Даниел Стийл
Изгубените надежди
Глава 1
Мари Анж Хоукинс лежеше в тревата под огромното старо клонесто дърво, слушаше птиците и гледаше пухестите бели облаци, които пълзяха по небето в слънчевата августовска утрин. Тя обичаше да лежи тук, да се опиянява от жуженето на пчелите, да вдъхва упойващия аромат на цветята и да отхапва от ябълката, която преди малко бе откъснала от градината. Дните й минаваха безгрижно и спокойно в един сигурен и защитен свят, заобиколена от хората, които я обичаха. Мари Анж живееше в Шато де Мармутон откакто се бе родила, вече единадесет години, и скиташе сред горите и хълмовете като млада кошута, която безстрашно гази с тънките си крачета в потока, който минаваше през имението. През цялото лято тичаше на воля, прескачаше огради, катереше се по дърветата и коленете й бяха вечно ожулени.
В долния край на старата ферма имаше конюшни и краварник. Мъжете, които работеха там, винаги й се усмихваха и махаха с ръка, когато я видеха. Тя беше едно усмихнато, обичливо и щастливо дете с волна душа и ведър характер. И през повечето време, докато бродеше из високата трева, береше ябълки и праскови в градината или тичаше по поляните, беше боса.
— Приличаш на малка циганка! — караше се майка й, но винаги с усмивка. Франсоаз Хоукинс обожаваше децата си.
По-големият й син Робер се роди малко след войната, единадесет месеца след брака й с Джон Хоукинс. По същото време Джон започна своя бизнес, свързан с износ на вина, и за пет години натрупа истинско състояние. Когато се роди Мари Анж, те купиха Шато де Мармутон и момиченцето израсна тук. Посещаваше местното селско училище, където бе учил и брат й Робер.
Сега, след по-малко от месец, той щеше да отиде в Сорбоната в Париж, за да следва икономика и евентуално да продължи бизнеса на баща си. В работата на Джон естествено имаше скокове, спадове и върхове, но, общо взето, без големи сътресения и самият той беше удивен колко успешно върви бизнесът му. Франсоаз бе много горда с него. Всъщност тя винаги се бе гордяла със съпруга си. Историята на тяхната любов бе изключително романтична и удивителна.
През последните месеци на войната, като войник от американската армия, Джон бе скочил с парашут по време на десанта в Нормандия и бе счупил крака си, приземявайки се неуспешно върху едно дърво в малката ферма на родителите на Франсоаз. Тя и майка й били сами, защото баща й участвал в Съпротивата и бил на нелегална среща с партизаните. Нещо, което се случвало почти всяка нощ. Двете жени скрили Джон на тавана. Тогава Франсоаз била на шестнадесет години и била направо заслепена от високия красив и чаровен американец от Средния запад. Той самият бил фермерски син, само четири години по-голям от нея. Майка й непрекъснато го следяла и не сваляла очи от войничето, защото се страхувала, че дъщеря й ще се влюби и ще направи някоя глупост. Но Джон се държал много внимателно, макар здравата да бил хлътнал по Франсоаз. Тя му давала уроци по френски, а той я учел шепнешком на английски по време на разговорите им през нощта в плътния мрак на тавана. Не смеели да запалят дори свещ от страх да не ги видят германците. Младежът останал във фермата цели четири месеца, а когато си тръгнал, Франсоаз била безнадеждно влюбена в него и раздялата разбила сърцето й. Баща й и няколко негови приятели от Съпротивата успели да го преведат невредим при американците и по-късно той взел участие в освобождението на Париж. На тръгване красивият млад американец обещал да се върне и тя знаела без никакво съмнение, че ще удържи на думата си.
Родителите й били убити в последните дни преди освобождението и Франсоаз била изпратена в Париж при свои братовчеди. Нямало никакъв начин да се свърже с Джон. В суматохата и хаоса загубила адреса му и дори нямала представа, че той може да е в Париж. Впоследствие двамата установили, че през цялото време са живели почти един до друг, на около километър разстояние. Франсоаз била на булевард „Сен Жермен“, а Джон дори не подозирал това.
Войната свършила и младежът се върнал обратно в Америка, в родния си щат Айова. Там го чакали неприятности. Баща му бил убит при Гуам и Джон трябвало да се погрижи за фермата, за майка си, братята и сестрите. Веднага писал на Франсоаз, но така и не получил отговор. Писмата му сякаш потъвали вдън земя, дори не се връщали обратно. Минали цели две години, докато успял да събере достатъчно пари, за да се върне във Франция и да се опита да я намери. Непрекъснато мислел за нея, бил много влюбен. Когато отишъл във фермата, където се срещнали, се оказало, че тя е продадена и там живеят други хора. Единственото, което знаели съседите, било, че родителите й са мъртви, а Франсоаз е в Париж.
