чувство за роднински дълг, отколкото от някакви чувства.
В началото на лятото Карол бе станала на осемдесет години, малко преди Мари Анж да навърши двадесет и една. За старицата бе голям удар, когато Том обяви, че напуска и се мести в Аризона, за да бъде по-близо до жена си. Тя бе отишла там при родителите си, вече цяла година живееше там и се грижеше за тях и й беше тежко сама.
— Стари хора като тях трябва да бъдат изпращани в старчески домове — обяви Карол, когато Мари Анж й съобщи за решението на Том. Всъщност беше объркана, макар че опита да го скрие, като прецени, че такива като Том могат да се намерят под път и над път. С лопата да ги ринеш.
Дългогодишният работник им бе препоръчал един свой племенник, който да го замести в работата, но чепатата Карол не харесваше момчето. Мари Анж искрено съжаляваше, че Том ги напуска. Възрастният човек винаги бе внимателен към нея, съчувстваше й и се държеше приятелски.
Това лято Мари Анж работеше на пълен работен ден, за да събере повече пари за колежа, и почти нямаше свободно време, което да прекара с Били, който отново си бе хванал приятелка. Този път й се стори, че нещата може да станат по-сериозни, ако той позволи. Момичето беше мило и много влюбено, освен това много красиво. Беше от тяхното училище, един клас след тях, бяха съседи и семействата им се познаваха от години. Можеха да имат много добър живот заедно. Освен това Били вече бе на двадесет и две и готов за брак. Беше се дипломирал в гимназията преди три години, преди година бе завършил и разширените курсове по земеделие и работеше здравата във фермата на баща си. И като много други момчета, които работеха във ферми от ранните си детски години, поемайки всички отговорности и тежести, бе възмъжал много рано.
Беше горещ и лепкав летен ден, когато Мари Анж отби от магистралата с любимия си шевролет, за да посети Били. Тогава видя срещу себе си непозната кола, карана от възрастен мъж с каубойска шапка и официален костюм, и се зачуди дали не е някой кандидат за работата на Том. Разминаха се и тя отпраши към Били.
Но когато след три часа се върна вкъщи, беше изненадана да види същата кола в двора. И през ум не й беше минало, че човекът може би е дошъл да се срещне с нея. Той точно излизаше от кухнята с леля й, когато тя се измъкна от колата с няколко пакета продукти, които бе купила за вечеря. Мъжът я погледна очаквателно, когато леля й я посочи с ръка.
Карол ги запозна. Името му не й говореше нищо. Казваше се Ендрю Макдърмот и бе пропътувал целия път от Де Моанс до тук, за да ги посети. Той се усмихна, когато Мари Анж го попита дали идва, за да говори с Карол за вакантното място.
— Не, аз съм тук заради вас — обясни любезно мъжът. — Имах разговор с вашата леля. Може ли да поседнем за малко? — Мари Анж имаше работа, трябваше да приготви вечеря за леля си и се зачуди за какво този човек иска да говори с нея.
— Какво има? Какво не е наред? — обърна се тя към Карол, а старата жена се намръщи и заклати глава. Тя нито приемаше, нито одобряваше онова, което непознатият й бе казал, но то не бе изненада за нея. Защото го знаеше от самото начало.
— Не, всичко е наред — побърза да я успокои посетителят. — Дойдох да ви видя във връзка с наследството, което баща ви е оставил. Леля ви и аз говорихме за това преди време. Наследството е инвестирано и попечителите са го управлявали изключително добре през изминалите години. И сега, когато вече сте пълнолетна, аз съм длъжен да ви информирам.
Мари Анж нямаше ни най-малка представа за какво говори този човек. Виждаше, че леля й Карол изглежда намусена и не особено очарована. Помисли си дали баща й не е направил нещо лошо нещо, което може да струва много пари. Нямаше представа за какво става дума. Но знаеше какво значи думата попечителство. Нещо, оставено за управление от други хора.
— Може ли да поседнем за малко, за да ви обясня? — Те все още стояха прави на верандата и Мари Анж ги остави за минута, за да прибере покупките в кухнята.
— Няма да се бавя — обеща тя на леля си, докато инвалидната количка със скърцане изчезна във вътрешността на къщата. Лелята вече бе чула онова, което мъжът бе казал, и нямаше желание да остане с тях.
