им лекар.
Той бе мъж на средна възраст с интелигентно лице и с приятен характер. Не знаеше нищо за миналото на Грейс, нито за неприязънта й към лекарите.
— Чувствам се добре. Просто съм уморена, а Чарлс го приема истерично — усмихна се тя.
— Има право да е загрижен. Друго, освен умора? — Тя се замисли и сви рамене.
— Нищо друго. Малко замаяност, главоболие. — Тя го представяше като нещо незначително, но истината бе, че напоследък често й се виеше свят, а на няколко пъти усещаше, че й се повдига. Помисли, че се дължи на нервното напрежение около събирането на средства за организацията. — Много съм заета.
— Може би се нуждаеш от почивка. — Той се усмихна.
Предписа й витамини, провери пулса й, който бе добре. Не искаше да й прави сериозни изследвания. Срещу себе си виждаше млада и здрава жена, кръвното й налягане бе ниско, което обясняваше замаяността и главоболието.
— Яж повече червено месо — препоръча й той, — а също и спанак. Прати много поздрави на Чарлс.
Тя се обади отвън по телефона на съпруга си, за да го успокои, че всичко е наред. След като се почувства по-добре от обичайното, тръгна пеш към къщи на свежия януарски въздух. Беше студено и мразовито, в същото време слънчево и тя се чувстваше чудесно, дори бе енергична, укоряваше се, че е било глупаво да отива на лекар. Усмихна се сама на себе си, когато си помисли колко много се грижеше Чарлс за нея и колко щастлива е, в този момент зави зад ъгъла и се насочи към къщата им. Имаше усещането, че главата й е празна, но не повече, отколкото и друг път, ала когато стигна входната врата, установи, че е толкова замаяна, че не може да стои на краката си. Тя се опита да се стабилизира, но в следващия миг разбра, че се е вкопчила в някакъв възрастен мъж, който я гледа странно. Погледна го с невиждащи очи, направи две стъпки към дома си, изрече нещо неразбираемо, после припадна и се свлече на тротоара.
14
Когато Грейс дойде в съзнание на улицата пред дома си, видя над себе си надвесени трима души. Възрастният мъж, когото тя почти бе повлякла със себе си, бе отишъл до телефонната будка и бе набрал деветстотин и единайсет, ала по времето, когато полицаите дойдоха, тя вече идваше в съзнание и седна на тротоара. Беше повече притеснена, отколкото наранена, но още бе твърде замаяна, за да се изправи.
— Какво се е случило тук? — попита любезно първият полицай. Той бе едър дружелюбен мъж, беше проницателен и веднага си изясни ситуацията. Доколкото виждаше, жената не беше нито пияна, нито дрогирана, беше много хубава и добре облечена. — Искате ли да извикаме линейка? Или вашия лекар?
— Не, наистина, добре съм — отказа тя и събра сили да се изправи. — Не знам какво се случи. Просто ми се зави свят.
Този ден не бе закусила, но не се чувстваше зле.
— Вие наистина трябва да отидете на лекар, мадам. С удоволствие ще ви закараме до Нюйоркската болница. Наблизо е — учтиво предложи той.
— Добре съм, повярвайте. Живея тук. — Тя посочи къщата само на няколко метра от нея.
Почти бе се оправила. Благодари на възрастния мъж и се извини, че едва не го е съборила. Той я потупа бащински по ръката и й препоръча да дремне и да хапне добре на обяд, а после полицаите я придружиха до дома й, когато влязоха им направи впечатление елегантната обстановка.
— Искате ли да се обадим на някого? На съпруга ви? На приятели? На съседи?
— Не… аз… — Звънът на телефона ги прекъсна и тя се обади от апарата в коридора. Беше Чарлс.
— Какво ти каза лекарят?
— Че съм добре — отвърна тя наивно, без изобщо да отчете факта, че малко преди това бе припаднала на тротоара.
— Искате ли да останем малко? — попита дежурният полицай, а тя поклати глава.
