дядо и баба, никакви роднини и никого, при когото да отиде във Франция. Освен това бе чувала, че семейството няма роднини и в Америка, така че вероятно Мари Анж е останала съвсем сама на света.
В този миг самата Мари Анж се опита да си представи бъдещето без родителите си и без Робер. Обхвана я такъв ужас, все едно мракът се разтвори и я погълна. Повече никога нямаше да види мама и татко, нито брат си, нямаше да бъде спокойна, сигурна, обичана, животът, който бе свикнала да живее, неочаквано бе свършил за нея. Сякаш беше умряла заедно с тях.
Глава 2
Погребението се състоя в църквичката, която се намираше в границите на имението. От околните ферми и от близкото село се стекоха много хора. Приятели на родителите й и на Робер, целият му клас от училище, онези, които все още не бяха отишли в университета, и много хора, които работеха или бяха свързани с бизнеса на баща й. В замъка бяха приготвили храна и след церемонията всички отидоха там, за да хапнат и пийнат за „бог да прости“, но никой не намери думи да утеши бедното дете, което бе останало съвсем само след трагедията, и старата икономка, която го обичаше.
Ден след погребението пристигна адвокатът на баща й, за да обясни ситуацията. Оказа се, че Мари Анж има все пак един жив роднина, лелята на баща й — Карол Колинс, която живееше някъде далеч, в някакво чуждо място, наречено Айова. Мари Анж я бе чула само веднъж или два пъти по телефона и си спомняше, че баща й не я обичаше особено много. Лелята никога не бе идвала във Франция, а те никога не бяха ходили на гости в Америка, нито си кореспондираха с нея, така че детето не знаеше нищо за тази жена.
Адвокатът съобщи, че вече е разговарял с нея и че тя иска Мари Анж да се премести да живее в Америка. Същевременно той се нагърби с грижата да я „отърве“ от замъка и да закрие бизнеса на баща й, които за Мари Анж, тъй като е само на единадесет години, не представляват интерес. Обясни също така, че имало някои малки дългове, термин, който й прозвуча доста тайнствено, както и думата, собственост на родителите й. Детето го гледаше онемяло.
— Тя не може ли да остане да живее тук, господине? — попита Софи през сълзи, но адвокатът поклати глава. Не можело да се остави едно дете да живее в замъка само с някаква стара прислужница, която дори не му била роднина. Предстояло да се вземат решения за нейното образование, за живота и бъдещето й, и едва ли някой би очаквал Софи да се нагърби с тези толкова важни неща. Вече бил казал на хората от офиса на Джон, че старата икономка е с влошено здраве и очевидно било най-добре детето да се изпрати да живее при роднини, които ще се грижат за него и ще осигурят бъдещето му, колкото и добри да били намеренията на Софи. Уведоми я още, че би могъл да й осигури пенсия или настаняване в пансион, и беше много доволен да чуе, че предложението му не представлява интерес за нея. Тя се тревожеше единствено и само за това, какво ще стане с Мари Анж, изпратена да живее при непознати хора. Старата икономка наистина се безпокоеше за детето. То почти не бе яло от деня, в който загинаха родителите му, и беше мълчаливо и напълно отнесено. По цял ден лежеше на тревата в градината с очи, вперени в небесата, сякаш търсеше там образите на любимите си хора и отговор на незададените си въпроси.
— Сигурен съм, че леля ви е много мила жена — обърна се към Мари Анж адвокатът. А тя продължи да го гледа втренчено, без да мигне, неспособна да му обясни, че баща й бе нарекъл леля си „малоумна и с лош характер“. А това определение никак не звучеше като „много мила жена“, нали!
— Кога смятате да я изпратите? — попита шепнешком Софи, след като детето излезе. Дори не можеше да си представи, че ще се разделят.
— Вдругиден — отвърна мъжът, което накара старата жена да изхлипа. — Ще я заведа лично в Париж и ще я кача на самолета. Ще лети до Чикаго, след което ще смени полета. Леля й ще изпрати човек, който да я вземе от летището и да я заведе във фермата. Мисля, че това е мястото, където господин Хоукинс е роден и израснал — увери я той, но чувството й за загуба бе толкова огромно, че тя не можеше да се успокои. Беше загубила не само работодателите си, които обичаше и от които се възхищаваше. Беше загубила момчето, за което се бе грижила от деня на рождението му, а сега щяха да й отнемат детето, което обожаваше от мига, в който очите му се отвориха за първи път за света. Мари Анж беше като лъч светлина за всички, които я познаваха. Все едно губеше собствената си дъщеря и дори още по-жестоко, защото това дете се нуждаеше от нея и беше толкова обичливо и мило.
