на верандата в инвалидната си количка и държеше в ръцете си пушка. Мари Анж не можеше да повярва, че е стреляла по тях. И в интерес на истината леля й бе насочила дулото във въздуха, а очите й пламтяха от гняв.
— Махай се от моята собственост! — извика лелята, когато Били я погледна. Мари Анж започна да трепери.
— Но той ми е приятел, лельо Карол. От училище — започна да обяснява бързо, сигурна, че това ще реши проблема. Нищо подобно.
— Ти си нарушител! — кресна обвинително старата жена.
— Дойдох да видя Мари Анж — отвърна учтиво момчето, опитвайки се да скрие страха си. Госпожа Колинс изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да го убие.
— Не искам никакви посетители. Не сме те канили! Махай се с колелото си и да не съм те видяла повече тук. Чу ли ме!
— Да, госпожо! — кимна Били и се упъти към колелото си, като хвърли поглед към Мари Анж. — Не исках да я ядосам — прошепна той. — Ще се видим в училище.
— Съжалявам — отговори също така тихо Мари Анж и се загледа след него, докато момчето изчезна от погледа й. Сетне се обърна и бавно закрачи към пралеля си. За пръв път откакто бе дошла тук чувстваше омраза към тази чужда жена. До този момент само се бе страхувала от нея.
— Кажи на приятелите си да не идват тук! — отсече старицата. — Нямаме време да се занимаваме с малки безделници, пък и ти си имаш работа да вършиш — допълни, като остави пушката на коленете си и загледа намръщено и строго момичето. — Няма какво да се мотаеш с разни нехранимайковци. Ясно ли е?
— Да, госпожо — отвърна тихо Мари Анж и се върна в хамбара.
Враждебността на лелята само заздрави още повече приятелството помежду им. Същата вечер Били й се обади по телефона и старата жена й подаде слушалката с гримаса на неодобрение. Не й харесваше, но не можеше да забрани на хората да се обаждат по телефона.
— Добре ли си? — попита я Били. През целия път към къщи и през остатъка от деня се бе притеснявал и тревожил за нея. Старата госпожа Колинс явно беше луда и на него му бе много мъчно за Мари Анж. Семейството му беше многолюдно, задружно и весело и той винаги имаше време за приятелите си, след като свършеше работата си у дома. Винаги когато поискаше.
— Добре съм — отвърна срамежливо тя.
— Тя направи ли ти нещо след това?
— Не, но каза, че не може да имам приятели — обясни шепнешком Мари Анж, изчаквайки лелята да отиде в кухнята. — Ще те видя в понеделник в училище. Мога да те уча на френски и през обедната почивка.
— Исках да се уверя, че не те е застреляла — рече Били. — Хайде, довиждане. Ще се видим…
— Довиждане — отвърна Мари Анж и остави слушалката. Искаше да му благодари за обаждането. Беше му признателна от дъното на душата си. Той беше единственият й близък човек, който имаше сега. Единственият й контакт с останалия свят.
Глава 4
През годините приятелството между Били и Мари Анж заздравя, укрепна и се превърна във връзка, на която и двамата разчитаха. Чувстваха се като брат и сестра. Когато той стана на четиринадесет, а тя на тринадесет години, съучениците им започнаха да ги закачат, че са гаджета. Мари Анж яростно отричаше и настояваше, че не е вярно. Тя се бе вкопчила в Били като тревичка, поникнала в цепнатината на скала. А той като верен рицар всяка вечер й се обаждаше по телефона. Животът на момичето с леля Карол продължаваше да тече безрадостно и тъжно. Така беше от деня, в който бе пристигнала тук. Но това, че всеки ден виждаше Били на училище и пътуваше в автобуса с него, й бе достатъчно, за да поддържа духа й. Посещаваше неговото семейството толкова често, колкото й бе възможно. Да бъде с тях, беше все едно да си почива на някое безопасно и уютно място. Гостуваше им през ваканциите, след като свършеше работата си във фермата на леля Карол. Семейството на Били за нея беше като рай. Всъщност тези бяха единствените близки, които имаше на този свят. Защото дори Софи бе изчезнала. Мари Анж й бе писала цели две години, но не бе получила нито едно писмо, никакъв отговор и се страхуваше, че нещо много лошо се е случило с възрастната жена. В противен случай, тя беше сигурна, старата й бавачка щеше да й отговори.
