поглед. — Няма да ходиш там, където не може да те намери! — Всъщност момичето щеше да започне училище след два дни и майка й се надяваше, че това ще отвлече достатъчно мислите й и ще разсее скръбта по брат й. — Татко и аз ще си бъдем вкъщи в края на седмицата.
— А аз ще ти се обаждам по телефона от Париж — обеща й Робер.
— Всеки ден ли? — попита Мари Анж и огромните й сини очи се впериха в него. Бяха същите като очите на брат й и на баща й.
— Толкова често колкото мога. Ще бъда доста зает с уроците си, но ще ти се обаждам.
Той я прегърна силно, притисна я до гърдите си и я целуна по двете бузи. После се качи в колата при родителите им. Точно преди да затвори вратата, Робер пъхна едно малко пакетче в ръцете й и заръча да си сложи онова, което е вътре. Мари Анж все още го държеше в ръце, когато колата се изгуби от погледа й. Когато двете със Софи се върнаха в кухнята, момичето отвори подаръка и откри вътре тънка златна верижка и медальон със снимката на брат си в него. Беше усмихнат и тя си спомни, че правиха снимките миналата Коледа. А в другата половина на медальона имаше малка снимчица на родителите им, правена същия ден. Беше прекрасна. Софи й помогна да закопчае капачето и да окачи верижката на врата си.
— Какъв чудесен подарък ти е направил Робер! — рече добрата икономка, бършейки очи, сетне се залови да събира чиниите от масата.
Мари Анж изтича до огледалото, за да разгледа по-добре медальона. Усмихна се, но изведнъж се почувства много самотна. Сякаш някаква огромна вълна от самота я блъсна и погълна, когато спря очи на образа на брат си. Вълната се върна и я заля отново, когато погледна майка си и баща си. Майка й я бе целунала два пъти, преди да тръгне, а баща й я бе взел в прегръдките си и отново бе навил къдриците й около пръстите си. Беше й обещал да я вземе от училище в събота рано следобед, когато щяха да се върнат от Париж. Но сега къщата беше невъобразимо празна без тях. Мари Анж изтича в стаята на Робер, седна на леглото му и се замисли.
Все още бе там, когато след час и половина Софи се качи горе, за да я потърси.
— Искаш ли да дойдеш във фермата с мен? Трябва да взема малко яйца, пък и обещах на мадам Фурние да й занеса бисквити.
Но Мари Анж поклати отрицателно глава. Дори всички изкушения, които предлагаше фермата, не можеха да я накарат да излезе тази сутрин. Чувстваше се ужасяващо самотна. Брат й толкова й липсваше! Сигурно тази зима щеше да бъде много, много дълга без него!
Така че Софи трябваше да се примири и да отиде до фермата сама.
— Ще се върна по обяд. Стой в градината, миличка. Не искам да те търся из горите. Обещаваш ли?
— Oui, Софи — рече тихо детето. Нямаше никакво желание, нито настроение да ходи някъде, но когато икономката излезе, тя се отправи към градината и откри, че няма какво да прави там. Тогава реши да слезе към овощните градини и да набере малко ябълки. Знаеше, че с тях Софи може да направи ябълков пудинг.
Когато се върна за обяд, Мари Анж не откри Софи. Икономката бе сготвила супа и препечен сандвич със сирене. Това бяха любимите ястия на момиченцето, но днес едва се докосна до тях.
Върна се в градината, за да си играе, и полегна в тревата, като гледаше небето и мислеше за брат си. Лежа така доста време и когато се върна вкъщи, беше късен следобед. Както обикновено беше боса, раздърпана и разрошена. Забеляза, че колата на местната полиция е паркирана в двора на замъка. Но дори това не я развълнува. Полицаите често спираха в тяхната къща, за да изкажат почитанията си или да пият чай със Софи. Мари Анж се зачуди дали знаят, че родителите й са в Париж. Докато крачеше към кухнята, видя един полицай да седи със Софи и забеляза, че тя плаче. Зачуди се защо. Сигурно беше разказала на полицая, че Робер е заминал за Париж и това я бе разстроило. Мисълта за брат й я накара да докосне медальона. През целият следобед го бе чувствала до гърдите си, но сега й се прииска да се увери, че не го е загубила в градината. Когато влезе, полицаят и Софи спряха да говорят. Старата жена я погледна. Очите й бяха изпълнени с отчаяние и мъка и когато Мари Анж осъзна това, се зачуди каква ли е причината. Не можеше да бъде само заради заминаването на Робер, почувства подсъзнателно тя. Помисли си, че може би нещо се е случило с дъщерята на Софи. Но тъй като никой от възрастните не каза нито дума, а продължиха да гледат втренчено в нея, тя усети как я обхващат страх и ужас.
