Едва на другата сутрин успя да види Били. Лекциите й започваха чак в десет часа, така че успя да отиде у тях около седем и половина, след като приключи с обичайните си задължения във фермата. Прекара времето с голямата и весела фамилия Паркър. Всичките им прибори за хранене и чинии бяха стари, а чашите нащърбени. Балатумът на пода беше също стар, износен и изцапан с боя, но майката на Били го поддържаше чист и в къщата както обикновено цареше топла и дружелюбна атмосфера. Тук Мари Анж се чувстваше като у дома си. Сякаш седеше в кухнята в Шато де Мармутон. За разлика от леля й родителите на Били много я обичаха. Направо я обожаваха. А майка му вярваше, че някой ден двамата със сина й ще се оженят, поне така й бе подшушнала една от дъщерите й. Но дори това никога да не станеше, те се отнасяха с нея като със собствена дъщеря.
— Е, как беше училището вчера? — попита я Били, когато влизаха заедно в кухнята. Беше облечен с работни дрехи, готов за работа на полето. Наля по една голяма чаша кафе и й подаде нейната.
— Страхотно! — усмихна се Мари Анж. — Страшно ми харесва. Иска ми се и ти да си с мен.
Курсовете, на които той ходеше, бяха във Форт Додж и по-голямата част от упражненията и писмените работи Били изпращаше по пощата. По-рядко се явяваше лично.
— Аз също — отвърна с усмивка той. Липсваха му дните в училище, когато се виждаха всеки ден и можеха да си говорят на френски по време на обедната почивка. Но сега всичко бе съвсем различно. Той трябваше да работи във фермата, а тя щеше да води друг, нов живот, с нови приятели, нови идеи, да общува с професори и състуденти, които сигурно бяха по-интересни и имаха цели, напълно различни от неговите. Знаеше, че ще си остане фермер завинаги. Това малко го натъжаваше, но той искрено се радваше за Мари Анж. След непосилно тежкия живот, който бе водила в къщата на леля си през последните седем години, Били знаеше по-добре, от който и да е друг какво означава университетът за нея.
След като остана час и половина във фермата на семейство Паркър, тя тръгна за лекции, като обеща да дойде на следващата сутрин отново.
По време на следването й в колежа двамата се виждаха много по-често, отколкото бяха очаквали. Наистина пътуването й отнемаше доста време, а и Мари Анж си намери работа в града като сервитьорка в едно ресторантче през почивните дни, което й помагаше за разходите и й позволи да върне сумата за учебниците, която бе взела от Том. Леля Карол продължаваше да отказва да й отпусне каквито и да е средства, като повтаряше, че щом се нуждае толкова много от тях, ще трябва да си ги спечели. Но въпреки пътуването, ученето и домашната работа, която продължаваше да върши всеки ден, Мари Анж успяваше да се види и с Били. От време на време той идваше да вечеря в ресторанта, където тя работеше, а след това понякога ходеха на кино.
Мари Анж премина във втори курс, а Били си намери приятелка. Но веднъж й призна, че за него тя е по-важна, от когото и да е друг на света. Тяхната детска дружба беше прераснала в силна и неразрушима връзка. Мари Анж хареса приятелката му.
Около Коледа обаче той се раздели с нея. Момичето нямаше дори искрица от огъня, който гореше в Мари Анж, не притежаваше нейната енергия, ум и стил, и той се отегчаваше и дори се дразнеше, когато правеше сравнение между двете. Мари Анж го бе обсебила.
Били навърши двадесет и една, а тя двадесет. Тази година беше особено тежка за нея. Леля Карол бе непрекъснато болна. Вече беше много остаряла, ставаше все по-крехка и слаба и постепенно отпадаше. Беше на седемдесет и девет години, но изглеждаше както винаги корава и непоколебима, макар в повечето случаи това да бе само голо самохвалство, и Мари Анж я съжаляваше, въпреки че според Били тази жена не го заслужаваше. Той винаги я бе мразил заради отношението й към Мари Анж, заради суровото й сърце и лош характер. Мари Анж вече отдавна знаеше, че когато баща й бе направил своята оценка за леля Карол, не бе сгрешил. Но тя беше свикнала с нея, беше й благодарна, че когато бе останала сама на света, старата я бе прибрала при себе си и затова правеше всичко, което бе по силите й да се грижи за нея.
Оставаше до късно през нощта, за да сготви, защото на сутринта трябваше да излезе рано-рано за университета, така че Карол да има ядене през деня. И освен това беше много по-щедра в порциите, които оставяше на леля си, в сравнение с онези, които бе получавала по време на тъжното си детство.