В известен смисъл Били замести брат й Робер, а донякъде и родителите й. И както му бе обещала още първия ден, тя продължаваше да го учи на френски по време на междучасията и обедната почивка. Когато навърши четиринадесет години, той вече бе доста напреднал и двамата си говореха в двора на училището. Както бе казал някога преди години, това беше техният таен език. А нейният английски така се подобри, че вече трудно можеше да бъде доловен акцент. Мари Анж приемаше Били като брат и затова силно се изненада, когато един следобед, докато вървяха към автобуса, той й каза, че я обича. Изрече го тихо и едва чуто, с наведени очи, но тя се стресна и го зяпна с глуповато изражение.
— Е, това е най-тъпото нещо, което съм чувала — възкликна Мари Анж. — Как можа да го кажеш?
Той изглеждаше учуден от отговора й. Явно не бе онова, което бе очаквал или което се бе надявал да чуе.
— Защото наистина те обичам — повтори на френски, така че другите да не разберат за какво си говорят.
За тях разговорът им прозвуча като разгорещен спор, защото Мари Анж се сопна:
— „Oh, alors, tes vraiment con!4“, после го загледа и избухна в смях.
— И аз също те обичам. Но като сестра. Как можа да объркаш всичко помежду ни? — Беше твърдо решена да не му позволи да развали приятелството им.
— Не съм го направил нарочно — оправда се намръщено Били, чудейки се къде сбърка, дали каза нещо не както трябва, или избра неподходящ момент.
Но те нямаха друго време, през което да бъдат заедно. Леля й все още не го допускаше да припари до фермата, така че единствените часове, когато бяха сами, бяха в училище или в автобуса. И по време на нейните редки посещения в къщата на родителите му. През лятото дори им беше още по-трудно да се виждат, защото не ходеха на училище.
През ваканцията отиваха с колелата си до едно тайно място за срещи, което си бяха намерили преди година и където прекарваха часове наред край малко поточе. Седяха на брега и си говореха. За живота си, за семействата си, за надеждите и мечтите, които имаха за бъдещето. Мари Анж винаги казваше, че иска да се върне във Франция, когато стане на осемнадесет.
Имаше намерение да си намери работа веднага щом стане достатъчно голяма, за да може да събере пари за билет. Веднъж Били й призна, че също би искал да отиде с нея, макар че за него тази мечта беше по-трудно осъществима, отколкото за нея, и не толкова привлекателна.
Така мина лятото и те си останаха предани и искрени приятели, до следващото лято, когато отново се срещнаха на тайното място.
Мари Анж бе донесла термос със студена лимонада и двамата си говориха часове наред, когато най- неочаквано Били се наведе и я целуна. Той вече бе на петнадесет, а тя на четиринадесет и от цели три години двамата бяха най-добрите приятели на света. И сега, когато я целуна, Мари Анж отново се стресна, но не реагира така остро, както първия път, преди година, когато й каза, че я обича. Никой от двамата не продума. Но тя се разтревожи и когато следващия път се видяха отново, му каза, че никак не й харесва идеята да променят и опорочат своето приятелство. Довери му по своя изключително наивен и искрен начин, че се страхува от любовта.
— Защо? — попита тихо Били, като докосна бузата й с ръка. Беше се източил и пораснал. Беше станал красив младеж и Мари Анж понякога си мислеше, че прилича малко на баща й и на брат й. Макар че много обичаше да го закача и дразни заради луничките му. — Защо се страхуваш от любовта?
Говореха на английски, защото тя го владееше по-добре, отколкото той френския, въпреки че се занимаваха много и търпеливо и той вече бе усвоил дори някои жаргонни изрази, с които беше убеден, че
