— В леглото ли бяхте? — попита той многозначително, а тя не отговори. Гледаше право пред себе си, все едно него го нямаше, въздъхна леко. — В леглото ли бяхте? — попита той и тя се колеба дълго време, преди да отговори.
— Не съм сигурна. Според мен, не.
— Как върви? — попита старшият офицер, който надникна през вратата. Вече беше три след полунощ, бяха направили всичко необходимо при повикване за извършено престъпление.
Офицерът, който разпитваше Грейс, вдигна рамене в безизходица. Не вървеше никак добре. Тя не беше съвсем с ума си, трепереше и от време на време изглеждаше толкова замаяна, че той се чудеше дали съзнава какво се е случило. — Ще те приберем, Грейс. Няколко дни ще прекараш в ареста. Ще трябва да поговорим още за случилото се. — Тя кимна и не отговори нищо. Просто седеше, цялата в кървави петна, завита в одеялото. — Най-добре се поизмий и се облечи. — Той кимна на офицера, който я разпитваше, но Грейс не помръдна, седеше като вкаменена. — Прибираме те, Грейс. За разпит — обясни отново той, питаше се дали не е полудяла. Джон никога не бе споменавал, но това не бе нещо, което човек би споделил с клиентите си.
— Ще те задържим седемдесет и два часа, докато разследваме какво е станало. — Предумишлено ли бе стреляла? Нарочно ли? Нещастен случай ли беше? Какво ставаше тук? Питаше се взима ли наркотици, искаше да й направят изследване.
Не попита дали ще я арестуват. Не попита нищо. Дори не се облече. Изглеждаше напълно дезориентирана и това затвърди у дежурния офицер впечатлението, че е луда. После те повикаха жена полицай да им помогне и тя облече Грейс като малко дете, но и на нея й направиха впечатление белезите по тялото й. Каза й да отмие кръвта и Грейс неочаквано й се подчини. Правеше всичко, което жената й казваше, но не даде никаква информация.
— Бори ли се с баща си? — попита полицайката, докато Грейс нахлузваше старите си джинси и фланелка.
Все още трепереше сякаш я бяха изпратили гола на Северния полюс. Но Грейс не отговаряше.
— Ядосана ли му беше? — Нищо. Тишина. Не бе настроена враждебно. Просто не изпитваше чувства. Приличаше на изпаднала в транс, докато минаваха през дневната, изобщо не се поинтересува за баща си. Не искаше да знае къде е отишъл, къде са го отвели, какво се е случило после. Спря се за миг в стаята, колкото да погледне снимката на майка си. Беше в сребърна рамка, до нея се виждаше Грейс. Беше на две или три годинки и двете бяха засмени. Грейс се загледа, спомни си как изглеждаше майка й, колко красива беше и колко много очакваше от дъщеря си. Прекалено много. Искаше да й каже колко много съжалява сега. Не можеше да продължи да го прави. Беше подвела майка си. Не се бе погрижила за баща си. Не беше вече в състояние. А сега него го нямаше. Не можеше да си спомни къде е отишъл. Но го нямаше. И тя вече нямаше да се грижи за него.
— Тя наистина не си спомня — прошепна полицайката, докато Грейс гледаше снимката на майка си. Искаше да я запомни. Имаше чувството, че няма да я види повече, но не беше сигурна по каква причина. Знаеше, само че си отиват оттук. — Ще се обадиш ли на психиатър? — попита тя.
— Да, може би — отвърна старшият офицер. Повече от всякога той си мислеше, че не е с ума си. Или не беше така. Може би това бе представление. Може би имаше нещо повече от видяното на пръв поглед. Трудно бе да се каже. Един Господ знае какво е преживяла.
Когато Грейс излезе на чист въздух, поляната пред къщата гъмжеше от полицаи. Навън бяха паркирани седем полицейски коли, повечето от тях бяха дошли просто за да видят какво е станало, другите трябваше да извършат разследване на мястото на престъплението. Цялото пространство бе силно осветено, навсякъде се виждаха мъже в униформи, а младият полицай О’Бърн й помогна да се качи отзад в колата. Полицайката седна до нея. Грейс не й беше много симпатична. И преди бе виждала момичета като нея, наркоманки или измамници, които твърдяха, че не са направили нищо, за да не бъдат обвинени. Беше попадала на петнайсетгодишно момиче, което бе убило цялото си семейство, а после твърдеше, че гласове от телевизора я накарали да го направи. Опитът й подсказваше, че Грейс е умна малка кучка, която се преструва на луда. Ала нещо у нея говореше на полицайката, че момичето може и да не е добре, може би не беше лудо, но във всеки случай нещо не беше наред с нея. Грейс продължаваше да диша затруднено, сякаш дъхът й секваше. У това момиче имаше нещо твърде странно. Все едно обаче тя бе стреляла и почти бе убила баща си, а за повечето хора това бе достатъчно, за да ги извади от равновесие. Във всеки случай не беше тяхна работа да определят дали момичето е нормално. Там думата имаха психиатрите.