Тази Коледа Карол посрещна в болницата със счупено бедро. Беше паднала от инвалидната количка, докато се бе придвижвала по заледената пътека към хамбара, и за пръв път Мари Анж прекара празниците единствено с Били, необезпокоявана от никого. Това бе най-щастливата Коледа, която бе имала от години. С него и с неговите близки се наслаждаваха на спокойни и свободни часове, украсяваха коледната елха, подготвяха подаръците и пееха. Мари Анж занесе на леля Карол в болницата печена патица и много се натъжи, когато видя, че старата жена е толкова зле, та дори не докосна яденето. Полиомиелитът от детските й години очевидно не й позволяваше да се възстанови бързо и тя изглеждаше по-крехка и слаба от всякога.
Мари Анж прекара и Нова година с Били. Заедно с братята и сестрите му пяха, танцуваха и се смяха до късно след полунощ. Едно от момичетата си пийна малко повечко от бялото вино и събра смелост да попита Мари Анж кога най-сетне ще се оженят с Били. Обвини я, че е провалила живота му, че го е объркала и за какъв дявол му е този френски, който учел заради нея. Ако не се оженели, всичките му старания били пълна загуба на време. И въпреки че изрече всички тези неща през смях и с добро чувство, думите й накараха Мари Анж да се почувства виновна.
— Не ставай глупава — рече й по-късно Били, когато тя сподели за разговора.
И двамата бяха съвсем трезви и сериозни. Останаха на верандата да си говорят, след като всички отидоха да си легнат. Беше студено и мразовито, но те бяха добре облечени и увити с шалове. Гледаха обсипаното със звезди небе и бъбреха.
— Сестра ми не знае какво говори. Ти не си ме провалила, дори напротив — помогна ми. Пък и знаеш ли кравите обичат да им говоря на френски. Смятам да напиша статия за това. Кълна ти се, че животните дават повече мляко, ако им говоря на френски, когато ги доя. — Той й се усмихна и те се хванаха за ръце както някога. В този жест имаше нещо много топло и успокояващо.
— Ти все пак трябва да се ожениш за някое момиче — започна да разсъждава практично Мари Анж, но в гласа й се прокрадна тъжна нотка. И двамата знаеха, че някой ден животът ще ги раздели, но все още не бяха готови за това.
— Може би никога няма да се оженя — рече просто Били. — Не съм сигурен дали въобще го искам. — Премълча, че иска да се ожени за нея. И двамата го знаеха, но щом не можеше… Приятелството им бе чисто и дълбоко и не можеха и да си помислят, че е възможно да намерят подобно чувство у някой друг партньор.
Мари Анж не искаше никой друг въобще. Тя харесваше живота си, споделяше всички свои тайни и надежди, сънища и мечти с Били. Но все още беше твърдо решена да не помрачава приятелството им с любовна връзка.
— Не искаш ли да имаш деца? — попита го тя, изненадана от думите му, макар да знаеше причината.
— Може би. А може би не. Не знам. Но със сигурност ще имам много племенници и племеннички. Те ще ме подлудяват достатъчно, така че едва ли ще чувствам необходимост от собствени деца. — Погледна я сериозно, докато го изричаше. Единственото, което наистина искаше на този свят, бе да бъде с нея и не можеше да понесе мисълта някой да му попречи. — Ти ще имаш деца някой ден. Сигурен съм. И ще бъдеш чудесна майка.
— Дори не мога да си го представя — отвърна съвсем искрено Мари Анж. Почти не можеше да си спомни какво означава да имаш истинско семейство, както когато родителите и брат й бяха живи. За семейната атмосфера й напомняха само посещенията в къщата на Били. Обичаше да ходи у тях, да седи с него, да чувства и споделя обичта и привързаността на членовете на фамилията, но това все пак бяха чужди хора. По принцип и във всяко едно отношение Мари Анж се чувстваше много самотна.
Говориха до късно през нощта. Тя остана да преспи в тяхната къща, като легна в леглото на една от сестрите му. А на следващата сутрин отиде в болницата, за да види леля си. Възстановяването й вървеше бавно и мъчително. Оставаше още цял месец, докато я изпишат, и поне два, докато станеше от леглото. Отсега нататък бе малко вероятно да се държи отново тиранично или заплашително. Слабостта й ставаше все по-видима и дори силната й воля не можеше да надделее над слабата плът. С една дума изглеждаше доста безпомощна и смачкана. Мари Анж правеше всичко възможно да се грижи за нея, но двете рядко си говореха откровено, нито отношенията им бяха сърдечни, така че грижите бяха продиктувани повече от
