенето на дробове й, защото астмата й се обади.