Тишината бе сякаш безкрайна. Софи погледна безпомощно полицая, после момичето и сложи ръце върху раменете му.
— Ела и седни, любов моя. — Тя потупа скута си, нещо, което не бе правила много отдавна, защото Мари Анж вече беше голяма. Момичето седна на коленете й и почувства познатите топли ръце около себе си. Софи обаче не можеше да намери нито думи, нито сили, за да изрече онова, което току-що беше научила, така че се наложи полицаят да й разкаже.
— Мари Анж — започна бавно и тържествено той, а тя усещаше как под нея тялото на Софи трепери. Изведнъж й се прииска да запуши с ръце ушите си и да избяга от тази стая. Не желаеше да чуе онова, което този мъж се канеше да изрече. Но не можеше да го спре.
— Станала е катастрофа по пътя към Париж. — Сърцето й прескочи и дъхът й спря. Каква катастрофа? Не можеше да бъде! Не! Сигурно някой е бил ранен, щом този полицай е тук, и тя се помоли дано да не е Робер. — Ужасна катастрофа — продължи мъжът, докато ужасът в нея нарастваше като огромна снежна лавина. — Родителите ти… и брат ти… — понечи да довърши, но в този миг Мари Анж се изтръгна от ръцете на Софи и се опита да избяга от кухнята. Мъжът скочи и я прегърна здраво с едната си ръка. Колкото и да не искаше, трябваше да го направи. — Те… катастрофирали са преди около час. Колата им е връхлетяла върху обърнал се на пътя камион и всички са загинали. Пътната полиция току-що ни се обади. — Думите му заглъхнаха неочаквано, така както се бяха появили. Мари Анж стоеше вцепенена и чувстваше, че сърцето й ще се пръсне. Единственият звук в тишината бе тиктакането на часовника, който оглушително отброяваше секундите. Погледна ужасено полицая.
— Не е вярно! — извика. — Това е лъжа! Мама, татко и Робер не са умрели! Те са в Париж!
— Не са успели да стигнат дотам — рече мрачно полицаят. В този миг Софи се разхлипа, а Мари Анж закрещя неистово и започна да го бие с ръце. Понеже не знаеше какво да направи, нито пък искаше да я нарани, мъжът я пусна, тя изхвърча през вратата като торпедо и се затича към овощната градина. Човекът се чудеше как да реагира, затова се обърна към Софи. Той беше млад, нямаше свои деца и не знаеше как се постъпва в подобни случаи.
— Да отида ли при нея? — попита, но Софи само поклати глава и скри лицето си в престилката.
— Остави я. Аз ще отида след малко. Трябва й време, за да осъзнае случилото се. — Но всичко, което Софи можеше да стори, беше да плаче, да страда и да се чуди какво ще стане с Мари Анж, а и с нея самата сега. Беше невъобразимо, невероятно, непоносимо, че тези трима души, прекрасни любими хора, бяха мъртви. Сцената, която полицаят бе описал, бе толкова ужасяваща, че Софи дори не искаше да го слуша. Единственото, на което се надяваше, беше смъртта им да е била бърза и безболезнена. Единственото, което можеше да мисли сега, бе да се тревожи за малката Мари Анж и за бъдещето, която я очакваше без родителите й.
Полицаят нямаше никаква представа какво ще стане със сирачето, но каза, че сигурно адвокатът на семейството ще се свърже с тях в най-скоро време и ще им съобщи подробностите.
Когато Софи излезе, за да потърси Мари Анж, вече бе притъмняло. Детето седеше близо до едно дърво, отпуснало глава върху коленете, като малка загубена топка по време на игра, и плачеше. Софи не каза нищо. Само приседна тихо до нея на земята.
— Такава е Божията воля, Мари Анж. Той ги е прибрал при себе си на небето — рече тихо през сълзи жената.
— Не! Не биваше да прави това! Не е честно! — изплака момичето. — И ако го е направил, тогава аз го мразя!
— Не говори така. Трябва да се молим за тях. — Тя сгуши Мари Анж в прегръдките си и те останаха така, ридаейки. Когато се върнаха в замъка, вече бе съвсем тъмно. Мари Анж погледна учудено към къщата, след което се обърна към Софи и прошепна уплашено:
— Какво ще стане с нас сега? — Гласът й бе тих като полъх на вятър в тъмнината, а очите й тревожно потърсиха очите на старата жена. В тях се четеше безпомощност и страх. — Ще останем ли тук?
— Надявам се, любов моя. Всъщност не зная — отвърна честно Софи. Не искаше да дава обещания, които не можеше да изпълни, а и нямаше никаква представа как стоят нещата. Знаеше, че момичето няма