Пътуваха кратко до участъка в центъра на града, защото в този час на денонощието нямаше движение, но когато пристигнаха, Грейс изглеждаше по-зле отколкото при тръгването. Светлината бе флуоресцентна и ярка и лицето й изглеждаше направо зеленикаво, заведоха я в една от килиите, където тя седя, докато не дойде един едър офицер.
— Вие ли сте Грейс Адамс? — попита той грубо, тя само кимна. Имаше чувството, че ще припадне или пак ще повърне. Може би ще умре. Всъщност това беше единственото, което искаше. Смъртта би била прекрасна. Животът й беше кошмар. — Да или не? — изкрещя й той.
— Да, аз съм.
— Баща ви току-що почина в болницата. Арестуваме ви за убийство. — Прочете й правата, пъхна някакви документи в ръцете на полицайката, която бе влязла и стоеше зад него. После, без да каже дума, той напусна помещението, металната врата щракна силно и ги затвори в килията, където тя чакаше. За момент настъпи тишина и тогава полицайката й нареди да съблече дрехите си. За Грейс всичко приличаше на лош филм.
— Защо? — попита тя дрезгаво.
— Ще те претърся — обясни полицайката и Грейс бавно започна да се съблича, ръцете й трепереха. Цялата процедура бе твърде унизителна. След това взеха отпечатъци от пръстите й и я фотографираха.
— Тежко обвинение — хладно отбеляза другата полицайка и подаде на Грейс салфетка да избърше мастилото от ръката си. — На колко години си? — попита тя безучастно, Грейс я погледна. Все още се опитваше да осъзнае всичко, което й бяха казали. Беше го убила. Той бе мъртъв. Всичко бе свършило.
— На седемнайсет.
— Лош късмет. В Илинойс щом си над тринайсет години те съдят като пълнолетен. Ако те намерят за виновна, ще те осъдят най-малко на четиринайсет-петнайсет години. Не изключвам и смъртно наказание. Сега си от висока класа, бебче. — Всичко се струваше нереално на Грейс, когато сложиха на ръцете й белезници и я изведоха от стаята. След пет минути се озова в килия с още четири жени, с открита тоалетна чиния, от която вонеше на урина и изпражнения. Беше шумно и мръсно, всички жени в килията лежаха на голи матраци, завити с одеяла. Две от тях бяха будни, но не говореха. Никой не каза дума, когато й свалиха белезниците, дадоха й одеяло и тя отиде да седне на единствения незает матрак в малката килия.
Огледа се с невярващи очи. Докъде бе стигнала! Но друг изход нямаше. Не можеше да издържа повече. Трябваше да го направи… искаше всъщност… не възнамеряваше… но сега, след като бе стреляла, тя дори не съжаляваше. Ставаше дума за нейния или неговия живот. Просто се бе случило без намерение или предварителен план. Нямаше избор. Затова го беше убила.
2
Грейс прекара цялата нощ на тънкия матрак, едва усещаше острите метални пружини под себе си. Не чувстваше нищо. Вече не трепереше. Просто лежеше. Мислеше. Вече нямаше семейство. Нямаше никого. Нямаше родители. Нямаше приятели. Чудеше се какво ли би се случило, ако я признаят за виновна за убийство? Ще получи ли смъртно наказание? Не можеше да забрави какво й бе казала полицайката, която регистрираше арестуваните. Беше обвинена като пълнолетна и то в убийство. Може би смъртното наказание бе цената, която трябваше да плати. Ако е така, ще си плати. Поне той вече никога нямаше да я докосне, не можеше вече да я нарани. Четирите години ад в ръцете на баща й бяха свършили.
— Грейс Адамс? — един глас извика името й малко след седем сутринта.
От три часа бе в килията, не беше мигнала цялата нощ, но не се чувстваше толкова зле, колкото предишната вечер. Знаеше какво се е случило. Спомняше си, че е застреляла баща си. Знаеше, че той е умрял и защо. Знаеше го по-добре от всеки друг. И не съжаляваше.
Придружиха я до малка опушена стая с тежки заключени врати в двата й края. Вкараха я там без