— Госпожице Хоукинс — започна Ендрю Макдърмот. — Вашата леля обяснила ли ви е какво ви е оставил баща ви?
Мари Анж поклати глава. Изглеждаше изненадана и уплашена.
— Не, но не мисля, че е оставил нещо. Винаги съм смятала, че е оставил само дългове — рече просто, без преструвки или претенции, спомняйки си онзи далечен ден, когато адвокатът спомена за пръв път тази тогава непонятна за нея дума.
— Напротив. — Мъжът изглеждаше изненадан. — Той е оставил един изключително успешен бизнес, който беше продаден няколко месеца след смъртта му. Един от неговите партньори го закупи на прилична цена, а всички недвижими имоти, които вашето семейство притежаваше, бяха продадени. Баща ви имаше известни спестявания и малко дългове, разбира се, но нищо сериозно. Оставил е завещание в полза на вас и на брат ви, но поради неговата смърт всичко остава за вас. — Мари Анж за първи път чуваше тези неща и бе изненадана. Дори не проумяваше какво означава всичко. — Вие трябва да наследите една трета от имуществото, след като навършите двадесет и една години. Това е причината да съм тук. Попечителският фонд ще продължи да управлява останалото състояние и ще ви предостави втората третина, когато станете на двадесет и пет, а остатъка — когато навършите тридесет години. Баща ви е оставил една много солидна сума — произнесе тържествено мъжът, без да сваля очи от Мари Анж, осъзнавайки, че тя е напълно непросветена и не очаква абсолютно нищо. Дали лелята е била права да не й каже нищо по този въпрос?
— Колко пари е оставил? — попита младото момиче, чувствайки се доста неловко. — Много ли? — Всъщност не я интересуваше.
— Доста — усмихна се непознатият. — Средствата бяха инвестирани изключително умело през последните години и в момента вие сте притежателка на около десет милиона долара.
Настъпи тишина. Мари Анж го гледаше и не можеше да проумее чутото. Дори не искаше да го повярва. Изглежда бе някаква нелепа шега, но на нея въобще не й беше смешно.
— Колко? — беше единствената дума, която се откъсна от устните й след дълго мълчание.
— Попечителският фонд има повече от десет милиона долара за вас — повтори мъжът. — Една трета от тях ще ви бъде прехвърлена по сметка следващата седмица и аз се надявам, че ще реинвестирате голяма част от парите веднага след като сте готова за това. Ние можем да го уредим. — Човекът беше адвокатът на банката, която управляваше нейните пари. Първоначално парите били във Франция, но след това били прехвърлени в Айова по настояване на Карол. Тя не допускала, че племенницата й някога ще се върне обратно във Франция. — Трябва да ви кажа — рече поверително Макдърмот, — че ние предложихме на леля ви известна сума за вашата издръжка, но тя любезно ни отказа, като заяви, че няма нужда от тези пари. През последните десет години е осигурявала всичко необходимо за вас, без да се възползва от наследството, което баща ви е оставил. Мисля, че трябва да го знаете.
Дори тази нищожна информация беше убийствено потискаща. Значи леля Карол е знаела! А колко често я бе държала гладна до смърт, купуваше й дрехи единствено и само от магазина за втора употреба, караше я да работи тежка физическа работа за всяко пени, което изразходваше за нея или й даваше и дори бе отказала да й помогне, когато искаше да се запише в университета. Така, въпреки че бе поела на плещите си отговорността за детето, без да се възползва от предимствата, които им даваше наследството, тя бе лишила Мари Анж от всичко през тези години и дори се бе старала да й пречи да продължи образованието си!
Беше й много трудно да реши дали леля Карол е чудовище или героиня. Но вероятно старата жена бе сторила онова, което бе смятала за най-добро. Лошото бе, че не бе я предупредила по никакъв начин какво я очаква. И то се стовари върху главата й като огромно бреме и предизвика истински шок.
Ендрю Макдърмот й поднесе един голям плик, пълен с документи, и й предложи да ги прегледа. Трябваше само един подпис от нейна страна, за да бъде открита сметка на нейно име.
Когато си тръгна, човекът я поздрави с добрия късмет и придобитото богатство. Но дори и в този миг Мари Анж не бе сигурна какво да мисли. Би била много по-щастлива, ако майка й, баща й и брат й бяха живи, ако бе израснала заедно с тях в Шато да Мармутон, макар и бедна, вместо да прекара тези десет