— Кой говори там? Има ли някой? — Тя се страхуваше да му каже какво се бе случило.
— Нищо няма, просто… лекарят каза, че съм в страхотна форма. И…
— Кой разговаряше с теб? — Той имаше шесто чувство към нея и усети, че нещо не е наред.
— Тук има един полицай, Чарлс — въздъхна тя, чувстваше се глупаво, но отново взе да й прилошава. Полицаят видя как лицето й посивя, после тя пак започна да се свлича и той я подкрепи. Грейс нямаше представа какво става, но се чувстваше ужасно. Беше й твърде зле, за да говори с Чарлс и тя остави слушалката, после се отпусна на пода и скри глава между коленете си. Единият полицай отиде да й донесе чаша вода, другият вдигна слушалката, която тя бе оставила на пода до себе си.
— Ало? Ало? Какво става там? — Чарлс беше обезумял от притеснение.
— Тук е офицер Мейсън. С кого говоря? — попита полицаят спокойно, а Грейс го гледаше безпомощна да му се противопостави.
— Името ми е Чарлс Макензи и при вас е съпругата ми. Какво става?
— Тя е добре, сър. Имаше малък проблем… припадна точно пред къщата ви. Ние я доведохме вътре, но ми се струва, че пак е малко замаяна. Вероятно стомашна инфекция, сега има епидемия.
— Как е тя? — Чарлс пребледня, стана и грабна палтото си, в същото време продължаваше да говори с полицая в къщата си.
— Струва ми се добре. Не иска да я заведем в болницата. Ние й предложихме.
— Няма значение. Можете ли да я отведете до „Ленъкс хил“?
— С удоволствие.
— Ще ви чакам там след десет минути.
Полицаят я погледна усмихнат, след като затвори.
— Съпругът ви настоява да ви заведем в „Ленъкс хил“, госпожо Макензи.
— Не искам да отида. — Приличаше на дете и полицаят й се усмихна добродушно.
— Той бе съвсем категоричен. Ще ви чака там.
— Добре съм. Наистина.
— Сигурно е така. Но нищо не пречи да се провери. Наоколо пъплят гадни вируси. Вчера една жена припадна в „Блумингдейлс“ от хонконгски грип. Отдавна ли ви е зле? — попита той, докато я придружаваше към вратата, към тях се присъедини и партньорът му.
— Наистина съм добре — упорстваше тя, а полицаят заключи вратата на жилището и я поведе към патрулната кола. После изведнъж тя си даде сметка, че изглежда сякаш я арестуват. Щеше да й е смешно, ако внезапно не си спомни за нощта, когато уби баща си, и преди да са стигнали до „Ленъкс хил“, тя получи астматичен пристъп, първия от две години. А дори не беше взела инхалатора си. Беше станала толкова уверена, че почти винаги го оставяше вкъщи.
Те я въведоха вътре и обясниха на сестрата в спешното отделение за астмата й. От болницата бързо й донесоха инхалатор. Когато Чарлс пристигна, тя бе смъртно бледа от астматичния пристъп и от лекарството, а ръцете й трепереха.
— Какво стана? — Той изглеждаше уплашен, а тя му отвърна шепнешком.
— Полицейската кола ме изнерви.
— Затова ли припадна? — Чарлс имаше вид на объркан от случилото се, тя поклати глава.
— Затова получих астматичен пристъп.
— А защо припадна?
— Не знам.
Полицаите ги оставиха и едва след час ги прие един от лекарите в спешното отделение. Тя вече се беше пооправила, дишането й се бе нормализирало и не й се виеше свят. Чарлс й донесе пилешки бульон от машината, малко сладки и сандвич. Апетитът й бе добър, обясни тя на лекаря, който я прегледа.
— Отличен — потвърди Чарлс.
Лекарят я прегледа внимателно, а после й зададе конкретен въпрос. Той самият смяташе, че вероятно е грип, но имаше и друго предположение.
— Възможно ли е да сте бременна?
— Не мисля. — Не беше използвала средства против забременяване от раждането на Абигейл, а тя