— Как ще научим дали се отнасят добре с нея? — продължи да разпитва Софи. — Ами ако не е щастлива там?
— Няма друг избор — отвърна адвокатът. — Това е нейното единствено семейство, госпожо. Все ще трябва да живее някъде и, слава Богу, че госпожа Колинс се съгласи да я приеме.
— Тази жена има ли деца? — продължи да разпитва Софи, надявайки се, че ако е така, то Мари Анж може би ще намери любов и спокойствие в непознатата страна и дом.
— Мисля, че е доста възрастна, но говореше много интелигентно и разумно. Беше изненадана, когато й се обадих, но веднага поиска да вземе детето при себе си. Каза да я изпратим с топли дрехи, защото зимите там били много студени.
Всичко, което Софи знаеше за щата Айова, не бе повече от онова, което знаеше за Луната. Не можеше да понесе мисълта да изпрати Мари Анж надалеч, но опакова всичките й дрехи и вещите, които момиченцето обичаше — играчки и кукли, снимките на Робер и родителите й, така че поне да бъде заобиколена с познати предмети.
Успя да побере багажа в три огромни куфара, а адвокатът не направи никакъв коментар, когато след два дни дойде да вземе Мари Анж. Детето изглеждаше изпаднало в дълбока депресия и очевидно не можеше да възприеме какво става. В очите му се четяха шок, страх и агония, а когато се хвърли в прегръдките на Софи, нещата станаха още по-зле. Възрастната жена също беше много разстроена. Адвокатът изчака десет минути, докато те безнадеждно и отчаяно плачеха. Чувстваше се неловко и неудобно, но накрая си позволи да докосне внимателно Мари Анж по рамото.
— Трябва да вървим. Не бива да изпускаме самолета в Париж.
— Да, добре — изхлипа нещастно детето. — Не искам да ходя в Айова. Искам да остана тук. — Той не си направи труда да й напомни, че замъкът ще бъде продаден, заедно с цялата покъщнина в него. Нямаше смисъл нещо да бъде запазено, защото Мари Анж беше много малка и освен това отиваше да живее надалеч. Нейният живот в Шато де Мармутон беше приключил. И тя знаеше това, независимо от мълчанието на адвоката. Огледа се, преди да тръгне, сякаш се опитваше да запомни всичко наоколо и да вземе спомените завинаги със себе си. А Софи остана да хлипа безутешно, когато те отпътуваха. На сбогуване обеща на Мари Анж да й пише всеки ден. Колата изчезна зад хълмовете, а старата жена се свлече на колене в двора и заплака с глас. После се прибра в кухнята, преди да се върне в своята къщичка и да събере багажа си. Остави всичко в замъка чисто и подредено, след което излезе, хвърли един последен поглед и заключи вратата след себе си.
Навън грееше септемврийското слънце. Софи вече имаше планове. Щеше да остане за малко при свои приятели в една съседна ферма, а после да отиде при дъщеря си в Нормандия.
По време на дългото пътуване до Париж Мари Анж не продума нито дума. Адвокатът безуспешно се опита на няколко пъти да подхване разговор и накрая се отказа. Тя нямаше какво да му каже, а той съзнаваше, че няма думи, с които да я утеши. На момичето тепърва му предстоеше да се учи да живее с болката, както и да свикне с живота при пралеля си в Айова. Мъжът беше почти сигурен, че ще бъде щастлива. Нямаше цял живот да остане неутешима я!
Те спряха да обядват в едно ресторантче край пътя, но Мари Анж не хапна нищо, а когато й предложи да й купи сладолед късно следобед на летището, тя само поклати отрицателно глава. Сините й очи изглеждаха огромни върху бледото личице, а къдриците й бяха разрошени. Но Софи я бе облякла в красива синя рокля с жабо, донесена от майка й неотдавна от Париж. А върху нея носеше късо тъмносиньо сако. Беше обула най-хубавите си кожени обувки, на врата й висеше златният медальон — последният подарък от брат й. Ако човек я погледнеше отстрани, трудно можеше да предположи, че е прекарала цяло лято, тичайки боса из поляните, прескачайки оградите и катерейки се по овощните дървета в градината.
Когато се качи на самолета, изглеждаше като малка принцеса от романтична трагедия. Адвокатът остана дълго време загледан след нея, но тя не се обърна нито веднъж, дори за да махне с ръка. Не каза и нищо, освен учтивото „Довиждане, господине“, когато той стисна ръчичката й, а стюардесата я поведе към