Тогава Джон заминал за столичния град и използвал всички възможни начини, за да я открие полицията, Червения кръст, регистрите в Сорбоната, както и в много други училища. Търсел неуморно, с надеждата да намери някаква следа. Но без резултат. И така до деня, в който трябвало да отпътува обратно в Америка.
Джон седял в едно малко кафене на левия бряг на Сена, когато изведнъж видял Франсоаз. Тя вървяла бавно под дъжда с наведена глава. В първия момент си помислил, че сигурно е някое момиче, което прилича на любимата му, но все пак скочил и се затичал след нея. Чувствал се глупаво, но си казал, че трябва да опита за последен път. И станало чудо. Тя вдигнала очи и го погледнала, избухнала в сълзи и се хвърлила в прегръдките му.
Прекарали нощта при нейните братовчеди, а на другата сутрин Джон заминал за Америка. Писали си около една година, докато накрая той дошъл отново в Париж, този път, за да остане завинаги. Франсоаз била на деветнадесет, а той на двадесет и три години. Оженили се две седмици след неговото пристигане. През следващите деветнадесет години двамата не се разделили нито за миг. След раждането на Робер напуснали Париж, но останали във Франция, тъй като Джон решил, че тук се чувства повече у дома, отколкото в Айова. И това е самата истина, приключваха с усмивка Франсоаз и Джон, когато разказваха тази история. Мари Анж бе я чувала хиляди пъти, а и всички ахкаха колко романтично и красиво било всичко, като в приказките.
Мари Анж никога не бе виждала роднините на баща си. Родителите му бяха починали много преди нейното раждане, както и двамата му братя. След това бе умряла едната му сестра, а другата бе загинала в катастрофа, когато Мари Анж била още бебе. Единствената останала жива роднина бе една негова леля от бащина страна, но Мари Анж знаеше от разказите на баща си, че тя не го обича много. Никой от близките му не бе посещавал Франция, а баща й често повтаряше, че го мислели за луд, когато решил да остане в Париж с майка й. Братовчедите на Франсоаз също бяха загинали в катастрофа, когато малката Мари Анж бе на три годинки. Майка й нямаше братя и сестри, а родителите й отдавна бяха напуснали този свят.
Единственото семейство на Мари Анж1 бяха брат й Робер и родителите й, както и онази далечна пралеля от щата Айова, която баща й не обичаше. Веднъж той дори бе казал, че лелята има лош характер и „птичи мозък“, макар че момиченцето не успя да разбере напълно какво означава това. Баща й дори не си кореспондираше с нея. Но Мари Анж не чувстваше липса на близки хора. Животът й беше пълен, а всички, които я познаваха, се отнасяха с нея като с принцеса. Тя бе обожавана и дори името й подсказваше, че носи в себе си нещо ангелско.
Всички гледаха на нея като на малък ангел, а брат й Робер често обичаше да я закача на тази тема.
Сега Робер щеше да замине да учи и тя беше много тъжна, но Франсоаз й обеща, че ще я води в Париж, за да го вижда. Джон често пътуваше по работа там и двамата с жена му обичаха да прекарват една-две нощи в големия град. В такива случаи обикновено оставяха Мари Анж на Софи, възрастната икономка, която живееше със семейството откакто се бе родил Робер. Тя бе пристигнала в Шато де Мармутон заедно с тях и обитаваше малка къщичка близо до замъка. Мари Анж обичаше да ходи при нея, да пие чай и да яде от сладкишите, които Софи печеше.
Животът на момичето беше прекрасен във всяко отношение. На такова детство мнозина можеха само да завиждат и да мечтаят за нещо подобно. Свободна, обичана и осигурена, тя прекарваше дните си безгрижно в красивия стар замък като истинска малка принцеса. А когато майка й я обличаше с красиви рокли и я водеше в Париж, тогава и изглеждаше като принцеса. Или поне баща й твърдеше така. Но пък когато тичаше боса по поляните, а роклите й бяха скъсани от катеренето по дърветата, той казваше, че прилича повече на бедно сираче.
— Е, скъпа моя, каква беля стори днес? — попита я брат й, когато я намери под дървото, за да я извика за обяд. Софи беше твърде стара, за да тича подир нея и да я гони, така че пращаше Робер. Той знаеше всички любими тайни места и скривалища на сестричката си.
